Артър Дж. Куинъл
Перфектно убийство (9)

8.

Питър Флеминг напусна за два дни Локърби. Нямаше да е почивка, въпреки че имаше нужда да си почине. Първо тръгна за Лондон рано сутринта. След кратък обяд беше вече в Ню Скотланд Ярд и се съвещаваше с няколко старши полицаи и двама цивилни. После отпътува за Форд Халстед в Кент, където беше най-добрата криминална лаборатория в света. Двамата съдебни експерти от ФБР го чакаха. Увериха го, че имат пълното съдействие на службата си.

Инструктажът продължи час и той със задоволство отбеляза, че британските учени и техните американски колеги се разбират добре. Невинаги е така, но огромната трагедия в Локърби бе заличила международното съперничество. Показаха му малки частици пластмаса, метал, тъкан, сведени след седмици педантичен труд до един-единствен куфар.

Поканиха го на вечеря в близкия ресторант, но той се чувстваше уморен, искаше му се да остане сам и отказа.

На десетина мили от Форд Халстед откри малък провинциален хотел встрани от пътя. Беше три звезди и според КАК^[1] напълно си ги заслужаваше. Стаята му беше старомодна, но удобна, храната — вкусна и разнообразна, обслужването — добро и дискретно. След вечеря пи един коняк в бара и си легна.

Събуди се освежен в седем сутринта и поръча богата английска закуска, преди да се отправи към склада за отбранително въоръжение близо до село Лонгтаун.

Тъкмо там, в гигантския хангар, техниците от британската комисия по разследване на въздушните катастрофи сглобяваха боинга 747 на „Пан Ам“.

Когато го въведоха в хангара, той се вцепени от изненада. Никога не беше виждал такава пещероподобна постройка. Някои от техниците дори се придвижваха с велосипеди от единия до другия й край. Бяха поставили почти изправения носов корпус в единия край, а части от опашката — в другия. От двете страни лежаха части от крилата. Дузина мъже в работни комбинезони и бели престилки работеха наоколо.

— Това е един огромен пъзел — обясни главният техник, след като ги представиха един на друг.

— Вие вършите невероятна работа. — Флеминг посочи редиците метални етажерки, отрупани с метални части, кабели, парчета от седалки и други предмети.

— След няколко седмици ще бъде възстановен, с изключение на частите, които никога няма да намерим.

— Това е забележително — каза Флеминг. — Покажете ми къде би трябвало да се намира товарно отделение 14 Ел.

Главният техник посочи мястото.

— Малко зад пилотската кабина. Затова екипажът не е имал време дори по микрофона да обяви Мейдей^[2]. Самолетът се е взривил за секунди. — Той погледна полицая и попита: — Близо ли сме до разкриването на извършителя?

Питър Флеминг разглеждаше възстановените останки. Той кимна и каза твърдо:

— Да. Близо сме до разкриването на тези копелета.

 

 

Леони Крийси, родена Меклър, никога не беше виждала малтийските острови и първите й впечатления не бяха добри. Самата Малта приличаше на строителна площадка, с къщи и хотели, пръснати по крайбрежието, с варовиковия прах, който се носеше из горещия въздух. Но щом се качи на ферибота, настроението й се промени. Бе късен следобед и когато заобикаляха островчето Комино, тя видя Гоцо в далечината. Беше по-зелен от Малта, доста по-малък, с редица вълнообразни хълмове, всеки похлупен с по едно село, а всяко село — увенчано с кулите или куполите на църква. Тя стоеше до перилото и гледаше, а после се обърна към Крийси.

— Изглежда красиво.

— Красиво е.

По време на полета, а също и в таксито до ферибота, той бе мълчалив, не пророни нито дума. Изглеждаше дълбоко замислен.

Докато фериботът навлизаше в пристанище Мгар, й проговори:

— Леони, ти си добра актриса. Изрових няколко видеозаписа на телевизионните сериали, в които си участвала. В сравнение с тях ролята, която ще играеш през следващите шест месеца, наглед е лесна, но всъщност ще ти бъде доста трудно.

— Защо?

Той посочи острова.

— Гоцитанците са едни от най-приятелски настроените и гостоприемни хора в света. Те живеят просто, силно религиозни са и имат големи семейства. Мъжете пият доста и стрелят по всяка птица или заек, който се движи. Не са твърде работливи. Повечето от чужденците туристи обикновено се влюбват в мястото и често идват отново. Някои се връщат завинаги. Но ти ще намразиш това място.

— Защо?

— Защото гоцитанците ще намразят теб. — Той въздъхна. — И когато слезем от ферибота, и мен ще възненавидят.

— Защо? — повтори тя въпроса си.

