Ейдриън Маккинти
Веригата (60)

60

Къща в Уотъртаун, Масачузетс, краят на 90-те. Поредното предградие сякаш излязло от филм на Спилбърг, пълно с деца, които въртят обръч, карат колела и играят уличен хокей. Чуват се псувни, броенки за ластик, смях…

Но къщата на номер 17 на улица „Съмър“ е дом на скръбта, не на радостта. Минали са шест месеца от края на карибския круиз. Черил още не се е възстановила. Как да се възстановиш от подобно нещо? Ходи на терапевт и взима няколко различни лекарства против тревожност. Никое не помага. Онова, което помага, е притъпяването на усещанията.

Всяка сутрин, след като Том и близнаците излязат, тя си забърква водка с тоник, в която има най-вече водка. После включва телевизора, глътва един клонопин и един ксанакс и се изключва. Сутринта пълзи към обяд.

В единайсет и половина ще дойде пощата. Когато беше малка, доставяха пощата по два пъти на ден. Сега я доставят само веднъж, в единайсет и половина. Тя знае какво ще донесе пощальонът. Няколко сметки, малко рекламни листовки и поредното писмо. Затваря очи и когато ги отваря, слънцето се е преместило и е станало време да прибере пощата.

Преглежда набързо рекламните листовки и сметките и отваря писмото, адресирано до нея. Скъпа курво — така започва то. По-нататък подателят на писмото я нарича уличница и ужасна майка, отговорна за смъртта на сина си. Това е тринайсетото поредно писмо от този тип. Всички са написани с печатни букви, с черна химикалка. Тя го слага при останалите в кутия от обувки, а нея прибира в скрина със спалното бельо.

Налива си още една водка с тоник. Намира коктейлно чадърче и го пуска в чашата. Гледа малко „Дните на нашия живот“ и после се качва на горния етаж.

Сяда на пода в банята и отваря шишенце с нембутал. Слага една капсула от успокоителното в устата си и отпива от питието. Слага втора и отново отпива. Изпива цялото шише и ляга на пода. В четири следобед се прибират Маргарет и Оливър. Свикнали са да се прибират от училище пеша и сами.

Оливър включва телевизора. Маргарет се качва горе да чете. Тя обича да чете. Две години пред съучениците си е. В момента чете „Гробниците на Атуан“ от Урсула Ле Гуин. Книгата е много интересна, но в един момент й се налага да отиде в тоалетната. Там открива Черил.

Около устата й е избила пяна, зениците й са разширени и застинали, но тя още диша. Маргарет повиква Оливър в банята и двете деца се втренчват в Черил.

— Писмата — казва Маргарет.

— Писмата — съгласява се Оливър.

Гледат я известно време. Лицето й има цвета на тапета в кабинета на Том, бледожълтеникаво.

Том се прибира чак в седем и половина. Децата седят пред телевизора и ядат пица, стоплена в микровълновата фурна.

— Къде е майка ви? — пита той.

— Сигурно е излязла някъде — отвръща Маргарет. — Нямаше я, когато се прибрахме.

— Но колата й е отвън — възразява той.

— О, така ли? — изненадва се Маргарет и продължава да гледа телевизия.

— Черил! — крещи Том към горния етаж, но не получава отговор.

Той нахлува в кухнята, взима си бира от хладилника и хапва малко пица. Когато най-сетне се качва горе, е твърде късно. Нембуталът е предизвикал дихателна недостатъчност, която е довела до спиране на сърцето. Той се свлича на колене до жена си и хваща студената й ръка. Започва да плаче.

— С какво съм заслужил това? — пита се на глас.

И тогава се сеща.