Артър Дж. Куинъл
Перфектно убийство (18)

17.

Крийси хвана късния полет от Люксембург за Лондон и се настани в хотел „Гор“ малко след полунощ. Чакаше го съобщение, че Боб Дайнс ще бъде в бара в дванайсет и половина. Занесе чантата си в стаята, включи телевизора. Двайсет минути по-късно беше в бара.

Ниският риж мъж пристигна пет минути по-рано. Винаги подраняваше с пет минути. Носеше куфарче.

В ъгъла седеше млада двойка, държаха се за ръце и изглеждаха много влюбени. Боб Дайнс ги огледа за миг и доволен, че не са съгледвачи, каза на Крийси:

— Искам голямо уиски и сода… сега му е времето.

Крийси поръча питието и „Реми Мартен“ за себе си. Когато нощният портиер изкуцука навън, Дайнс каза много тихо:

— В случая Локърби някои неща започват да се поизясняват.

— Какво например? — попита Крийси.

— Ами, казах ти, че полицаят Питър Флеминг е дяволски добър детектив… и много упорит. Съдебните експерти, които работят по реконструкцията на самолета на „Пан Ам-103“ и неговото съдържание, са вероятно най-добрите в света, а и най-добросъвестните. Сега са открили в кой куфар е била бомбата и в коя част на багажното се е намирал. Постигнали са го от малки фрагменти. ФБР, което има собствени експерти, е страшно впечатлено. Успели са да идентифицират някои от дрехите, които са били в куфара. Питър Флеминг проследил целия им път до източника, който се оказал Малта. Произведени са в една фабрика в Малта. Дори успял да намери магазина, от който са продадени. Едно място в Слиема, наречено Мери’с Хаус. Собственикът си спомнил, че продал дрехите на някакъв арабин няколко седмици преди катастрофата в Локърби.

— Малта — промълви Крийси. — Това е близо до моя дом.

— Да — отвърна Дайнс. — И това е от значение, защото знаем, а и Би Ен Ди знаят от известно време, че НФОП-ГО има бойно ядро там от години. Под крилото на Минтоф, Малта е в приятелски отношения с Либия. Либийците дори не се нуждаят от виза, за да посетят Малта. Така че това е един естествен поддържащ пост за групи като НФОП-ГО. Там получават помощ от либийските бойни ядра.

— Все още ли имат ядро там? — попита Крийси.

— Да, пасивно, но мислим, че знаем къде е Фронтът. — Той потупа куфарчето. — Тук имам един доклад. Прочети го по-късно и след това го унищожи. Фактите все по-категорично сочат към НФОП-ГО и Ахмед Джибрил.

— Да, наистина — каза Крийси замислено. — Спомена, че разполагаш и с друго.

Ниският мъж кимна.

— Да, другото засяга сирийското въздушно разузнаване. Те са най-силната подкрепа на сирийската разузнавателна служба. Много тясно са свързани със самия президент Асад. Знаем, че тайно работят с НФОП-ГО в Европа. Използват ги за мръсната си работа. Няколко техни агенти бяха идентифицирани от нас, Би Ен Ди^[1] и SCEDE. Най-често работят в сирийските посолства. Всички са под денонощно наблюдение. Този в Париж, търговският аташе Мервад Квикас, скоро е имал две срещи в едно парижко бистро с някакъв американец. Първата среща била преди шест дни. Само разговаряли. Втората била четири дни по-късно, когато Квикас дал на американеца пакет, а американецът дал на Квикас плик.

— Знаеш ли кой е американецът?

— Да — отвърна Дайнс, — и ти го познаваш. Успяхме да снимаме първата среща, но не и втората.

Той завъртя шифровите ключалки на куфарчето си, отвори го и извади една снимка. Подаде я на Крийси, който я погледна и измърмори:

— Джо Ролингс. Дадох на това копеле „отупани пари“. Знаеш ли къде е сега?

— От първата среща е под наблюдение. Между първата и втората среща бе отседнал в един западнал хотел в Монпарнас. Веднага след втората среща се изнесе и се премести в „Плаца Атене“.

— Да, копелето би го направило — каза Крийси с горчивина. — Все още ли е под наблюдение?

— Да.

— Има ли начин да го отмениш за няколко часа, да речем утре вечер?

Боб Дайнс поклати глава.

— Наблюдава го парижкият ни пост. Не мога да се намесвам, особено ако по това време Джоузеф Ролингс вземе та умре, за наша скръб.

 

 

Крийси се качи в стаята си и позвъни в Брюксел. Отговори му Раул.

— Викни Блонди на телефона.

— Благодаря ти за работата с ръцете, онова копеле си го просеше.

— Това ми оправи настроението.

След малко се обади Блонди.

— Трябва ми Никол — каза Крийси. — Искам я в Париж и то до утре.

— Толкова напечено ли стана? — учуди се Блонди.

— Не. Никак не е напечено. Трябва ми, за да закачи един мъж. Трябва да е елегантна, да е облечена така, че да може да влезе в който и да е хотел или ресторант в Париж и да изглежда като част от обществото. Трябва да бъде готова да поеме риск. Кажи й това.

— А къде трябва да отиде?

— Ще бъде настанена в хотел „Плаца Атене“. Ще се регистрира с фалшиво име и с фалшив паспорт. Тирбушона ще има грижата. Рано следващата сутрин трябва да си запази място за полет 422 на Иберийските въздушни линии за Барселона. Там ще трябва да се покрие за три дни, преди да отлети обратно за Брюксел. Ще вземе такси от парижкото летище, ще се регистрира и ще ме чака в стаята си. Да си поръча в стаята каквото иска и просто да чака. Ще се свържа с нея утре вечер. Моля те, уреди самолетните билети и й дай три хиляди долара в брой. Ще се разплатим по-късно.

