Артър Дж. Куинъл
Перфектно убийство (16)

15.

Крийси взе нощния полет от Ню Йорк за Брюксел и след като мина през граничната служба и митницата, помъкна единствената си платнена чанта към редицата телефонни автомати и набра номера на един бар. Въпреки че бе едва седем сутринта, той знаеше, че барът е отворен. Беше известен с това, че е отворен денонощно. Подът се миеше около краката на клиентите.

Обади се някакъв глас. Крийси позна гласа, но преправи своя.

— Съобщение за Тирбушона. Предайте му, че се е обаждал К. Кажете му довечера в десет.

Затвори, излезе от аерогарата и се качи в едно такси.

— Папагала — каза на шофьора. — Знаете ли къде е?

— Естествено — отвърна шофьорът, — но по това време там няма никакви забавления. Освен ако не хванете края на някое.

— Ще почакам.

Четирийсет и пет минути пътуваха до дискретния бордей. Тежката дървена врата му открехна една възрастна чистачка.

— Затворено е — каза тя. — Елате довечера след осем.

— Кажете на Блонди, че Крийси е тук.

Тя го погледна в очите и се отмести встрани.

— Ще бъда в кухнята — каза той.

Вървеше по коридора по дебел, пухкав килим. На половината път погледна през една отворена врата. Беше стая с дълбоки плюшени дивани, дебели, тежки завеси, полилеи и малък бар. Вътре нямаше никой. Той продължи по коридора към една врата вляво.

Правеше кафе, когато, десет минути по-късно, вратата се отвори. Беше Блонди, облечена в официална вечерна рокля. Кехлибареночервената й коса беше обилно набодена с фуркети. Шейсет и пет годишното й лице бе без обичайния си вкоравен грим и с израз на очевидно подозрение. Зад нея се извисяваше дълъг, тъмнолик мъж. Крийси виждаше дясната му ръка, пъхната в разкопчаното сако. Очите му бяха като черни копчета. Очи без израз.

Жената прекръсти пищния си бюст и измърмори няколко молитвени думи на италиански. После каза на френски:

— Бях чула, че си мъртъв.

Крийси се усмихна. Беше усмивка, излъчваща привързаност.

— Блонди — каза той, — съжалявам, че не можах да ти съобщя. Беше необходимо.

През рамо тя каза на мъжа, който стоеше зад нея:

— Можеш да си вървиш. Всичко е наред. Затвори вратата след себе си.

Когато вратата се затвори, жената се приближи до Крийси, обви с ръце врата му и дълго го прегръща. После неочаквано му удари силен плесник. Толкова силен, че главата му отскочи.

— Друг път никога не прави така — изсъска тя. — Ходих на църква. Молих се за душата ти, ако изобщо си я имал. Палих свещи за теб… плаках за теб.

Тя и сега плачеше. Той притисна главата й до гърдите си и прошепна във фуркетите:

— Съжалявам, Блонди. Беше необходимо.

Тя се отдръпна, избърса с ръкав очите си и каза:

— Сигурно е било необходимо… Какво искаш?

— Първо чаша кафе, нещо за ядене и един хубав сън.

— Колко ще останеш?

— Два-три дни.

Тя се разшета из кухнята, сякаш превърнала се в негова майка.

— Върви в обичайната стая. Ще донеса храна и кафе. Не ми казвай какво обичаш за закуска, аз знам.

Обърна се и го изгледа строго.

— Преди да заспиш, ще ми разкажеш всичко… ще се отплатиш за молитвите ми, за свещите и за сълзите ми.

— Ще го сторя — обеща той тържествено.

 

 

Влезе в бара в девет и четирийсет и пет и позна няколко лица. Него никой не го позна. Блонди беше специалистка по гримирането. Беше й нужен час, за да промени лицето му, да разшири веждите и да му залепи мустаци.

Помещението беше широко, с дълъг бар в дъното. Всичко в него бе просто и еснафско.

