Артър Дж. Куинъл
Перфектно убийство (3)

2.

Футболното игрище беше малко и прашно. На малтийския остров Гоцо не растеше трева, подходяща за футболни игрища. Момчетата бяха от четиринайсет до седемнайсетгодишни. Бяха изминали пет месеца, откакто „Пан Ам-103“ се разби край Локърби и беше почти краят на футболния сезон.

Мъжът седеше до отец Мануел Зерафа на църковните стъпала, като наблюдаваше играта. Отецът ръководеше местното сиропиталище. Двамата се познаваха и бяха приятели от години.

Силен шут изкара топката в средата на игрището. Около нея се скупчиха играчите, а от мелето, ритайки топката, се измъкна тъмнокож младеж. С поразяваща точност той заобиколи двама защитници и леко насочи топката покрай вратаря към мрежата.

Свещеникът скочи и запляска неистово с ръце. Беше нисък и закръглен и неговият див ентусиазъм не му прилягаше.

— Това е успехът, от който се нуждаехме — каза той, — сиропиталището не е побеждавало Санат през последните седем сезона. — Погледна часовника си: — Още десет минути. Няма да вкарат два гола за десет минути.

Свещеникът посочи с поглед мъж, седнал на отсрещната страна на игрището и се усмихна лукаво.

— Отец Джоузеф ще побеснее.

— Кое е момчето, което отбеляза гола? — попита Крийси.

— Майкъл Сед — с нежност в гласа отговори свещеникът. — Най-добрият играч, който сме имали през двайсетте години, през които държа сиропиталището. Някой ден ще играе за Малта. „Хамрум Спартанс“ го искат следващия сезон в младежкия си отбор. Съгласиха се да платят на сиропиталището триста лири. Можеш ли да повярваш, Уомо?

Понеже в Гоцо има много еднакви имена, на всеки се дава прякор. Прякорът на Крийси беше Уомо. Беше италиански и означаваше просто — Мъж.

— На колко години е?

— Стана на седемнайсет миналата седмица.

— Откога е в сиропиталището?

— От рождение.

Крийси наблюдаваше момчето, което се движеше по игрището и ръководеше играта. Не беше високо, нито набито, но кръстосваше прашната земя с комбинация от грация и целенасоченост и с яростна концентрация отнемаше топката дори от по-големите момчета. Крийси наблюдаваше само момчето, без да забелязва останалите.

— Разкажи ми за него — каза той.

Свещеникът погледна човека до себе си.

— Не си ли го виждал преди?

— Да, около селото, но не съм му обръщал особено внимание… Отче, разкажи ми за него.

Гласът му беше тих и напрегнат и свещеникът отново погледна лицето му, после вдигна рамене.

— Много позната история. Майка му е била проститутка в Гзира, в Малта. Ако се съди по тъмната му кожа, бащата сигурно е арабин. Имаше и все още има много от тях в Гзира. Тя не искаше детето, така че то дойде при нас.

— Говори ли арабски?

Свещеникът кимна някак кисело:

— Да, доста добре, или поне така ми каза кувейтският учител, когото бяхме взели като помощник за две години. Беше добър човек за арабин. Та дори и добър футболист. Беше тренирал младежите в Кала. Прояви специален интерес към Майкъл. Когато новото правителство дойде на власт, в училището въведоха арабски като незадължителен предмет. Но това беше несериозно, защото изпратиха всички арабски учители по домовете им.

В този момент момчето разби защитата с перфектен пробив. Друго сираче се спусна към топката и я заби в мрежата.

Свещеникът подскочи от радост.

— Три-нула! — извика той. — Никога преди не сме били Санат с три гола.

Като се смееше силно, той направи груб жест към другия, по-младия свещеник на отсрещната страна и в отговор получи свиреп поглед. Седна, кискайки се.

Крийси попита:

— Интелигентен ли е?

Отец Зерафа се усмихна:

— Между нас казано, този свещеник е идиот. Не знам как е минал през семинарията, като изключим факта, че вторият му братовчед е епископ.

— Имах предвид момчето.

— Разбира се, че е — отговори свещеникът. — Всеки, който може да направи пас като този, трябва да е интелигентен. Казвам ти, ще играе за Малта.

— Как е с другите предмети, като изключим арабския и футбола?

— Винаги добър.

— А с другите спортове?

— Той е най-добрият тенисист в сиропиталището, а има няколко доста добри. Освен футбола, това е единственото им развлечение.

Очите на Крийси не се откъсваха от движещото се момче.

— А характерът му? — попита той. — Какъв е характерът му?

Свещеникът разпери ръце.

— Труден за разбиране, самотник е. В сиропиталището има шейсет и осем момчета и повечето от тях се събират на групички според възрастта си. Майкъл никога не се е присъединил към никоя група. Има неколцина приятели, но не бих казал, че са много близки.

Настъпи тишина и свещеникът усети незатихналото любопитство на Крийси.

— Както всички момчета и той понякога е непослушен — продължи той, — но не като повечето от тях.

— Пита ли за родителите си?

— Да, на тринайсетия си рожден ден дойде при мен и ме попита.

— И какво му каза?

— Истината.

— Той какво каза?

— Нищо. Благодари ми, че съм му казал и излезе от стаята. Оттогава не е споменавал за тях.

Пак мълчание, после Крийси тихо попита:

— Вярващ ли е?