— Ще бъде там.

 

 

Джо Ролингс влезе в бара на „Плаца Атене“ в осем часа. Той бе човек, който разбираше от лукс и му се наслаждаваше, когато бе възможно. Програмата му за вечерта бе начертана. Първо щеше да отиде в „Крейзи Хорс“^[2] за късното шоу, да усили възбудата, после — „При Бабет“ и ще избере най-прелестната курва в заведението.

Барът беше пълен, а клиентелата — добре облечена, смес от заможни местни жители и заможни туристи. Очите му тутакси се спряха на жената, която седеше сама в края на бара. Спомняйки си мелодията от „Моята прекрасна лейди“: От всичките му пори чар прелива, докато пода прекосяваше лъскав като гущер — той приближи и се настани върху столчето до нея.

Поръча на бармана двайсет и пет годишно уиски „Макалан“. По дрехите и бижутата й веднага предположи, че е от висшето общество. Роклята й беше от тъмносиня коприна. Мека и прилепнала. Ролингс поназнайваше нещо за скъпоценните камъни. Знаеше, че нефритената висулка на врата й, сгушена между високите й гърди, струва едно малко богатство. Знаеше, че в диамантената гривна на лявата й ръка бяха вградени истински, отлични синьо-бели диаманти. Поне десет карата. Поне петдесет хиляди долара.

Умът му работеше трескаво. Реши да не губи време.

— Сама ли сте… — попита я той, — или чакате някого?

— Чакам съпруга си — отвърна хладно тя. — Но за съжаление, той ще пристигне най-рано утре.

Той забеляза акцента и попита:

— Французойка ли сте?

— Белгийка.

— В хотела ли сте отседнала?

— Да, обикновено отсядаме в „Риц“, но там няма места. Пълен е с араби.

На Джо Ролингс му трябваше половин час, за да я омае. Той каза, че е известен международен юрист, в момента е ангажиран от Ай Би Ем по патентен случай. После добави:

— Обикновено, когато пътувам по работа, обичам да вечерям сам. Следвам английската поговорка, че съвършената бройка за вечеря е двама. Аз и дяволски добър оберкелнер.

Тя се усмихна и каза тъжно:

— Не обичам да вечерям сама.

Вечеряха заедно в „Ла Попул“. По време на вечерята той я докосваше от време на време, по рамото или по ръката. Кракът му под масата също докосваше нейния. Когато дойде кафето, той вече чувстваше, че е победител. Беше научил, че съпругът й е вицепрезидент на голяма стоманена корпорация и че е с двайсет и пет години по-възрастен от нея. Почувства нарастваща възбуда и реши да я подсили.

— Бях запланувал да видя късното шоу на „Крейзи Хорс“ — каза той и докосна ръката й, — но това няма ли да бъде твърде рисковано за вас?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Не бих отишла там сама… но обичам рискованите неща.

След като изгледа безупречното шоу на „Крейзи Хорс“ и се наслади на красотата на шоугърлите, Джо Ролингс беше в настроение да бъде заведен където и да е. Тя го поведе към стаята си в „Плаца Атене“. Предпочиташе така. Във фоайето му бе казала с нежен глас, че след като прави любов, не обича да става от леглото.

Тя отвори вратата, въведе го и каза със своя нежен напевен глас:

— Мислеше си, че ще се чукаш тази вечер. Но няма да стане както си го представяше.

Вратата се затвори след него. Той гледаше втренчено широкото двойно легло, гледаше Крийси, седнал отгоре, гледаше пистолета със заглушител, насочен към него.

Думите прекосиха стаята, бавни и смъртоносни.

— Аз ти дадох „отупани пари“, Джо… и ти какво направи?

Гласът на Джо Ролингс бе задавен, страхът беше стигнал гърлото му.

— Какво съм направил, Крийси?

Крийси му хвърли една снимка, осем на десет. Тя се удари в коляното му и падна на пода до него. Джо сведе поглед към нея. Бяха двамата с Мервад Квикас в ресторанта. Знаеше, че е мъртъв.

— Бързо или бавно, Джо? Имам на разположение цяла нощ.

Джо Ролингс се опита да каже нещо, но не успя. Не можеше да откъсне поглед от пистолета.

— Каза ли им името ми? — попита Крийси.

Ролингс кимна.

— Каза ли името на Грейнджър?

Ролингс кимна.

— Свърза ли се с Абу Нидал?

Ролингс кимна.

— Той плати ли ти?

Ролингс поклати глава.

Гласът на Крийси беше замислен:

— Значи си им дал всичко, което знаеш, а аз получих всичко, което исках да знам. Джибрил е платил. Предполагам, че са в банята.

Ролингс кимна. Беше хипнотизиран от пистолета.

Оръжието тихо изпука. Куршумът влезе в мозъка между очите.

Крийси отвори вратата. Никол стоеше отсреща в коридора. Направи й жест с ръка и тя влезе в стаята, погледна тялото на пода. Крийси закачи табелка „Моля, не безпокойте!“ на външната дръжка и затвори.

— В тебе ли е ключът му? — попита той.

— В джоба му е.

Той се наведе, претърси джобовете и намери ключа. Подаде й го и каза:

— Иди в стаята му и претърси банята. Ще намериш пачка пари, вероятно зад тоалетното казанче. Донеси ги тук.

Тя се върна след пет минути с дебел плик в ръка. Тялото беше покрито с дълга, бяла хавлиена кърпа, в единия й край избиваше червено петно. Крийси преброи парите. Стигна до седемдесет и осем хиляди в използвани петдесетдоларови банкноти. Отброи двайсет хиляди, върна ги в плика и й ги подаде.