— Живял съм тук години, ожених се за тяхно момиче. Повечето от приятелите ми са местни хора. Живеех като тях, бях напълно приет… но и затова от мен се очаква да уважавам начина им на живот. Ако жител на Гоцо изгуби съпруга или съпруг, той пази траур поне година. Понякога и пет. Същото е когато изгубят родител, та дори вуйчо или леля. Самата мисъл, гоцитанец да се ожени пет месеца след смъртта на съпругата си, е неприемлива. Ще бъдеш грубо отхвърлена. Когато ходиш по магазините, когато отидем на кино, на ресторант или бар, ще срещаш безизразни лица.

Той посочи една сграда на брега с дълъг балкон, издаден напред.

— Това е бар „Гленийгълс“. Той и ресторантът под него се държат от двама братя, Тони и Салву. Те са мои много близки приятели. Прекарах доста време при тях, получавам пощата си там. По свой начин и двамата обичаха Надя. Сега ще влезем и ще видиш какво имам предвид.

Фериботът опря в кея и мостикът се спусна със силно дрънчене. Крийси вдигна куфара й марка „Самсонайт“ и овехтялата си стара платнена чанта, и те последваха тълпата.

— Джипът ми е паркиран зад „Гленийгълс“ — каза той, докато изкачваха хълма.

— Кога ще се срещна с Майкъл? — попита тя.

— Той чака вкъщи, казал съм му.

Към бара водеше стръмен път. Джипът беше паркиран близо до входа. Той остави куфара и чантата в колата, после я хвана за ръка:

— Започни играта сега и продължавай шест месеца, каквото и да стане. Пред хората показвай нормална привързаност на младоженка, но не прекалявай.

Влязоха в бара. Няколко рибари в ъгъла играеха биксла. Други няколко мъже бяха опрели кореми в плота на бара, зад който стоеше Салву, по-млад от Тони и с повече коса.

Крийси махна с ръка на картоиграчите. Те само бегло го погледнаха.

Той кимна на мъжете на бара.

Те кимнаха в отговор. Салву гледаше Леони. Крийси все още държеше ръката й. Каза:

— Салву, това е Леони, моята съпруга.

С безизразно лице Салву протегна ръката си през бара. Тя я пое. Ръкостискането бе кратко. Гласът му беше безизразен като лист хартия.

— Добре дошла в Гоцо, Леони.

— Благодаря — усмихна му се тя. — Толкова се радвам, че съм тук.

Крийси посочи мъжете на бара и ги представи с прякорите им: Шрийк, Байло, Базут, Уистин.

Още четири кратки ръкостискания, няколко промърморени думи. Салву подаде няколко пакета и плик през бара. Крийси ги взе и каза:

— Благодаря, можеш ли да ми запазиш маса за двама в ресторанта за утре вечер.

— Разбира се.

Настана тишина, после Крийси каза на Леони:

— Хайде, скъпа, да тръгваме, ще ги покажа къщата.

Отново хвана ръката й и те излязоха.

Караха мълчаливо до центъра на острова, едва тогава тя промълви:

— Беше ужасно прав. Сякаш влязох в камера за дълбоко замразяване.

— Няма да стане по-леко.

Той посочи наляво, към масивния купол на църквата.

— Това е село Хеукия. Куполът е трети по големина в света. Църквата побира пет пъти повече хора, отколкото живеят в цялото село.

— Защо? — попита тя.

Той вдигна рамене:

— Надпревара. Селата се надпреварват помежду си. Надпреварват се с футболни мачове, надпреварват се с броя на фойерверките по време на селски празници, надпреварват се във всичко. Дори свещениците от различните села се надпреварват един с друг. Допреди няколко десетилетия щеше да стане голям скандал, ако момче от едно село се ожени за момиче от друго. Дори произношението в различните села е различно.

Минаха през Рабат, столицата на острова, и той й показа различни магазини и сгради. Пет минути по-късно отби колата встрани от пътя и посочи нагоре, към високия хребет. Тя видя къщата, сгушена в склона.

— Ще живееш там през следващите шест месеца.

— Красиво е — каза тя, — там пак ли ще е като в камера за замразяване?

Той поклати глава.

— Не, тази къща е твоето убежище. Там ще си почиваш от играта. Като изключим момчето, ще има малко посетители, ако изобщо идва някой, освен една жена от селото, която ще чисти две сутрини в седмицата.

— Жената познавала ли е Надя?

— Разбира се.

— Тогава ще чистя аз.

Той отново поклати глава.

— Не, жената е вдовица и се нуждае от парите.

— Ще й плащам от моите пари.

— Без работа тя няма да ги приеме: те са горди хора. Ще бъде само по няколко часа два пъти седмично. Когато тя е тук, можеш да отиваш на плажа.

Той включи джипа на скорост и го подкара нагоре по хълма.