Ейдриън Маккинти
Веригата (39)

39

Неделя, 22:27 ч.

Отляво — блато, отдясно — мочурище. Фаровете са включени на дълги. Мирише на смазка, пот и страх. Никой не говори. Рейчъл кара. Пийт седи до нея с пушка в ръка.

Бевърли, Масачузетс.

Стари дървени къщи. Кестени по тротоара. Тук-там — жилищен блок. Тишина. Синьо сияние от телевизионни екрани и алармени системи.

Скучна вечер в предградията. Което е добре. Любопитковците по улиците са по-малко.

„Посейдон“.

В къщата на Дънлийви не свети.

— Направи един кръг около къщата. Не спирай.

Рейчъл прави кръг и паркира на съседната улица.

Тихо градче. Няма никого. И само един въпрос: защо Хелън Дънлийви не си вдига проклетия телефон? Рейчъл си представя цялото семейство, вързани за столове в кухнята, до един с прерязани гърла.

— Можем да минем през онази хилава горичка в съседния имот — предлага Пийт. — И после да влезем през задния вход.

— Как? — пита Рейчъл.

Пийт й показва гаечен ключ и комплект шперцове.

— В случай че решим наистина да го направим — пояснява той.

— Да. Вече сме вътре с двата крака — отвръща тя.

Вътре с двата крака е меко казано. Сега ще й се наложи да пресъздаде лейди Макбет на сто процента. Да се превъплъти в нея. Да повярва, че е тя. Да бъде лейди Макбет. Заради Пийт, заради себе си, заради Кайли — на карта е заложен животът на цялото й семейство.

— Имам машинка за електромагнитен импулс, който ще изкара от строя алармата, ако има такава. Щом влезем, ще използваме пистолетите — инструктира я Пийт и й подава 38-калибровия револвер, който държи в жабката на пикапа.

Пистолетите. Хилавата горичка.

Пийт се прехвърля с труд през северната ограда на Дънлийви. Рейчъл го гледа втренчено. Какво му става? Тя отново се запитва дали взима наркотици, или е претърпял нараняване, за което не й е казал. Нужен й в стопроцентова форма.

— Добре ли си, Пийт? — пита го тя настойчиво.

— Да! Добре съм. Ти?

Тя го гледа гневно в мрака.

— По-добре да тръгваме, а? — казва той.

— Добре.

Задният двор на Дънлийви. Играчки, градински мебели, люлка. Задната врата, която води в кухнята.

— Хайде — подканя го Рейчъл.

Включват фенерчетата. Пийт включва устройството за електромагнитен импулс.

Пийт човърка ключалката. Дясната му ръка леко трепери.

— Ще успееш ли?

— Да. Правил съм го и преди. Няма да ми устои още дълго, повярвай ми — казва той.

Три минути. Четири минути.

— Сигурен ли си?

Вратата най-сетне се отключва. Пийт завърта дръжката. Няма верига. Няма аларма.

— Всичко наред ли е? — пита Рейчъл.

— Да.

Слагат си ски маските и влизат в кухнята. Рейчъл включва фенерчето си и обхожда кухнята с лъча му. Няма трупове. Няма убийци.

— Знаем ли къде отиваме? — прошепва тя.

— Да — отвръща Пийт. — Върви след мен.

Тя го следва към горния етаж.

Килим на пода. Картини по стените. Голям часовник в края на стълбите. Огледало, което я стряска за секунда, когато в него вижда човек с пистолет в ръка.

— Първата спалня отляво — изсъсква Пийт.

Влизат в стаята. Мирише на човешки тела. На алкохол. На леглото хърка жена. Осветяват ъглите с фенерчетата. Няма друг. Пийт пристъпва на пръсти към леглото, коленичи до жената и запушва устата й с ръка. Тя изскимтява, но Пийт я задържа.

Рейчъл проверява банята до спалнята, докато Пийт заглушава писъците на жената с тежката си лапа.

— Чисто е — докладва Рейчъл.

— Ти ли си Хелън Дънлийви? — пита Пийт. — Кимни за „да“.

Тя кимва.

— Къде е мъжът ти? — продължава Пийт. — Отговори с една дума. В коя стая? Прошепни. Ако повишиш глас, си мъртва.

— Мазето — прошепва Хелън.

— Опитах се да ти се обадя. Познаваш ли гласа ми? — пита Рейчъл.

— Вие отвлякохте Амилия — казва Хелън и започва да плаче.

— Къде е детето? Хенри Хог? — пита Рейчъл.

— В мазето.

— С мъжа ти?

