Ейдриън Маккинти
Веригата (26)

26

Петък, 15:57 ч.

Рейчъл стои под душа. Попарва се и после се подлага на ледени струи, но водата не помага — все още има чувството, че се намира в лош сън. Другите хора изгубват децата си, хора, които не внимават. Хора, които оставят тринайсетгодишните си деца да се прибират пеша от отдалечени, изолирани автобусни спирки в Мисисипи или Алабама. Такива работи не се случват в гъсто населения цивилизован северен Масачузетс.

Тя излиза от душкабината и стъпва на ледения под на банята. Поклаща глава. Точно заради този снобизъм, това фалшиво спокойствие допусна някой да отвлече дъщеря й. Главата й е олекнала. Лявата гърда я боли. Чувства се като отвързана лодка в морето. Представя си как изглежда лицето й в несъществуващото огледало над мивката. Изпосталялото, хлътнало, грозно, тъпо лице, което вече няма нищо общо с Дженифър Конъли. Да махне огледалата, какъв майтап! Така просто скри истината. Всички онези огледала, разбити на градското сметище. Толкова много лош късмет, върнал се при нея.

Камю е казал: „В дълбините на зимата осъзнах, че у мен се крие непобедимо лято“.

Какви глупости!

Единственото, което чувства сега, е страх и мъка. Най-вече страх. И, да, това са определено дълбините на зимата. Направо си е средата на ледникова епоха на лишения от слънчева светлина Северен полюс. Дъщеря ми е отвлечена и за да си я върна, трябва да хвана едно невинно момче от улицата, да го заплаша и да заплаша семейството му, и да говоря сериозно. Да говоря сериозно, когато му кажа, че ще го убия, защото, ако не го направя, никога повече няма да видя Кайли.

Тя облича тениска, червения си пуловер и джинси и влиза в хола. Пийт вдига глава от лаптопа си. Той не бива да разбира за мъката й. Не бива да разбира за страха и съмненията. Той не иска да прави това, което трябва да направят. Добър човек е. Ветеран от армията. Тя ще трябва да се превъплъти в лейди Макбет.

— Е, значи всичко е готово — казва студено.

Пийт кимва. Тъкмо се е върнал от къщата на Апънзелър.

— Как изглежда? — пита Рейчъл.

— Идеално. Долу в мазето е съвсем тихо. Има кофа за тоалетна. Сложих няколко книжки с комикси, за да не му е скучно. Има и няколко плюшени животни и игри. Някакви сладки неща.

— Как е времето?

— Ръми. Не е силен дъжд.

— Какво прави семейството в момента? — пита тя.

— Майк е още на работа. Останалите са си у дома. Хелън Дънлийви пише дълъг фейсбук пост за смокинята в задния им двор. А Тоби със сигурност не е алергичен към фъстъци.

— Хубаво. Веднъж, когато пътувах със самолет, имаше една жена с алергия към фъстъци и изпадна в криза само от миризмата на нечий сандвич с фъстъчено масло. Направо кошмар — казва тя и въздъхва тежко. — Благодаря ти, че дойде, Пийт. Ти си истинска опора. Нямаше да се справя с всичко това без теб.

Пийт я поглежда и преглъща. Устата му се отваря и затваря. Има две неща, които трябва да й каже. Трябва да й каже за хероина и за инцидента в лагера „Бастион“. Той не е опора. На него не може да се разчита. Той е неудачник. Щяха да го изправят пред военен съд, но той ги изпревари и си подаде оставката.

— Трябва да ти кажа нещо…

Айфонът на Рейчъл иззвънява. Непознат номер. Тя пуска разговора на високоговорител, за да може и Пийт да слуша.

— Да?

— Има промяна в плана — казва жената, която държи Кайли в плен.

— Какво имаш предвид?

— Искат да платиш още двайсет и пет хиляди долара в сметката на Инфинити Проджектс.

