Ейдриън Маккинти
Веригата (53)

53

Тримата седят в салон за частни сбирки в задната част на пъба „Фор Провинсез“ в Кеймбридж, Масачузетс.

Рейчъл и Пийт седят срещу едрия мъж. В пъба цари празнична атмосфера, но не и тук. Пред тях стоят три чаши бира „Гинес“ и три двойни уискита, които би трябвало да задържат сервитьорите настрана за известно време. Рейчъл си сваля бейзболната шапка и я слага до чашата с бира. Поглежда Пийт, но той само свива рамене. И той не е сигурен как точно трябва да започне срещата.

Рейчъл проверява часовника си. Часът е 2:15. След училище Кайли ще отиде у Стюарт, а от училище ще ги вземе неговата майка. Майката на Стюарт е вряла и кипяла адвокатка, на която напълно може да се разчита. Бащата на Стюарт е служил в армията, работи от къщи и все още е член на националната гвардия в Масачузетс. С изключение на Марти, майката и бащата на Стюарт са единствените хора, на които Рейчъл може да се довери, че ще опазят дъщеря й. И все пак времето напредва. Иска да се прибере, преди да мръкне.

— Някой от нас ще трябва да започне — казва тя.

Едрият непохватен мъж с тъжните очи кимва.

— Права си. Аз се свързах с теб — казва. — Да караме поред. Безопасност. Никакви блогове, никакви имейли, никакво записване на каквото и да е на хартия и когато се срещаме, ще трябва да се постараете да се уверите, че никой не ви следи. Слизайте на произволни спирки, като във филма „Френската връзка“. Правете го отново и отново, и отново, и отново, докато не сте сигурни, че никой не ви следи.

— Окей — разсеяно казва Рейчъл.

Изражението на мъжа помръква.

— Не, не ми казвай окей. Окей не е достатъчно. Трябва да сте напълно сигурни. Животът ви зависи от това. Поехте огромен риск, идвайки на срещата на летището. А тук? Откъде знаете, че не съм ви подмамил тук, за да ви убия и двамата и да се измъкна през задния вход?

— На летището не бях въоръжен, но сега съм — казва Пийт и потупва джоба на якето си.

Мъжът поклаща глава.

— Не, не, не! Не схващате най-важното!

— И какво е то? — внимателно пита Рейчъл.

— Най-важното е да сте нащрек. Последните няколко седмици… Е, знам ли? Някой влезе с взлом във Факултета по математика. Претършуваха няколко кабинета, не само моя. Но това може да е било само за заблуда. Макар да се старая да съм дискретен, разклатих лодката и направих вълни. Разбуних кошера. Може да съм предизвикал тревога. Може да ме проучват. Да имат планове за мен. Не знам. Но по-важното е, че и вие не знаете. Вие изобщо не ме познавате.

Рейчъл кимва. Преди няколко седмици би си помислила, че такива неща говорят само параноиците. Сега не. Мъжът въздъхва дълбоко и изважда оръфан бележник от шлифера си.

— Това е третият ми бележник със записки за Веригата — казва той. — Истинското ми име е Ерик Лонрот. Работя тук — и посочва с палец през рамо.

— В кухнята ли? — пита Пийт.

— В Масачузетския технологичен институт. Математик съм. Идването ми в Кеймбридж бе най-лошото нещо, което би могло да се случи на мен и семейството ми.

— Какво се случи? — пита Рейчъл.

Ерик отпива голяма глътка от гинеса си.

— Ще започна от началото. Роден съм в Москва, но дойдох с родителите си в Америка, когато бях на тринайсет. Отраснах най-вече в Тексас. Завърших A & M^[1]. Там защитих доктората си по математика и се запознах с жена си Каролин. Тя беше художничка. Рисуваше прекрасни огромни платна на религиозни теми. Дъщеря ни Ана се роди, докато работех по постдокторантурата си в Станфорд. Хубави времена бяха.

— И след това сте дошли тук — предполага Рейчъл.

— Преместихме се в Кеймбридж през 2004. Предложиха ми асистентска длъжност на щат. Кой би отказал подобно предложение за МТИ? Всичко вървеше добре до 2010, когато… — Той се задавя и гласът му заглъхва. Отпива отново от чашата си и се взима в ръце. — Един ден жена ми се връщала с колелото от студиото си в Нютън. Ударил я джип. Загинала на място.

