Ейдриън Маккинти
Веригата (66)

66

Рейчъл се опитва да се обади на Кайли, но не успява.

— Няма сигнал — казва тя. — Слава богу, че е в безопасност.

Пийт обаче изглежда разтревожен.

— Мамка му! Може и да не е — казва той.

— Какво има?

— Виж датата на джипиеса в маратонките й.

— О, боже! Девет часа в магазина на „Адидас“ в Бостън! — възкликва Рейчъл. — Знам какво е станало. Купила си е нови маратонки, изхвърлила е старите и е забравила за джипиеса.

— Но как са могли да я отвлекат от търговския център посред бял ден? Не звучи логично — отбелязва Пийт.

Рейчъл се срива.

Целият й свят се изплъзва изпод краката й.

Отново.

И този път вината е стопроцентово нейна. Те я предупредиха. Казаха й да престане да си пъха носа където не трябва, а тя продължи с идиотския си план.

Призлява й.

Завива й се свят.

Лошо й е.

Разтърсват я сухи позиви за повръщане.

Старите мисли: Глупава крава! Тъпа кучка! Защо просто не умря, когато имаше възможност? Всички щяха да са по-добре без теб.

Отвлекли са красивата й невинна прекрасна дъщеря.

Тя е виновна.

Тъпа, тъпа, тъпа, тъпа!

Но край с това.

Сваля пушката от рамото си. Ще влезе през задния вход под верандата. Ако трябва, ще стреля по ключалката, ще избие всички в къщата и ще спаси дъщеря си.

Избърсва снежинките от лицето си и тръгва към къщата.

— Къде отиваш? — пита Пийт.

— Да взема Кайли.

— Не знаеш кой е вътре — отбелязва той.

— Не ме интересува. Ти, ако искаш, стой тук, но аз отивам — казва Рейчъл.

Пийт я хваща за ръката.

— Не. Ще отидем и двамата. Изчакай тук две минути, а аз ще разуча терена.

— Идвам с теб.

Пийт поклаща глава.

— Аз съм експертът, Рейчъл. Минах курс по рекогносцировка в морската пехота. Правил съм го много пъти.

— Идвам с теб.

— Задръж за две минути, става ли? Само ще огледам.

— Две минути?

— Две минути. Ще ти сигнализирам, когато стигна под верандата. Чакай тук.

Пийт знае, че би трябвало да свърши цялата тази работа сам. Какви ги мислеше, да вземе със себе си човек с раково заболяване?

Промъква се през откритото пространство към навеса за коли под къщата. Там са паркирани пет коли: бял мерцедес, червен мустанг, два пикапа и една тойота. Това може да означава, че къщата е пълна с хора. Снишава се и минава покрай колите. Включва се сигнална лампа и Пийт замръзва, но никой не идва да провери защо се е включила и той бавно продължава напред. До навеса има гараж, а до гаража са входната врата и големите прозорци на хол на долния етаж. Пийт не може да рискува да мине покрай тях, затова се връща по пътя, по който е дошъл. Пробва вратата до гаража. Заключена е. Вратата на самия гараж обаче не е затворена докрай. Има около сантиметър между земята и долната й част. Той ляга по корем и пъхва пръсти в пролуката. Ако просто вратата е заяла, това няма да им свърши работа, но ако е повреден механизмът за затваряне…

Той пъха и двете си ръце в пролуката и опитва да повдигне вратата. Тя плавно започва да се вдига.

Ето откъде ще влязат, в стила на морската пехота, смесен с градска война. Влизаш, проверяваш помещението, минаваш на следващото, прочистваш ниво след ниво, докато не провериш цялата сграда. Числеността на потенциалните врагове е неясна, но двамата с Рейчъл могат да разчитат на елемента на изненадата. Той се изправя на крака и залита.

О, не!

Вие му се свят.

Кожата му гори.

Гладът е.

Сутринта се прецака. Не може изведнъж да започнеш да си сменяш дозата, Пийт, би трябвало да го знаеш.

Скоро по краката и ръцете му ще плъзнат милиони мравки, ще влязат в устата му, ще се спуснат по гърлото…

Спри! — казва си той. — Спри веднага!

Що за наглост е да се прави на герой! Рейчъл щеше да се справи по-добре с разузнаването при тези обстоятелства. Трябва да се върна — мисли си той, обръща се и се блъсва в мъж с пушка в ръката.

— Аха, помислих си, че чух нещо — казва мъжът.

Пийт обмисля следващия си ход, но вместо да го обмисля, трябваше да го предприеме. Да го удари по главата с фенерчето. Да го ритне в коляното. Да го шибне в лицето с приклада на пистолета си. Да извади този страж от строя. Но не прави нищо подобно. Твърде бавен е. Твърде бавен не защото е стар или му липсва мускулна памет. Твърде бавен е, защото се е увредил с оксикодон и хероин и с всеки друг опиат, до който е могъл да се докопа.

Сега на Пийт му минава същата мисъл като на Рейчъл: Ти си тъп, тъп, тъп, тъп. Тъп и слаб. Мъжът отстъпва крачка назад и насочва пушката си към лицето на Пийт.

— Пусни фенерчето и пистолета — нарежда.

Пийт пуска фенерчето и деветмилиметровия пистолет.

— А сега с два пръста извади онзи от колана си и го пусни при другите.

Пийт изважда скъпоценния си 45-калибров колт и го пуска на пода върху снежинките. Сега се чувства гол. Колтът е принадлежал на дядо му, който е служил във флота. Старецът е стрелял с него в пристъп на гняв само веднъж — по камикадзе, врязал се в кораба му по време на битката за Окинава. Пистолетът беше талисман на Пийт в Ирак и Афганистан.

— Мамка му! — казва той.

— Така си, е приятелю, затънал си с двата крака. Даниъл хич не обича някой да влиза в частната му собственост. И като казвам „хич не обича“, нямам предвид, че ще те предаде на местните ченгета. Сложи си ръцете на главата.

Пийт слага ръце на главата си.

— Станало е недоразумение. Изгубих се — започва той, но мъжът му прави знак да млъкне.

— Ще видим какво мисли Даниъл по въпроса. Днес има гости, внуците му. Не ми се вярва, че ще се зарадва да те види. Застани на колене и дръж ръцете си на главата.

Пазачът го ритва по гърба и Пийт пада на земята.

Земя. Чакъл. Сняг.

Пийт мисли трескаво. Опитва се да мисли. Не му хрумва нищо.

— А сега си лежи, момче, докато звънна в къщата и всички дойдат тук.