Ейдриън Маккинти
Веригата (44)

44

Снежна буря. Студ. Купчините в краката й са птици, замръзнали птици, паднали от дърветата. Снегът жили лицето й, но тя почти не го усеща. Тук е и не е тук. Гледа себе си в киносалона на признанията. Единственото, което иска да направи, е да стигне от пощенската кутия до къщата. Но не вижда през веещата се снежна пелена над Олд Пойнт Роуд. Не иска да свие в погрешната посока и да навлезе в мочурището. Върви сковано, само по халат и пантофи. Защо е толкова неподходящо облечена? Толкова неподготвена? Толкова изненадана?

Мочурището я чака, за да запълни празното място. Дължиш на нищото един живот, защото върна дъщеря си оттам.

В езерото патиците започват да крякат тревожно. Нещо се спотайва в края на залива. Вятърът завихря снега пред лицето й. Какво я е прихванало да излиза в такова време? Белотата потъмнява и оформя очертанията на някакво създание. Мъж. Извивката на качулката на якето му прилича на чифт рога. Може би наистина има рога. Може би е с тяло на мъж и глава на бик. Той приближава. Не, мъж е. Облечен е в дълго черно палто и има червена коса и тъмни очи. Носи пистолет. Насочен е към гърдите й.

— Търся Кайли О’Нийл — казва мъжът.

— Не си е вкъщи… Тя, тя замина за Ню Йорк — заеква Рейчъл.

— Вие ли сте Рейчъл О’Нийл? — пита мъжът.

— Да.

Мъжът вдига пистолета… Тя се сепва и се събужда.

Леглото е празно. Пийт го няма. Къщата тъне в тишина. И преди е сънувала този сън. Вариации на тема. Смисълът му е очевиден. Не е нужно човек да е гений, за да разбере кошмара: длъжница си. Винаги ще бъдеш длъжница. Дължиш. Щом станеш част от Веригата, оставаш част от нея завинаги. Дори ако ти хрумне да се отделиш, ответният удар ще те настигне.

Като рака. Той винаги ще бъде там, ще се спотайва в сянката до края на живота й. До края на живота на всички им.

Рак.

Да.

Тя поглежда възглавницата и, разбира се, на нея са паднали няколко кестеняви и черни косъма и — о, колко очарователно! — доста посивели косми. Когато отиде да се срещне с онколожката си в онзи съдбовен вторник сутринта, доктор Рийд веднага я прати на ядрено-магнитен резонанс. Резултатите явно бяха достатъчно тревожни, че да накарат доктор Рийд да назначи хирургическа операция още същия следобед. Същата операционна със светлобежови стени в Масачузетската болница. Същият мил анестезиолог от Тексас. Същия хирург унгарец, който не си губи времето с празни приказки. Дори от уредбата звучи същата симфония на Шостакович.

— Всичко ще бъде тип-топ, мило. Брой обратно от десет — каза анестезиологът.

Я стига! Кой ползва „тип-топ“ в днешно време? — помисли си Рейчъл.

— Десет, девет, осем…

Операцията бе обявена за успешна. Ще има нужда „само от профилактичен курс химиотерапия“ — на доктор Рийд й е лесно да го каже, защото няма тя да се подлага на него. Не на нея ще вливат отрова във вените. И все пак веднъж на две седмици за четири месеца е нещо, с което Рейчъл може да се справи. Вече нищо не е толкова кошмарно, след като дъщеря й е при нея.

Изтръсква космите от възглавницата и кошмара от съзнанието си. Чува как на горния етаж Кайли влиза в банята. Някога Кайли пееше под душа. Вече не пее.

Рейчъл вдига щорите и взима чашата с кафе, която Пийт е оставил за нея до леглото. Сутринта изглежда приятна. Тя се изненадва, че няма сняг. Сънят беше много реалистичен. Спалнята гледа на изток, към залива. Тя отпива глътка кафе, дръпва стъклената врата към верандата и излиза. Времето е ясно и мразовито, а калищата близо до водата са пълни с птици.

Вижда доктор Хейвъркамп да върви през дюните пред къщата. Помахва й и тя му помахва в отговор. Той се скрива зад един храст пясъчна слива — растението, от което е взел името си и този остров, и онзи в Ню Йорк. Сливите са узрели. Предишната есен направиха конфитюр и го продаваха на фермерския пазар. Двете с Кайли си разделиха приходите. Кайли нарече начинанието им „Вайнланд Джам Корпорейшън“ и го изписа на домашно направените етикети на бурканите. Тя се развълнува, когато научи, че опасните грабителски настроени викинги може би някога са стигнали чак до острова. В онези дни са могли да копнеят за малко опасност от безопасно разстояние.