— Съжалявам — казва Рейчъл.

Той се усмихва немощно и кимва.

— Беше ужасно. Исках да умра, но имах дъщеря. Заедно преминахме през изпитанието. И то какво изпитание! Отначало си мислиш, че няма да успееш, но оцеляваш. Отне ни пет години. Пет дълги години. Нещата тъкмо бяха започнали да се оправят и тогава…

— Веригата — довършва Пийт.

— Четвърти март 2015. Хванаха Ана, докато се връщала един ден от училище. В Кеймбридж, посред бял ден. Училището беше само на четири пресечки от нас.

— Моята дъщеря отвлякоха от автобусната спирка.

Ерик изважда портфейла си и им показва снимка на момиче с къдрава коса и интелигентно изражение по джинси и тениска.

— Ана беше на тринайсет години, но много свита, много невинна за възрастта си. Уязвима. Когато ми казаха какво трябва да направя, за да я освободят, не можах да повярвам. Как би могло на някого да му хрумне да направи подобно нещо? И все пак направих каквото се искаше от мен. Ана беше държана под земята в мрак четири дни, преди да я освободят.

— О, боже мой!

Ерик поклаща глава.

— Така и не се възстанови от преживяното. Започна да получава гърчове, да чува гласове. След година опита да се самоубие — сряза си вените в банята. Сега е в психиатрична болница във Върмонт. Когато отивам да я видя, понякога дори не ме познава. Собствената ми дъщеря. Има добри и лоши дни. Много лоши дни. Моята красива умна Ана седи с лигавник на гърдите и я хранят с бебешки пюрета с пластмасова лъжица. Веригата разби живота ми и живота на дъщеря ми и оттогава търся начин да я унищожа.

— Има ли как да бъде унищожена? — пита Рейчъл.

— Може би — отвръща Ерик. — Сега е ваш ред да говорите. Каква е вашата история?

Пийт поклаща глава.

— Не, това не е покажи ми твоя, за да ти покажа моя. Както казваш, изобщо не те познаваме…

— Отвлякоха дъщеря ми — прекъсва го Рейчъл. — А аз трябваше да отвлека нечия чужда дъщеря. Оттогава сънувам кошмари. Дъщеря ми е в много тежко състояние психически — казва Рейчъл.

— А ти имаш рак — казва Ерик.

Рейчъл се усмихва и несъзнателно докосва изтънялата си коса.

— Малко неща ти убягват май.

— Освен това си от Ню Йорк — продължава Ерик.

— Може просто да съм фенка на Янкис — отвръща Рейчъл.

— И двете. Освен това си смела фенка на Янкис. Фенка, която не възразява да отнесе омразните погледи на всичко живо в този град.

— Нямам нищо против, стига да са само погледи — казва Рейчъл и успява да се усмихне отново.

— Проучвам образуванието на име Веригата от повече от година — казва той и бутва бележника към Рейчъл и Пийт.

Тя сваля ластика, който го държи затворен, и двамата започват да го прелистват. Бележникът е пълен с дати, имена, графики, наблюдения, препратки, изчисления, записки като за дневник и есета. Всичко е написано с черна химикалка, с миниатюрен паяжинен почерк. Написано е, отбелязват те, с шифър.

— Отначало нищо не можех да намеря. Страхът караше хората да си мълчат. Но когато се разрових по-дълбоко, открих препратки към Веригата в анонимни малки обяви. Открих един-два далечни намека за схемата. Намерих и полицейски доклад за престъпление, в който нещата не се връзваха. Направих ситов анализ, статистическа регресия, верижно моделиране на Марков и анализ на времеви редове. Събрах резултатите и ги регресирах, след което стигнах до няколко извода. Не много, но няколко.

— Какви са те? — пита Рейчъл.

— Мисля, че Веригата е създадена между 2012 и 2014 година. Регресионният анализ сочи като най-вероятна година 2013. Онези, които управляват Веригата, разбира се, искат да вярваме, че тя е древна система, просъществувала не десетки, а стотици години, но според мен това е лъжа.

— Приказките за древен произход я карат да изглежда още по-непобедима — съгласява се Рейчъл.

— Точно така. Но според мен не е древна — казва Ерик и отпива нова глътка от бирата си.

— И аз не мисля, че е древна — казва Рейчъл.

— Какви други изводи си направил? — пита Пийт.