Поръча си бира на бара, където стоеше Венса, барманът, който сякаш не бе остарял през изминалите години. Понесе питието си към една изолирана в най-отдалечения ъгъл маса. В този бар се знаеше, че хората, които искаха да говорят по работа, сядаха на тази маса.

Барът беше нещо като комисионерство на подземния свят. Търсеше се и се предлагаше различна информация. Сключваха се сделки. Прекъсваха се договори.

Тирбушона дойде точно в десет. Изглеждаше на около шейсет. Крийси знаеше, че е доста по-стар. С него беше дошъл един по-млад мъж. Очите на Тирбушона се плъзнаха по масите и се спряха на Крийси. Дори талантът на Блонди не можа да заблуди Тирбушона. Той каза нещо на младия мъж, който тръгна към бара.

Старецът застана до масата.

— Случвало се е само веднъж.

— Кое? — попита Крийси.

Усмивката на Тирбушона беше беззъба. Наричаха го така, защото можеше да пропълзи навсякъде и после да се измъкне.

— Възкръсването от мъртвите.

Крийси не му предложи питие. Тирбушона пиеше само вода и то никога по баровете. Бе също и пестелив на думи.

— Какво има? — попита той.

— Една работа… — започна Крийси. — Трудна… но добре платена.

— Колко добре?

— Триста хиляди.

Нямаше нужда да уточнява валутата. Сделките, сключвани в този бар, бяха винаги в швейцарски франкове.

— Ще бъде периодична — продължи той. — През следващите година-две. Не повече от четири-пет дни на месец.

— Къде?

— Трябват ми две бърлоги. Една в Дамаск и една в Алжир. Трябва да бъдат обезопасени. Малки апартаменти в многолюдните райони, за предпочитане близо до пазара. Трябва да се живее в тях и да бъдат посещавани по няколко дни месечно, така че да не привличат вниманието. Ще са ти нужни добро прикритие и достоверни документи, вероятно на търговец. Ще трябва също да закараш малко машинария в Дамаск и Алжир и да я складираш в бърлогите.

— Тежка машинария? — попита Тирбушона.

Крийси поклати глава.

— От средна до лека. Няколко Ер Пе Ге^[1], няколко полуавтоматични оръжия, за предпочитане — „Узи“^[2], няколко едрокалибрени ръчни пистолета с уреди за нощно виждане и заглушители. Накрая, малко гранати… няколко дузини, фрагментационни и фосфоресциращи. Плюс амуниции. По четири ракети за всяко Ер Пе Ге, по осем пълнителя за „Узи“-тата, а и същото за колтовете. Искам всичко да е на място до шейсет дни, въпреки че могат да минат две години, преди да го използвам. Искам също във всяка бърлога да има пълен медицински комплект. Става ли?

Тирбушона поклати глава.

— Не.

— Зает ли си?

Още едно поклащане.

— Не, в пенсия съм. Миналата година чукнах седемдесет.

Крийси въздъхна с раздразнение.

— Тогава защо, по дяволите, седна там и ме накара да си разкривам картите? Защо не го каза веднага?

Тирбушона направи жест към бара. Мъжът, с когото бе дошъл, се приближи и седна. Беше на около четирийсет. Слаб като скелет. Доста оплешивял, с дебели очила. Нямаше други отличителни черти. Никой не би го погледнал втори път.

— Синът ми — каза Тирбушона на Крийси. — Той ще свърши работата.

Въпросите напираха в главата на Крийси. Канеше се да ги зададе, но се спря. Тирбушона нямаше да предложи сина си, ако не беше напълно сигурен в него. Вероятно сам го бе подготвил за семейния бизнес.

— Как се казваш? — попита той по-младия мъж.

Получи недвусмислен отговор.

— Тирбушон Две.

— Женен ли си?

— Да, и имам двама сина, Тирбушон Три и Четири.