— Но ние вече платихме откупа. Ние…

— Има промяна. Понякога променят нещата. Трябва да платиш още двайсет и пет хиляди. Освен това трябва да свършиш втората част от задачата днес. Разбираш ли? Ако не свършиш всичко това днес, ще трябва да убия Кайли.

— Не, моля те! Направих всичко, което поиска. Съдействам ви!

— Знам. Току-що ми писаха. Трябва да правим каквото кажат, Рейчъл. Още двайсет и пет хиляди до полунощ и част втора от задачата. Ако не го направиш, ще убия Кайли. Ако не го направя, ще убият сина ми, затова трябва да го направя.

— Не, това е лудост. Нали работим заедно, нали…?

— Разбра ли какво ти казах, Рейчъл?

— Да, аз…

Линията прекъсва. Още двайсет и пет хиляди днес? Как?

— Идва кола! — казва Пийт, който гледа през прозореца на хола.

— Тук ли идва?

— Тук идва — отвръща Пийт. — Двама души. Мъж и жена. Паркират до пикапа ми. Какво кара Марти в момента?

Рейчъл хуква към кухненския прозорец. Колата е бял мерцедес. Мъжът зад волана е Марти и Рейчъл е сигурна, че жената до него е Тами. Рейчъл се срещна с Тами само веднъж, когато Марти дойде да вземе Кайли за уикенда, но помни, че е дългокрака блондинка, подстригана на елегантно каре, а жената до Марти определено е със същата прическа.

— Марти е!

Пийт дотичва пред кухненския прозорец.

— Господи, вярно! Какво прави тук? Мислех, че каза, че е в Джорджия.

Рейчъл простенва.

— Петък вечер е. Дошъл е да вземе Кайли за уикенда.

— Нямаме време за губене. Трябва да се отървем от тях.

— Знам!

Марти й помахва през прозореца. Рейчъл не помръдва, подпряна на плота до мивката, скована от ужас, и гледа как Марти и Тами се качват по стълбите към вратата. Марти отваря кухненската врата, усмихва й се, навежда се и я целува по бузата. Изглежда добре. Много е хубав. Като кинозвезда. Отслабнал е малко, бузите му са поруменели и най-сетне е намерил фризьор, който знае как да подстригва гъстата му чуплива коса. Зелените му очи блещукат, но гъстите вежди се смръщват от тревога, когато я поглежда.

Тя се бори с първичния подтик да се хвърли в прегръдките му, да го прегърне и да заплаче. Подсмърча, взима се в ръце и се усмихва.

— Изглеждаш страхотно — лъже Марти като изпечен измамник.

Зад него се чува леко прокашляне и той отстъпва, за да направи място на Тами.

— Нали помниш Там? — казва.

Тами е висока и руса, със скучни сини очи.

— Рейчъл! — обявява Тами и я прегръща. — Как си?

— Добре съм — отвръща Рейчъл и си поема дълбоко дъх.

Сега, след като шокът от идването им е преминал, тя има само две цели: да ги изкара от къщата си възможно най-бързо и да го направи, без да заподозрат нещо за отсъствието на Кайли.

— Пийт, какво правиш тук? — пита Марти.

Пийт прекосява стаята и прегръща брат си.

— Здрасти, Марти.

— Боже, Пийт, много се радвам да те видя! Леле, какъв си загорял, като маслина. Виж се само. Тами, това е големият ми брат Пийт — представя го Марти.

— Радвам се най-сетне да се видим на живо — казва тя и го целува по бузата.

— Мисля, че за всички е ясно, че аз съм взел и хубостта, и ума в семейството — заявява Марти. — Какви ги вършиш тук, братко?

Рейчъл си представя как в главата на Пийт се въртят зъбни колелца, докато се опитва да измисли нещо.

— Обадих се на Пийт да ми помогне с покрива — казва тя.

— Да, покривът — потвърждава Пийт. — Оправих го.

— Извинявай за това, мило — казва Марти, покрусен. — По телефона прозвуча много разстроена.