— Редуваме се да…

Рейчъл поглежда Пийт.

— Доведи мъжа й тук. Аз ще остана с нея.

Тя включва нощната лампа и насочва 38-калибровия към Хелън, докато Пийт слиза в мазето.

— Какво се е случило с телефона ти? — пита Рейчъл, кипнала от ярост. — Защо не е включен? Защо не спиш с телефон под възглавницата, както би направил всеки нормален човек в такава ситуация?

— Аз… аз… аз не знам. Не е ли на тоалетката? — пита Хелън.

Лицето й е изпито, изплашено. Очите й са зачервени и хлътнали. Рейчъл проверява на тоалетката. Телефонът не се включва.

— Забравила си да го заредиш — съобщава на Хелън.

— Аз… Не знаех.

— Спиш, докато дъщеря ти е в плен? Какъв ти е проклетият проблем?

— Аз… аз просто малко… — започва тя, когато вратата се отваря.

Майк Дънлийви влиза с вдигнати ръце. Не прилича на снимките си от блога или фейсбук. Изглежда много по-стар, посивял, по-дебел и по-глупав. Не се ли предполага да е някакъв умник с пари? А изглежда като всички останали тъпи бащи, които взимат децата си от училище със закъснение, защото са забравили, че днес е техен ред. Нищо чудно, че тези двамата идиоти са оплескали нещата. Как изобщо са успели да отвлекат някого? Може да са излъгали, че са отвлекли момчето.

— Детето в мазето ли е? — пита Рейчъл.

— О, да — отвръща Пийт и подсвирва тихо, сякаш за да каже, че картинката долу не е приятна.

— Вие ли отвлякохте Амилия? — пита Майк с бегла следа от британски акцент.

— При нас е.

— Добре ли е? — отчаяно пита Хелън.

— Добре е. Грижим се за нея.

— Какво правите тук? — пита Майк. — Направихме всичко, което поискахте.

— Не. Провалихте се. Опитахме се да ви се обадим, но телефонът беше изключен, компютърът също — казва Рейчъл.

Хелън я гледа особено. Ако каже нещо като „Май се сещам коя си“, ей богу, ще се наложи да я застрелям на място — мисли си Рейчъл.

— Заради семейство Хог е, нали? — пита Хелън. — Те са направили нещо.

— По-точно готвят се да направят нещо — казва Пийт.

— О, боже! Какво се готвят да направят? — пита Хелън.

— Шеймъс има чичо щатски шериф. Ще се срещне с него утре в Стамфорд — съобщава им Рейчъл.

— Как… какво значи това? — пита Хелън ужасена.

— На теория това значи, че трябва да убиете малкия Хенри и да започнете отначало, иначе ще се наложи ние да убием Амилия и да започнем отначало. Това е. Няма да допусна Веригата да доближи мен или семейството ми? Ясно ли е? — изръмжава Рейчъл.

— Трябва да има и друг… — започва Майк.

— Има. Тримата ще отидем в Провидънс и ще обясним лично на господин Хог как стоят нещата — казва Рейчъл.

— Тримата ли? — пита Пийт.

— Тримата — повтаря Рейчъл твърдо. — На тези двамата не може да им се вярва.

Тя се обръща към госпожа Дънлийви.

— Ти ще останеш тук да наглеждаш детето. Мъжът ти ще дойде с нас. Ще вземем вашата кола. Беемве ли беше?

— Да — потвърждава Майк.

— Значи би трябвало да е достатъчно бърза. Обуй си някакви обувки, за бога. О, и намери Господин Бу. Господин Бу ни трябва — нарежда Рейчъл.

— Господин Бу? — обърква се Майк.

— Мечето на Амилия. Иска си го.

Хелън донася Господин Бу.

— Ако се обадиш на ченгетата или предупредиш Хог, или направиш каквато и да е друга глупост, докато ни няма, Амилия умира. Първо ще убият нея, после ще дойдат за теб и Тоби. Разбираш ли ме? — казва Рейчъл.

Хелън кимва. Излизат навън, при колата на Майк, която е голямо, черно, лъскаво беемве. От колите, който дават на най-успешните служители в Стандард Чартърд. Луксозна. Удобна. Бърза.

Майк подава ключовете на Рейчъл. Тя сяда на шофьорското място. Пийт се настанява на задната седалка до Майк. Тя завърта ключа в стартера и колата с ръмжене се събужда.

Поглежда в огледалото за обратно виждане. Пийт все още изглежда леко неориентиран. Майк умира от страх. Тя може да се справи и с двамата. Ще се справи и с двамата.

— Сложете си коланите — нарежда им.