Крийси попита стария:

— Сега ли да му светна?

Тирбушона поклати глава.

— Не, аз ще го направя. Само няколко въпроса. Първо, бърлогите да са наети или купени?

— Купени. Не ми трябва лукс, но да са подходящи за мъж, който се занимава със скромен бизнес.

— Финансирането?

— Все още ли си на същата сметка в Люксембург?

— Да.

— Сто хиляди ще постъпят в нея утре, в края на работното време. Те ще бъдат за разходи, за бърлогите и машинарията. Трябва да са достатъчно. Ако ви потрябват още, съобщете ми. Тристате за работата ще бъдат разпределени по трийсет хиляди месечно и платени изцяло, ако работата свърши бързо.

Той извади картичка от вътрешния си джоб и я подаде на Тирбушона.

— Информирайте ме на този адрес. При спешност ме търсете на този номер. Ако не съм там, предайте по Майкъл Крийси.

За първи път безизразното лице на Тирбушона трепна.

— Ти нямаш братя и синове — каза той категорично.

— Имам син — отвърна Крийси. Посочи младия мъж, но гледаше Тирбушона. — И аз като теб продължавам семейния бизнес.

 

 

Крийси се върна в „Папагала“ малко след полунощ. Вратата му отвори самата Блонди.

— Имам проблем — каза тя оживено. — Раул се разболя и трябваше да го изпратя вкъщи. Този, който използвам за заместник, е в отпуск.

— Спокойно — каза Крийси. — Аз ще го заместя.

Последва я по коридора. Когато мина покрай отворената врата вдясно, видя няколко мъже в делови костюми, които седяха на бара. Момичетата се бяха настанили по диваните и ги гледаха. Чакаха. Всички бяха облечени елегантно. Всички бяха млади и много красиви. Блонди държеше дом от много висока класа. Понякога нещата можеха да се объркат, особено с дипломатите от третия свят. Понякога те ставаха прекалено самоуверени поради дипломатическия си имунитет.

Той последва Блонди в кухнята. Презраменният кобур лежеше на масата, черната дръжка на пистолета стърчеше навън. Той свали сакото си и намъкна коланите, после извади беретата и провери пълнителя. Беше празен. Дръпна затвора — и той беше празен. Върна пистолета в кобура. Блонди имаше уговорка с полицията пистолетът да е винаги празен. Показваха го само за сплашване. Той облече сакото си и излезе от кухнята.

— Ще ти донеса малко кафе — каза Блонди.

„Папагала“ имаше дванайсет стаи, единайсетте бяха за момичетата и едната за Раул и неговия заместник. Стаите на момичетата бяха разкошни, с много огледала. Стаята на Раул беше спартанска. Единично легло, маса, два стола и цветен телевизор за разсейване на скуката. Над телевизора имаше единайсет лампички, всяка с номерче под нея. Ако някое момиче имаше проблем с клиент, то натискаше копче, замаскирано в облегалката на леглото й и съответната лампичка светваше в стаята на Раул. Крийси пусна телевизора и превключи на кабелната мрежа за новини. Пет минути по-късно Блонди се втурна в стаята с голям кафеник и половин чаша коняк. Крийси знаеше, че е „Хенеси-екстра“. Тя сложи подноса на масата и попита:

— Гладен ли си?

Той поклати глава.

— Ял съм. Върши си работата.

— Ще има евентуално само един проблем — каза тя. — Военният аташе на чилийското посолство. От време на време става нетърпим. Запазил си е Никол за един час. В седма стая е.

Тя избърза навън.

Крийси си пиеше кафето, сръбваше от коняка и гледаше екрана. Бейрут. Западното поречие. Кашмир. Етиопия. Шри Ланка. Телевизията донасяше в тази спартанска стая смъртта и разрушенията от всички краища на света.