— Вече всичко е наред — отвръща Рейчъл и поглежда часовника.

— Е, къде е златното момиче? Да не сме подранили? — пита Марти, видимо облекчен от мисълта, че е успял да избегне грандиозен скандал за течащия покрив. Оглежда се за Кайли.

— Ще я водиш ли някъде? — пита Пийт, който прекалява с опита си да прозвучи безгрижно.

— Ще я водим да прекара малко време с татко си и с лудата си леля, която съм аз — казва Тами.

— Кайли! — провиква се Марти към горния етаж.

— О, за малко да забравя, това е за теб — казва Тами. Пъхва ръка в торбата, която носи, и подава на Рейчъл бутилка шампанско. — Скоро имаш годишнина.

— Годишнина? — изказва на глас объркването си Рейчъл. — Разведени сме от февруари.

— Не за това. От химиотерапията ти е минала една година. Така каза Марти. Минала е година и ракът не се е върнал.

— А, да, това. Наистина ли мина цяла година? Боже, как лети времето, а? — казва Рейчъл, обхваната от гняв към себе си, задето забрави, че Марти ще идва.

— Една година пълна ремисия. Това е голяма работа — казва Марти. — Трябва да го отпразнуваш. Можеш да си вземеш почивка до края на уикенда. Поглези се. Иди на някой концерт на Макс Рихтер, на който така и не успя да ме завлечеш!

Рейчъл слага бутилката шампанско, натежала от иронията на ситуацията, върху кухненския плот. Учтивостта изисква да им предложи по чаша, но това ще отнеме скъпоценно време. Мислите й се носят вихрено. Как ще обясни отсъствието на Кайли? Не може да каже, че е болна, защото Марти ще поиска да я види.

— Та, хм, Огъста, а? — пита колебливо Пийт, който не иска да започва разговор, а само да спечели малко време за размисъл.

— Защо ти трябваше да го споменаваш? — пита Тами и прави жест сякаш се обесва.

— О, човече, да, в Огъста Нешънъл е направо страхотно и… — започва Марти.

— Къде е Кайли? Багажа ли си приготвя? — чуди се Тами.

Тя стисва ръката на Рейчъл, усмихва й се широко и свежда поглед към пиукащия си телефон.

Днешните младежи са голяма работа — мисли си Рейчъл и си дръпва ръката. — Толкова неща могат да се скрият зад една усмивка.

Наистина всичко…

Хрумва й нещо.

Нещо ужасно.

Нещо демонично.

— Много хубава огърлица имаш — казва тя на Тами. — Аз пък мислех да си купя верижка. Какво мислиш?

Тами вдига поглед от телефона си.

— Какво?

— Мислех си да си купя верижка. Като твоята. Парите нямат значение, нали? Само верижката.

— Ако искаш, ще ти подаря тази, миличка. Купих си я от „Файлин“. На разпродажба.

Никакъв проблясък. Веригата нямаше абсолютно нищо общо с нея. Нямаше начин. Подборът се прави почти изцяло на случаен принцип. Това е гениалното. Рейчъл се обръща към бившия си съпруг.

— Виж, Марти, много ме е срам. Обърках нещата. Трябваше да ти се обадя. Кайли я няма.

— Няма ли я?

— Аз съм виновна, задето сте се разкарали чак дотук. Съвсем забравих, че ще идваш. Толкова съм напрегната, че започвам да преподавам след толкова години, с покрива, с лекциите, които трябва да подготвя, че съвсем забравих — казва Рейчъл.

— Къде е Кайли?

— Замина за Ню Йорк.

— Ню Йорк? — пита Марти объркан.

— Да, работи по един училищен проект за Тутанкамон, а в музея „Метрополитън“ има някаква смесена изложба и понеже този срок има само добри оценки, я пуснах да отиде.

— В Ню Йорк?

— Да. Качих я на автобуса, а баба й я посрещна в Порт Оторити и я заведе у тях в Бруклин. Ще остане там два дни и ще се натъпче с Египет до пръсване — обяснява Рейчъл.

