Ейдриън Маккинти
Веригата (27)

27

Петък, 18:57 ч.

Полицаите карат след тях около трийсет секунди, плавно се изравняват с пикапа и после чисто и просто го задминават. Естествено. Рейчъл не е направила нищо нередно. Тя кара право към къщата на Апънзелър. Амилия или е замаяна, или е в шок. Няма значение кое от двете е, важното е, че е спряла да се мята, а сега само това има значение.

— Ти я прибери долу, а аз ще се обадя — казва Рейчъл на Пийт.

Когато улицата се опразва, Пийт извежда Амилия от доджа и я води долу в мазето. Рейчъл остава в колата и отваря уикр приложението на телефона си.

„Готово“ — пише тя.

„Какво е готово?“ — отговарят й.

„Отвлякох Амилия Дънлийви. При мен е.“

Телефонът иззвънява.

— Добре. Много добре — казва изкривеният глас. — Сега ще се обадя на семейството. После ще им се обадиш ти и ще им поискаш сто хиляди долара, платими в биткойни на същата сметка както преди.

— Сто хиляди! Това е малко…

— Това е само половината от сумата в спестовната им сметка. Спокойно могат да си го позволят. Въпросът не е в парите, Рейчъл.

— Знам. Въпросът е във Веригата.

— Точно така. Ще им се обадя и ще им кажа да намерят лист и химикалка. Ти ще говориш с тях след точно пет минути от предплатен телефон. Ще чакат обаждането ти.

Линията прекъсва. Рейчъл се обажда на Пийт по една от еднодневките.

— Ало? — казва той.

— Всичко наред ли е? — пита тя.

— Стресната е, разбира се. Изплашена. Казвам й, че сме приятели на семейството. Тя хем ми вярва, хем не съвсем.

— Пази я, Пийт. Дръж я далече от ядки. Не знам колко е тежка алергията й, но е по-добре да се презастраховаме. Да не ставаме тъпи детегледачи като в разни филми.

— Няма.

— Трябва да четем етикетите на всичко, което й даваме, и ще трябва да купим епинефрин.

— Ще купим. Ей сега ще потърся. Мисля, че се продава в готови спринцовки в ибей. Обади ли се на семейството?

— Сега ще се обадя.

— Използвай друг телефон, не този. Отдалечи се с колата от къщата и тогава се обади.

— Добра идея. Така ще направя.

Тя бързо откарва доджа до паркинга пред океана. Набира номера на семейство Дънлийви.

— Ало? — казва разтревожен женски глас.

— Дъщеря ви Амилия е при мен. Отвлякох я. Не се обаждайте в полицията. Ако се обадите в полицията или друга служба, ще я убия. Разбирате ли?

Хелън започва да пищи. Рейчъл я успокоява с думите, че ако не се успокои, ще вкара един куршум в мозъка на дъщеря й. Разговорът отнема десет минути. Когато свършва, Рейчъл излиза от колата и отново започва да повръща, докато накрая не остава нищо за повръщане. Взира се в черния океан, чиито вълни се разбиват на брега. Седи на пясъка, а наоколо вали силен леден дъжд. Главата я боли. Има чувството, че черепът й ще избухне.

Седи още пет минути, после става, стъпква предплатения телефон и хвърля останките му в океана. После вдига лице към дъжда и моли водата да я пречисти. Не става. Обажда се на Пийт от друг телефон.

— Готово. Всичко наред ли е при теб?

— Не особено. Сложих й белезници и я закопчах за колоната. На това не възрази особено. Не крещи и не се бори, но плаче и иска майка си, и казва, че не може да остане тук без Господин Бу. Господин Бу е мечка. Пълно е с плюшени животни, но тя иска само Господин Бу.

— Разбирам — казва Рейчъл.

Тя се качва в колата и отива в собствения си дом. Качва се в спалнята на Кайли. Открива Маршмелоу, розовия плюшен заек на дъщеря й. Как ли спи Кайли без Маршмелоу и котката си? Тя взима Маршмелоу, вдига си качулката и тича през дъжда към Апънзелър.

Почуква по задната врата и Пийт отваря. Говори по телефона и изглежда разтревожен.

— Какво има? — шепнешком пита тя.

— От Американ Експрес искат да потвърдя превода — казва той, закрил с ръка микрофона.

— И на мен ми се обадиха от Виза. Ако парите не стигнат където трябва тази нощ, ще убият Кайли.

— Знам. Ще оправя нещата — отвръща той.

Пийт не изглежда добре. Нервен е, очите му са изцъклени и се поти.

— Добре ли си?

— Да. Ще оправя всичко.

Рейчъл си слага ски маската и слиза в мазето. Амилия е изтощена. Плакала е, борила се е, пак е плакала и сигурно единственото, което иска в момента, е да заспи, но не може да заспи без Господин Бу. Седнала е на матрака върху спалния чувал, заобиколена от лего, настолни игри и погрешните плюшени животни.

Рейчъл сяда до нея.

— Знам, че си изплашена, миличко, но няма от какво да се страхуваш. Тук си в безопасност, обещавам. Няма да позволя да ти се случи нищо.

— Искам мама — казва Амилия.

— Знам. Скоро ще те върнем при нея. Виж, чух за Господин Бу и макар да не е при нас, ти донесох най-добрия приятел на моето момиченце, Маршмелоу. Има го откак се е родила. Той е много, наистина много специален. В него са събрани тринайсет години обич.

Амилия гледа Маршмелоу подозрително.

— Искам Господин Бу.