Свещеникът тъжно поклати глава:

— Страхувам се, че не.

— Но ходи на служба?

— Задължен е. Всички ходят, но без кой знае какво желание.

Съдията даде последен сигнал и играчите от сиропиталището се запрегръщаха. Крийси и свещеникът се изправиха, отецът изтупа расото си от праха.

— Можеш ли да го изпратиш при мен? — попита Крийси.

Отец Зерафа изглеждаше изненадан.

— При теб? Горе в къщата?

Крийси гледаше през игрището над ниските селски къщи към дългия планински хребет. В лявата му част, сгушена под най-високия връх, се намираше стара каменна къща, която се сливаше с хълма.

— Да — каза той, — в къщата, около шест часа вечерта.

Обърна се и погледна свещеника.

— Беше красива победа, отче. Браво — тупна леко свещеника по рамото и слезе по църковните стъпала към джипа си.

Отец Зерафа гледаше как колата се отдалечава, после бе заобиколен от играчите.

 

 

Слънцето потъваше на запад, когато момчето тръгна по прашния път нагоре, към къщата на хълма. Както обикновено, свещеникът бе кратък. Още в сиропиталището просто го дръпна встрани и рече:

— Иди да видиш Уомо в дома му в шест часа.

— За какво? — попита момчето.

Свещеникът вдигна рамене:

— Не знам. Просто иди.

Момчето знаеше всичко за Уомо, или поне това, което знаеше всеки на малкия остров. Освен с прякора си, той бе познат и като Мъртвия. То знаеше, че преди няколко години Уомо прекара няколко месеца на острова и после изчезна. Знаеше, че се бе върнал нощем преди няколко месеца и си спомни, че отец Зерафа каза на всички момчета никога да не говорят за него. То знаеше и още нещо. Гоцо беше едно от най-религиозните общества, в което деветдесет и пет процента от населението редовно посещава църква. То знаеше, че същата неделя всички свещеници на острова включиха в своята проповед едно послание към паството си.

— Не говорете за човека, известен като Уомо, особено пред непознати. Той е един от нас.

Както е обичайно, на малкия остров всички веднага заговориха за Уомо, но само помежду си и никога — пред непознати, били те и малтийци. И така, в малкото общество слуховете растяха и се множаха. Момчето знаеше, че Уомо се е върнал среднощ на полицейски катер. Знаеше, че месеци наред е стоял в къщата на Пол Шембри, без да излиза, и по-късно се ожени за дъщеря му Надя, и че двамата имаха момиченце. Знаеше, че жена му и дъщеря му са загинали в катастрофата на „Пан Ам“ над Локърби.

Знаеше и още нещо. Момчето се беше сприятелило със сина на Рита, която държеше селската бакалия. Нейният съпруг беше полицай и влизаше в елитния корпус, сформиран от полицейски сили за противодействие на терористични акции, предприемани срещу Малта. Приятелят му каза, че Крийси помогнал на този отряд с въоръжение и тактика. Не беше случаен и фактът, че фермерът Пол Шембри имаше племенник, който беше командващ офицер на този отряд.

То се приближи до къщата, леко изпотено, обзето от любопитство. Около къщата имаше каменна ограда, много стара на вид, но момчето знаеше, че е построена само преди няколко години. То наблюдаваше строежа и понякога се качваше на хълма и гледаше как работниците преустройват къщата, използвайки само стар камък. Оградата беше пет фута дебела и около дванайсет фута висока. Имаше широка дървена порта, а до нея — старовремска метална дръжка за звънеца.

Момчето носеше протрити дънки и фланелка с къси ръкави. То пъхна фланелката по-дълбоко в панталоните и дръпна дръжката на звънеца. Чу как камбанката вътре иззвъня. След малко вратата се отвори.

Мъжът беше по светъл бански костюм. Имаше ужасни белези на левия хълбок и корема, както и един, който започваше от коляното и изчезваше някъде под банския му. Мъжът протегна ръка:

— Здравей, Майкъл, добре дошъл.

Майкъл стисна ръката му и веднага усети, че малкият пръст липсва. Забеляза и разноцветните белези по вътрешната част и на двете му ръце. Момчето мина през вратата. Пред него се разкри голямо, настлано с варовик пространство, което обграждаше син правоъгълен басейн. Палми, тропически храсти и пълзящи растения се виеха по стените на къщата и около дървена решетка. Под сянката на този зелен навес имаше кръгла каменна маса със стари дървени столове наоколо. Мъжът направи жест към масата.

— Сядай. Какво ще пиеш?

Момчето не знаеше как да отговори.

Мъжът каза:

— Разходката дотук е доста дълга. Малко охладено вино или студена бира?

Джобните пари в сиропиталището бяха малко и момчето беше пило алкохол само по време на селското угощение миналата година.

— Може би едно светло? — попита то.

— Разбира се, ще ти правя компания.

Мъжът влезе в къщата и момчето, застанало до масата, наблюдаваше изгледа към Гоцо, ширнал се пред него, и малкото островче Комино в далечината, а отвъд него — остров Малта. По това време на годината всичко изглеждаше като съшито от различни парчета плат: зелени поля, тъмносиньо море и лазурно небе. Къщата се намираше на най-високото място на Гоцо. Момчето гледаше надолу към столицата и към древната цитадела.