В един и трийсет се обадиха от седма стая. Лампичката светна. След шест секунди той вече беше там. Когато отваряше вратата, чу приглушен вик. Никол лежеше по корем, лицето й беше затиснато във възглавницата. Мъжът я беше яхнал.

Крийси затвори вратата зад себе си.

— Стига!

Мъжът се обърна. Похотта, изписана по лицето му, се превърна в ярост. Той беше голям мъж и доста космат. Черни косми покриваха гърба, гърдите, краката и ръцете му. Ръката на Крийси се плъзна под сакото и остана там.

— Махни се от нея — каза той. — Обличай се и изчезвай.

Мъжът изруга на испански. Крийси отвърна на същия език.

— При мен нямаш дипломатически имунитет. — Извади беретата.

Мъжът изруга пак и се изтърколи от момичето. То се обърна, дълги крака, дълго тяло, дълга черна коса. От очите й бликаше омраза, когато погледна към мъжа.

— Какво стана? — попита Крийси.

— Искаше допълнително — отвърна тя. — Искаше да ме нарани. Предложи хиляда франка. Отказах. Но все пак постигна своето, копелето. Тръгва си утре и няма да се връща. И го знае.

Мъжът се обличаше. Наричаше я с какви ли не имена. Езикът му беше отвратителен. Говореше смесено френски и испански. Разгневена, тя понечи да стане от леглото. Гласът на Крийси я спря.

— Стой си на мястото.

Гласът беше властен и тя застина.

Мъжът завърза връзката си и облече сакото си.

— Слушай, сводник, без този пистолет бих ти откъснал ръцете.

Крийси отвори вратата, хвърли беретата на килима в коридора, затвори и протегна ръце.

— Бъди мой гост.

Мъжът се усмихна.

— Не си страхлив — каза той.

Крийси се усмихна в отговор.

— И ти не си смелчага.

Той гледаше как омразата нахлува в очите на мъжа, гледаше го как се приближава. Заговори отново с мек глас.

— Добре. Не искам неприятности. Пачавра като нея не го заслужава. — Той се усмихна и протегна ръце с дланите напред. — Мир. Окей?

— Както пожелаеш.

Крийси забеляза как дясната ръка на мъжа се сви в юмрук. Забеляза как бедрата му се напрягат. Крийси се наклони назад и наляво и юмрукът профуча покрай лицето му. Инерцията засили мъжа напред към правия твърд удар на Крийси. Той се свлече като чувал на пода. Крийси го ритна в лицето. Мъжът се изтърколи по гръб в безсъзнание, кръв се процеждаше от носа и устата му. Крийси коленичи, взе дясната му ръка, хвана я за китката и я постави върху дясното си коляно, след което нанесе удар.

Момичето на леглото чу как костта изпука. Секунди по-късно чу изпукването отново, когато и другата ръка на мъжа бе счупена.

Лицето й беше бяло като алабастър. Тя се прекръсти и тихо измърмори нещо.

— Иди да доведеш Блонди — каза Крийси. — Кажи й, че имаме малко „багаж“.

Момичето облече червен кадифен халат. Прекрачи мъжа и отиде към вратата, после се обърна, наведе се и плю върху лицето му. Погледна Крийси, усмихна се и каза:

— Няма да може да си тръгне утре.

 

 

Крийси си легна в три часа. В три и петнайсет някой почука на вратата му. Никол влезе, все още облечена в червения си халат. Седна на края на леглото му. Стаята беше добре отоплена и чаршафът стигаше само до голите му гърди. Тя прокара ръка по тях. По белезите му. После се изправи и свали халата.

Погледна към него и промълви:

— Блонди ми каза да не си губя времето. Че не правиш любов с курви.

Той я изгледа внимателно, после отметна чаршафа и потупа леглото до себе си. Тя легна и той изгаси осветлението. След няколко минути тя спеше с ръка върху гърдите му и с глава, облегната на рамото му. Блонди беше права, но тя беше спокойна. Съвършената интимност… да спят заедно, без да правят любов.