— Господин Бу не е при нас, само Маршмелоу е тук — казва Рейчъл. — Маршмелоу е приятел на Господин Бу.

— Така ли?

— О, да, те са много добри приятели. — Рейчъл й подава заека и Амилия неохотно го взима.

— Искаш ли да ти разкажа приказка? — пита Рейчъл.

— Ами добре.

— Обичаш ли мляко с бисквити?

— Да.

— Чакай тук, а аз ще видя дали ще намеря малко.

Тя се качва горе. Пийт е на верандата и се опитва да убеди Американ Експрес да одобрят превода, който е направил. Ако не успее, една луда жена ще убие дъщеря й след два часа. Тя почуква по кухненската врата и Пийт се обръща и я поглежда.

— Какво казват? — пита тя.

— Още говорим.

Рейчъл прочита етикета на бисквитите „Лорна Дан“ и проверява в Гугъл съставките за по-сигурно. Не съдържат ядки. Тя се връща в мазето с мляко и бисквити.

Разказва на Амилия приказката за Златокоска и трите мечки и Амилия се радва, защото я знае. После й разказва за Хензел и Гретел. Амилия знае и нея. Приказки за деца, оцелели след изпитания в гората. Горката малка Амилия, изчезнала като онази другата, известната Амилия^[1] преди толкова много години. Тя е добро дете. Умно дете. Рейчъл я харесва. Как би могла да не я харесва? И как би могла да нарани това дете? След половин час Пийт се появява на върха на стълбите и вдига палци.

— Одобриха ли превода?

— Да.

— Слава на бога!

— Как е Амилия?

— Ела и виж.

— Спи. Как го постигна? — прошепва Пийт, когато слиза в мазето.

— Мляко, бисквити и Маршмелоу, оказва се.

— Какви бисквити?

— „Лорна Дан“. Безопасни са, проверих.

— Епинефринът пътува насам. Поръчах спринцовка от ибей.

— Няма да го доставят тук, нали?

— Не, ще отиде в център за доставки на ибей в Нюбъри.

— Добре.

— Ще остана тук за през нощта — казва Пийт. — Ти се прибери, изглеждаш смазана.

— Трябва да остана.

— Не, прибери се, моля те.

Тя не иска да спори с него. Смазана е. Напълно сразена. С един от телефоните еднодневки снима Амилия.

— Ще им я пратя.

— Иди поспи, Рейчъл.

— Не съм уморена — настоява тя.

Пийт се чеше по ръката и се поти. Изглежда разсеян, болен.

— А ти сигурен ли си, че си добре? — пита го тя.

— Аз ли? Съвсем добре съм. Иди си вкъщи, аз ще се оправя тук.

Тя кимва и изкачва стълбите. Излиза на верандата. Върви по пътеката покрай плажа. Вкъщи. Благодарна е за ледения дъжд. Заслужава дискомфорт, страдания и болка. Застава пред къщата си и се обажда на семейство Дънлийви от поредния телефон.

— Да? — казва Хелън между две резки паникьосани вдишвания.

— Дано работите по въпроса с парите и отвличането. Пращам ви снимка на Амилия. В момента спи, добре е.

— Искам да говоря с нея!

— Тя спи. Пращам снимка.

Когато снимката се изпраща, Рейчъл унищожава телефона и влиза в къщата си.

Прави си чаша кафе и започва да наблюдава семейство Дънлийви през клонирания им компютър. Не вижда имейли или съобщение за полицията. В полунощ иззвънява айфонът й.

— Ало?

— Рейчъл? — прошепва някакъв глас.

— Да.

— Не биваше да ти се обаждам, но искам да знаеш, че преди час освободиха момчето ми. При нас е!

— Върнала си си сина?

— Да. Не мога да повярвам! Толкова съм щастлива! Добре е и е с нас у дома. Страхувах се да се надявам, но… той се прибра.

— Но… тогава… има ли някакъв начин да освободиш Кайли още сега?

— Не мога. Знаеш, че не мога. Веригата трябва да продължи. Трябва да се довериш на процеса. Ако прекъсна Веригата, ще започне ответен удар. Аз ще съм в опасност, синът ми също, както и ти, и Кайли.

— Освен ако не блъфират.

— Не са от онези, които блъфират. Мисля, че ще им достави удоволствие, ако всичко се обърка и започнем да се избиваме взаимно. Нали видя какво се е случило с онова семейство?

— Да.

— Разказаха ми за случка отпреди няколко години, когато някой се опитал да излезе от Веригата и последвалите наказания стигнали седем брънки назад, преди нещата да се уталожат.

— Не може да бъде!

— Но искам да знаеш, че си една крачка по-близо до връщането на Кайли. Скоро всичко ще свърши, Рейчъл, наистина.

— О, боже, надявам се!

— Ще свърши.

— Как го направи? Как успя да го преживееш? Как намери силите?

— Не зная, Рейчъл. Предполагам, просто трябва да си представиш момента, в който с Кайли отново ще бъдете заедно. Всичко, което правиш, всяко решение, което взимаш, е средство за постигане на тази цел, нали разбираш?

— Да.

— Когато хванахме Кайли, се случи нещо, нещо ужасно. Не на нея, тя е добре. Но се наложи да извърша нещо ужасно, от което старото ми аз би се сгърчило в агония. Но знаеш ли какво чувствам сега? Нищо. Нищо, освен облекчение. Направих каквото трябваше и си върнах сина. Това е единственото, което има значение.

— Мисля, че разбирам.

— Просто трябва да издържиш още малко.

— Ще издържа.