Марти свъсва вежди.

— Сега е ноември. Майка ти не е ли във Флорида?

— Не, не и тази година. Остана в Ню Йорк по-дълго, защото времето се задържа хубаво.

— И кога се връща Кайли?

— След два дни. Може да отидат да гледат някой мюзикъл. Майка ми май каза, че има билети за „Хамилтън“.

— О, трябва да я разпитам после. В кой ден ще ходят? Сега ще й пиша — казва Тами.

— Имаш ли й телефона? — пита Рейчъл, обзета от ужас.

— Разбира се. И се следваме взаимно в инстаграм. Не помня да е споменавала нещо за Ню Йорк там.

— Не, ъъъ…

— Странна работа — казва Тами, втренчена в телефона си. — Кайли не е пускала нищо в инстаграм от четвъртък насам. Обикновено поства два или три пъти на ден.

— Сигурна ли си, че е добре? — пита загрижен Марти.

— Да, съвсем добре е — убеждава го Рейчъл. — Баба й сигурно й е конфискувала айфона. Не спира да говори колко е важно да гледаме реалния свят, вместо да стоим със забит в някакъв екран нос.

Марти кимва.

— Звучи типично за Джудит — казва той. — Ами… дявол го взел, Рейчъл, защо просто не ни се обади? Или да ми пратиш съобщение? Щеше да ни спестиш разкарването.

Рейчъл настръхва. Как смее? Той е мъжът, който играе голф в Огъста, докато някой отвлича дъщеря му. Той е мъжът, изоставил жена си, докато се възстановява от рака, заради по-млада жена. Той е мъжът…

Не. Сега не е време за война. Трябва просто да се разкае и да приключи цялата работа.

— Много съжалявам, Марти. Всичко обърках. Пълен идиот съм. Просто съм много стресирана, разбираш ли? Нова работа. Лекции. Покрива. Извинявай.

Марти е стъписан от разкаянието на Рейчъл.

— Да, да, разбирам. Виж, няма страшно, мило. Случва се.

Разкарай ги веднага! — гърми глас в главата й.

— Ще останете ли за вечеря? — пита тя, залагайки всичко на отговора им. — Неудобно ми е, че сте се разкарвали чак дотук, за да ви оставя направо да тръгнете обратно. Мога да спретна… — Тя се замисля за най-омразните неща на Марти. Миди? Да, открай време мрази миди в чеснов сос. — … голяма салата и към нея да направя от страхотните миди, които продават на рибния пазар.

Марти поклаща глава.

— Не, не, ще си тръгваме, за да избегнем задръстването.

— Задръстване ли? — пита Тами объркана. — То ще е в обратната посока.

— И в нашата ще има — настоява Марти.

— Много съжалявам, че така развалих работата — повтаря Рейчъл.

Марти й кимва съчувствено.

— Няма нищо. Другия уикенд?

— Да, и ще ви я докарам в Бостън, за да не се разкарвате отново. Това е най-малкото, което мога да направя — казва Рейчъл и се чуди дали Кайли ще се е прибрала до следващия уикенд. Ако се прибере и е добре, нищо друго няма да има значение. Марти може да я води в проклетия аквариум всеки уикенд до края на света.

— Няма нужда — казва той и я прегръща за довиждане.

Тами я целува по бузата. След пет минути са навън и се качват в колата. Пийт и Рейчъл им махат от вратата, после се прибират вътре и я затварят. Вече е пет и двайсет. Толкова пропиляно време! Урокът по стрелба започва в шест, а Тоби тръгва за къщи в седем.

— Искат още двайсет и пет хиляди долара до полунощ или ще убият Кайли — казва Рейчъл, докато се мъчи да овладее паниката.

— Действам по въпроса — отвръща Пийт и тя гледа как се регистрира в сайта за търговия с биткойни в тъмния нет.

— Какво ще правиш? — пита Рейчъл.