— Ясно е, че създателят на Веригата е високоинтелигентен. Завършил е университет. Има коефициент на интелигентност от ранга на гениите. Ерудит. Вероятно на моята възраст. Вероятно бял мъж.

Рейчъл бавно поклаща глава.

— Не мисля така — казва.

— Проучил съм го. Хищници от този тип най-често действат в рамките на собствената си етническа група. Дори ако приемем, че подбира жертвите си привидно случайно. Той е на моя възраст, а може би и малко по-възрастен.

Рейчъл отново поклаща глава, но не продумва.

— Веригата е самоподдържащ се механизъм, чиято цел е да се опазва цяла и да генерира приходи за създателя си — продължава Ерик. — Според мен Веригата е създадена от бял мъж в края на четиридесетте в началото на настоящото десетилетие, вероятно като реакция към рецесията и банковата криза. Идеята вероятно е взета от традицията в латиноамериканските държави членове на семейството на похитени хора доброволно да заемат мястото им.

Рейчъл отпива от бирата си.

— Може да си прав за идеята, но грешиш за възрастта и пола.

Ерик и Пийт я поглеждат изненадано.

— Тя не е толкова стара, на колкото се преструва, и не е толкова умна, колкото си мисли. С мен блъфира, когато стана дума за философия — обяснява Рейчъл. — Няма много познания в тази област.

— Защо мислиш, че е жена?

— Не мога да го обясня. Но знам, че съм права. Говорех с жена, която променяше гласа си с устройство.

Ерик поклаща глава и записва нещо в бележника.

— По телефони еднодневки и в уикр ли говорехте?

— Да.

Той се усмихва.

— Системата за безопасност на Веригата е много хитра. Анонимни телефонни обаждания по непроследими телефони, анонимни биткойн портфейли, които изчезват след няколко седмици, анонимен криптиран уикр профил, чието име се сменя редовно. Използването на външни хора за мръсната работа. Много хитро. Почти непробиваемо.

— Почти?

— Части от системата са непробиваеми. По мое мнение е невъзможно да проследим всички брънки назад във времето и да стигнем до началото. Това, разбира се, е заради привидно случайния елемент при подбора на жертви. Вие сте имали свободата сами да изберете мишената си, аз също и така нататък чак до началото. Дори да пробваме да проследим всички брънки, ще се провалим. Знам го. Пробвах.

— Тогава как ще открием тези, които управляват Веригата? — пита Пийт.

Ерик взима бележника и го разлиства.

— Въпреки всичките ми проучвания не успях да постигна много в областта на решенията. Аз…

— Казваш ми, че тази среща е загуба на време? — прекъсва го Пийт.

— Не. Методите им са добри, но когато работиш с хора, стават грешки. Никой не е съвършен в работата си. Поне така подозирам.

— И каква грешка е допуснала Веригата?

— Не е изключено тези, които я управляват, да са станали малко самодоволни, малко лениви. Ще видим. Разкажете ми за последния си разговор с тях.

Рейчъл отваря уста да заговори, но Пийт поклаща глава.

— Не му казвай нищо повече.

— Налага се да си вярваме — казва Рейчъл.

— Не, Рейч, не се налага — възразява Пийт.

Той не забелязва собствената си грешка, но Рейчъл и Ерик я забелязват. Ерик отваря бележника и вероятно записва в него Рейчъл.

Не можем да се върнем назад — мисли си тя и разказва:

— Беше преди по-малко от месец. През първата седмица на ноември.

— Те ли се обадиха?

— Да.

— През уикр?

— Да. Защо това е толкова важно?

— Профилът в уикр и портфейлът за биткойн са защитени от най-добрите системи за криптиране, налични на пазара. За да ги разбием, ще са нужни десетки хиляди часове работа със суперкомпютър. Освен това съм сигурен, че поне в началото са променяли името на уикр профила редовно за допълнителна сигурност. И, разбира се, може да има всякакви фалшиви профили за заблуда на противника. Но дори и с тях, мисля, че открих дефект в метода им на комуникация.

— Какъв дефект?

Една сервитьорка отваря вратата и надниква в помещението.

— Ще поръчате ли обяд? — пита тя с шотландски акцент.

— Не — студено отговаря Ерик.

Когато сервитьорката затваря вратата, той започва да си облича шлифера.

— Нова е — казва той. — Не обичам новите хора. Хайде.