Рейчъл пристяга колана на халата си и влиза в хола.

— Мило, искаш ли да ти направя закуска? — провиква се към дъщеря си.

— Препечена филийка, моля — отвръща Кайли от горния етаж.

Рейчъл продължава към кухнята и слага две филии хляб в тостера.

— Честит Ден на благодарността — казва някой зад нея.

— Мамка му! — възкликва тя и се завърта, вдигнала ножа за хляб.

Стюарт на шега вдига ръце.

— Стюарт, много съжалявам, не знаех, че си тук — казва Рейчъл.

— Можете да свалите ножа, госпожо О’Нийл — отвръща Стюарт с престорено ужасено изражение.

— Извинявай и за мръсната дума. Не казвай на майка си.

— Няма проблем. Не е изключено да съм чувал тази дума веднъж-дваж в различни, хм, контексти.

— Искаш ли препечена филийка?

— Не, благодаря. Дойдох само да кажа здрасти на Кайли, преди да тръгнете.

Рейчъл кимва и все пак слага филийка и за Стюарт. Тримата с Кайли и Пийт ще празнуват Деня на благодарността в Бостън. Празникът се пада само два дни след поредната химиотерапия, но Марти прояви готовност да го организира и ги покани у тях.

Всичко е наред. Абсолютно всичко.

Рейчъл изпича още две филийки и ги слага в стойката за препечени филии.

Пийт се връща от джогинга си. Изглежда задъхан, но щастлив. През последните две седмици тича доста и е заякнал. От Клиниката за ветерани в Устър го вкараха в метадонова програма, която позволява да намалява постепенно дозата опиати, които употребява. Дотук работи. И ще трябва да продължи да работи. Семейството е най-важното. Пийт го знае.

Целува я по устните.

— Добре ли потича? — пита тя.

Той я поглежда. Веднага познава.

— Кошмар? — прошепва той.

Тя кимва.

— Същият — казва.

— Трябва да поговориш с някого.

— Знаеш, че не мога.

На никого не могат да кажат, че са влезли в огледалото и са се озовали в свят, където кошмарите са истински.

Пийт си налива кафе и сяда до Рейчъл на холната маса. Така и не я попита официално дали може да се нанесе в къщата. Отиде в Устър и си донесе вещите, които сметна за нужни — а те не са много — и после просто остана. От тримата Пийт като че ли се справя най-добре. Ако сънува кошмари, не ги споменава, а метадонът го пази от най-страшните пристъпи на абстиненция.

Онази нощ у Апънзелър Кайли слязла при малката Амилия. Момичето се било събудило и Кайли я успокоила и й казала, че всичко ще се оправи. Но не там е работата. Работата е, че е слязла долу. Превърна се в съучастник на хората, затворили момичето в мазето. Тоест тя беше и жертва, и насилник. Като всички тях. Жертви и съучастници. В това превръща хората Веригата. Изтезава ги и после ги превръща в съучастници в изтезанията на други.

Кайли не се е напишквала в леглото от четиригодишна. Сега чаршафите й са мокри почти всяка сутрин. Когато сънува, сънищата са винаги едни и същи — как я хвърлят в подземие и я оставят да умре в самота.

На остров Плъм всичко се промени. Кайли не ходи нито на училище, нито до магазина, нито където и да било сама.

Преди рядко заключваха вратите. Сега винаги ги заключват. Пийт подмени и подсили всички ключалки. Изчисти електронните устройства на Рейчъл от шпионски програми, а приятелят му Стан дойде и прочисти цялата къща от микрофони, а после сложи джипиес проследяващи устройства с размера на монети в обувките на Кайли. Те непрекъснато следят Кайли, когато излезе, особено когато е при баща си в града.

Кайли знае, че не може да разкаже на баща си за случилото се. Нито на баща си, нито на Стюарт, нито на училищния психолог, нито на баба си. На никого. Но Марти не е глупак и вижда, че нещо не е наред. Може би е свързано с момче? Няма да я насилва да му каже. И той си има проблеми. Тами внезапно реши да се върне в Калифорния, за да се грижи за майка си, която неотдавна претърпя катастрофа, и не иска да поддържа дистанционна връзка. Няколко кратки имейли и просто така стигнаха до сбогом.

Пийт не е особено изненадан. Марти бе спасил Тами от фалит, възстанови правото й да тегли кредит, оправи всичките й юридически проблеми и след всичко това тя каза: Мерси много, сега се връщам на Западния бряг. Приложила му е похвати от социалното инженерство — мисли си Пийт. Той е виждал жени като Тами и преди. Всъщност дори се е женил за момиче от този тип. Познава и много мъжки версии на Тами.