— Имам лимит от петнайсет хиляди на едната карта и десет хиляди на другата, никакъв проблем — казва Пийт.

— А имаш ли пари в банката, за да покриеш лимита?

— Това няма никакво значение. Важното е да си върнем Кайли.

Рейчъл го целува по врата и му помага да си направи профил и да преведе парите.

— Гледаш ли часовника? — пита го тя.

— Почти съм готов — казва той. — Иди запали пикапа, за да се стопли. Занеси там маските и ръкавиците.

Тя изтичва навън, прибира маските и ръкавиците в колата, пъха ключа в стартера и включва двигателя. Часът е шест без пет.

— Готово — казва Пийт, когато тя се връща в къщата.

В момента чете фейсбук фийда на Хелън Дънлийви.

— Тръгнала е към клуба по стрелба. По-добре и ние да тръгваме. Ще взема пистолета.

— Не искам да нараняваме момчето — казва Рейчъл.

— Не мисля, че ще се наложи да нараняваме някого, но може да се наложи да стреляме във въздуха, за да изплашим евентуални добри самаряни. Имам доста шумен 45-калибров колт, който ще свърши тази работа — уверява я Пийт.

Рейчъл кимва. Мисли за последните си думи. Не искам да нараняваме момчето. Момчето. Момчето си има име — Тоби. Казва се Тоби Дънлийви. Но за нея ще е по-лесно да мисли за него като за момчето. Нещо абстрактно. Не човешко същество. Не дете. Може да се наложи да заплашат момчето. Може дори да се наложи да изпълнят заплахата. Тя потръпва. Пийт я гледа втренчено.

— Добре. Да тръгваме — казва тя.

Качват се в доджа и карат по шосе 1 към Бевърли. По пътя има повече коли от обикновено, но това не ги притеснява. Дори така ще стигнат за двайсет минути, а до края на урока по стрелба има цял час.

Пийт взима ръката й в своята и я стисва леко.

— Няма да е зле да се обадиш на майка си и да я предупредиш, в случай че Марти й се обади и поиска да говори с Кайли.

— Добра идея — казва тя и набира майка си във Флорида.

— Тъкмо започваме игра на бридж, какво има? — казва Джудит.

— Мамо, слушай, ей сега казах на Марти, че Кайли е при теб в Ню Йорк.

— Какво? Защо?

— Дойде днес, за да я вземе за уикенда, но Кайли мрази новата му приятелка и не искаше да ходи, а аз малко се паникьосах и казах, че ти е дошла на гости в Ню Йорк за няколко дни.

— Но аз съм във Флорида!

— Мамо, знам, че си във Флорида, но ако се обади Марти, ще трябва да му кажеш, че си в Бруклин и Кайли е при теб.

— И какво правим в Ню Йорк?

— Кайли иска да разгледа изложбата на египетска тема в Мет.

— Сигурно би поискала.

— Освен това имате билети за „Хамилтън“.

— И как сме успели да се сдобием с тях? — пита Джудит.

— Не знам, имаш приятелка, която не може да отиде на представлението.

Следва дълго мълчание, докато Джудит обмисля нещата.

— В доста сериозна мрежа от лъжи си ме замесила, Рейчъл. Сега трябва да се преструвам, че съм гледала „Хамилтън“, ако бившият ми зет ме попита. Какво да му кажа?

— По дяволите, мамо, не можеш ли да измислиш нещо в движение? О, освен това си конфискувала телефона на Кайли — сопва се Рейчъл, докато подминават знака СЛЕДВАЩ ИЗХОД: БЕВЪРЛИ.

— Защо бих взела телефона на тринайсетгодишната си внучка?

— Защото ти е писнало да идва чак в Ню Йорк и да си прекарва цялото време забила нос в някакъв екран.

— Да, предполагам, че звучи смислено — признава Джудит.

— Добре, мамо, много ти благодаря, спасяваш ми живота. Трябва да затварям — казва Рейчъл тъкмо когато влизат в Бевърли.