Кайли най-сетне слиза по долнище от анцуг и тениска. Рейчъл знае какво значи това. Пижамата й е в коша за пране.

— А, здрасти, Стюарт — казва дъщеря й.

Изглежда толкова тъжна. Дано Денят на благодарността да я разсее малко от мислите й. Рейчъл я наблюдава, докато се преструва, че преглежда учебниците си по философия. Стюарт говори, а Кайли му отговаря разсеяно. Накрая Стюарт се сбогува. Закусват и се обличат за пътуването.

В един часа Пийт ги откарва в новия дом на Марти в Лонгуд, което буквално е на един хвърлей от стадиона на Ред Сокс, Фенуей Парк. Хубав квартал. Адвокати, лекари, счетоводители. Бели дървени огради, поддържани морави.

— Колкото и да ти плаща Марти за издръжка на Кайли, поискай повече — казва Пийт, когато паркира доджа.

Марти дори не се е опитал да готви. Поръчал е всичко през приложение за доставка на готова храна, което е съвсем подходящо. Къщата е почти празна и в момента няма гадже, което малко изненадва Рейчъл. Марти винаги е бил човек с План А и План Б.

Разказва им всичко за внезапното заминаване на Тами и последните новини в работата си. Разстроен е от факта, че Тами е скъсала с него със съобщения и толкова неочаквано е заминала за Калифорния, но Марти не е от хората, които допускат нещо подобно да ги срине. Говори за клиенти, разказва една особено смешна история за четенето на някакво завещание и след това ги развлича с няколко от по-читавите си вицове за адвокати.

Не пита как върви училището на Кайли. Вече знае за спада в успеха й и смята, че е по-разумно да не повдига въпроса.

Кайли е някак далечна, а Рейчъл е твърде изтощена, за да говори, но Пийт като никога поддържа разговора. Казва, че обмисля да се спусне с каяк по крайбрежния канал от Бостън до Флорида и описва особеностите на каналите при Кейп Код и залива Чесапийк.

Майката на Рейчъл се обажда от Флорида и Марти настоява да говори с нея. Следва миг паника, когато я пита за „Хамилтън“, но Джудит се сеща да излъже.

Джудит казва на Рейчъл, че трябва веднъж завинаги да скъса всички връзки със семейство О’Нийл, а Рейчъл я изслушва, изразява съгласие, честити й Деня на благодарността и затваря.

— Ти как прекара Деня на благодарността миналата година, чичо Пийт? — пита Кайли.

— Бях в Сингапур, на път за някъде. Нищо не правих. Дори пуйка не намерих.

— Кога за последно си празнувал в домашна обстановка? Със семейството? — пита Рейчъл.

Пийт се замисля.

— Преди няколко години. Последния Ден на благодарността, който си спомням, прекарах в Окинава, в лагера „Бътлър“. Сготвиха ни пуйка и картофено пюре. Никак не беше зле.

Рейчъл го слуша и се усмихва. С едната си ръка държи тази на Кайли под масата, а с другата разхожда храната из чинията си и се преструва, че яде. Поглежда Кайли, която се смее на вицовете на баща си, но е на косъм да се разплаче. Поглежда Пийт, замислен и мълчалив, но полагащ усилия да поддържа някакъв разговор. Поглежда Марти, красив, сладкодумен и забавен. Тами е идиотка. Марти е добра партия.

Става от масата, за да отиде до тоалетната. В коридора зърва отражението си в огледалото. Отново е започнала да чезне. Да се слива с фона. Влиза в банята и дърпа дразнещия конец, увиснал от любимия й червен пуловер.

Сяда на тоалетната чиния, подпира глава с ръце и се замисля.

Телефонът й иззвънява. Получава съобщение в криптираното приложение уикр. Досега е получавала такива съобщения само от един човек: от Непознатия номер. От Веригата.

Отваря съобщението.

За доста неща трябва да си благодарна тази година, Рейчъл. Ние ти върнахме дъщерята. Върнахме ти живота. Бъди благодарна за милостта ни и помни, че щом веднъж станеш част от Веригата, оставаш част от нея за вечни времена. Не си първата и няма да бъдеш последната. Ние наблюдаваме, слушаме и можем да се появим на прага ти във всеки момент.

Рейчъл изпуска телефона и сподавя вика си. После избухва в сълзи. Историята няма да свърши. Никога. Тя се свлича бавно на пода и след няколко секунди се сеща, че трябва да диша. После изплаква лицето си и пуска водата в тоалетната, след което поема дълбоко дъх и се връща при семейството си.

Всички я поглеждат. Всички виждат, че е плакала. Двама от тях се досещат за причината.