— Пази се, мила, притеснявам се за теб.

— Добре съм, мамо. Всичко е наред.

Навън ръми, а откъм океана духа смразяващ вятър.

— Не ми харесва това време — казва Пийт. — Хелън може да си промени решението и да дойде да вземе Тоби, вместо да го оставя да върви до къщи. По-добре да проверя.

Във фейсбук няма нищо ново, но благодарение на червея в домашния компютър откриват, че Хелън пише есемес на сестра си, за да каже, че по нейна препоръка с Майк гледат „Атомна блондинка“. Шансът им е дошъл. Паркират на „Ревеню“ в шест и половина, но по някаква причина от Старата митница се точи върволица от деца и възрастни.

— Какво става, по дяволите? Какви са тези деца? Боже, мисля, че са от клуба по стрелба! — възкликва Пийт.

— Виж им лъковете и стрелите. Те са! Провалихме се, преди да започнем! — вика Рейчъл.

— Тръгвай! Тръгвай по маршрута! — казва Пийт и Рейчъл включва на скорост.

— Тръгвам.

— Не разбирам. Би трябвало да започнат да излизат в седем. Защо си тръгват по-рано? И то половин час по-рано! Не виждам логика — казва Пийт.

— О, боже, о, боже! — повтаря Рейчъл отново и отново.

— Всичко е наред — със спокоен глас казва Пийт. — Тъкмо започнаха да излизат. Ще се справим.

Рейчъл кара бързо нагоре по „Ревеню“. Свива по „Стандор“ и там, на стотина метра пред тях, изниква дете с дебело яко и сак в ръка, от който като че ли се подава единият край на спортен лък. Детето е с вдигната качулка и върви към къщата на Дънлийви.

— Той ли е? — пита Рейчъл.

— Нямам представа, но онова там определено прилича на лък. А и няма никого на улицата. Засега.

— Ски маски — казва Рейчъл.

Полага усилия да прогони заслепяващата паника от гласа си.

— Чисто е — докладва Пийт.

В края на краищата не се наложи да ползват дърветата за прикритие, защото дъждът е разчистил улицата от потенциални свидетели. Рейчъл включва чистачките, угася фаровете, подкарва колата напред и спира пред детето.

— Няма никой — казва Пийт, който оглежда улицата.

— Давай тогава! — казва Рейчъл.

Пийт изскача от предната врата с 45-калибровия колт. Рейчъл го гледа как говори с детето. После се обръща и поклаща глава към нея.

Нещо не е наред. Пийт се връща до колата без момчето.

Какво, по дяволите, става?

— Какъв е проблемът? — сопва се тя.

— Момиче е — отвръща Пийт.

Рейчъл дръпва ски маската върху лицето си и излиза от колата. Съмнение няма, детето е дребно, кльощаво момиченце с кестенява коса на около осем или девет години. Носи сак, който е прекалено голям за нея.

— От клуба по стрелба ли излезе? — пита я Рейчъл.

— Да — отвръща момичето.

— Защо ви пуснаха по-рано? — включва се Пийт.

— Парното се развали, така че ни пуснаха да си ходим. Вие защо носите маски?

— Как се казваш? — пита я Рейчъл.

— Амилия Дънлийви.

— А къде е брат ти Тоби?

— Отиде у Лиъм. Каза ми да му занеса сака вкъщи.

— Какво ще правим сега? — пита Пийт Рейчъл.

— Ще вземем нея — мрачно отвръща Рейчъл.

— Планът не беше такъв.

— Сега е такъв — казва му Рейчъл.

Знае, че не би могла втори път да мине през всичко това. А ако не го направи, Кайли ще умре.

— Ела, Амилия — казва Пийт. — Ще те закараме вкъщи.

Той я вкарва в колата, закопчава колана, сяда до нея и заключва вратата. Рейчъл прави обратен завой и потегля към изхода за шосе 1А.

— Наистина ли ще го направим? Ами здравословните проблеми? — пита Пийт.

— Ще се справим. Никакви фъстъци или фъстъчени продукти. Ще купим инжекция с епинефрин за всеки случай… Мамка му! — възкликва Рейчъл и удря с юмрук по таблото.

— Не бива да казваш това — обажда се Амилия.

— Права си — отвръща Рейчъл. — Извинявай, миличко. На колко си години?

— На осем — отговаря Амилия. — През декември ще стана на девет.

— Кой би оставил осемгодишно дете да се прибира само вкъщи по тъмно в наше време? В дъжда? Кой би го направил? — мърмори Рейчъл.

— Тоби също трябваше да дойде. Днес ми беше първият урок по стрелба. Вече мога да стрелям с малкия лък. Трябваше да ме изпрати до къщи, но отиде у Лиъм, защото ни пуснаха по-рано.

— И Тоби те остави да се прибираш сама?

— Каза, че съм голямо момиче. Даде ми да му нося сака — казва Амилия.

— Е, сега ще трябва да дойдеш с нас. Майка ти каза, че няма проблем. Отиваме на приключение — казва Рейчъл.

В огледалото за обратно виждане гледа как Амилия клати глава.

— Не искам да идвам с вас. Искам да се прибера вкъщи — казва тя.

— Не може да се прибереш. Трябва да дойдеш с нас — настоява Рейчъл.

— Искам вкъщи! — вика Амилия и започва да плаче.

Рейчъл се задавя, когато Амилия започва да се мята и да дърпа колана.

— Искам вкъщи! — крещи Амилия и Пийт я прегръща с големите си ръце.

Когато излизат от града, Рейчъл отбива в един запустял участък от шосе 1А насред мочурливите гори между Бевърли и Уенъм. Излиза с препъване от колата, сваля ски маската и повръща. Плюе и отново повръща. В устата й има кисел вкус, а гърлото й гори. По бузите й се стичат сълзи. Повръща, докато остават само сухи спазми. Пийт отваря вратата на колата и изхвърля обувките на Амилия и сака.

— Най-добре да ги пуснем в блатото — казва той. — За всеки случай. Може да имат джипиес чип.

Рейчъл слага обувките в сака, затваря ципа колкото може и го хвърля в блатото наблизо, където сакът остава да плава на повърхността. Тя няма време за измисляне на планове за потапянето на сак в блато, затова нагазва в тинята и потапя проклетото нещо с крак. После отново си слага ски маската.

— Искаш ли аз да карам? — пита я Пийт, когато Рейчъл се качва в пикала.

Тя поклаща глава и се обръща към Амилия, по чието личице се стичат сълзи. Очите й са разширени, тя е видимо ужасена.

— Всичко ще бъде наред, миличко — казва Рейчъл. — Взимаме те само за два дни. Това е една игра. Мама и татко я знаят.

— И те ли играят? — пита изненадано Амилия.

— О, да. Всичко ще бъде наред, обещавам ти — казва Рейчъл, включва на скорост и потегля.

— Ще трябва да си сложиш превръзката, детенце — казва Пийт. — Тя е част от играта.

— Като на сляпа баба? — пита Амилия.

— Съвсем същото — потвърждава Пийт.

— На тази съм играла.

Тя си слага превръзката, а Пийт и Рейчъл си свалят маските. Малко преди да влязат в Нюбъри Рейчъл зърва кола на щатската полиция в огледалото за обратно виждане.

— Полицаи — спокойно казва тя.

Пийт поглежда назад.

— Нищо лошо не сме направили. Просто си карай, не превишавай скоростта, но не се и влачи — напътства я той.

— Знам — изръмжава тя. — Но ми дай пистолета. Ако ни спрат, няма да успеем да се разминем с приказки.

— Рейчъл…

— Дай ми го!

Пийт й подава 45-калибровия и тя го слага в скута си.

— Знаеш ли как се използва?

— Да. На едно мнение ли сме какво трябва да направим, ако ни спрат?

— Да — казва той и затаява дъх.