Артър Дж. Куинъл
Перфектно убийство (17)

16.

Обикновено полковник Джома би извикал Ахмед Джибрил в офиса си в сирийското въздушно разузнаване. В този случай обаче той реши да посети Джибрил в неговата база. Позвъни му и каза, че идва.

Когато черният му мерцедес без номера се приближи до входа, той забеляза охранителите на улицата — неговите и тези на НФОП-ГО. Около двайсет души. Знаеше, че в две стаи на втория етаж на сградата, срещу входа, ще има още двама души с тежко, полуавтоматично оръжие.

Мерцедесът зави към входа за двора. Двама мъже с автомати излязоха, надникнаха в задната част, веднага познаха полковника и махнаха на колата да влиза. В самия двор имаше още хора, всичките тежковъоръжени.

Лично Джибрил слезе по стълбите на входа, облечен в делови костюм, италианска изработка. Топло прегърна полковника, хвана го за ръка и го поведе нагоре по стълбите и през вратата.

Вече бяха седнали в офиса на Джибрил, когато полковникът каза:

— Получих онова съобщение от моя човек в посолството ни в Париж.

Обикновено един арабин никога не започва да говори за работата, преди да мине през обичайните любезности. Ала Джибрил не показа раздразнението си. Не можеше да си позволи да обиди полковника. Вместо това махна към един от адютантите си на вратата да донесе кафе.

— Има ли още информация? — попита той полковника.

— Да, името на бъдещия информатор.

— Как се казва?

— Джоузеф Ролингс.

Ахмед Джибрил имаше пословична памет. Той затвори очи за минута и помисли. После поклати глава.

— Нищо не ми говори.

Полковникът вдигна рамене.

— На мен също не ми говореше, но ние имаме информатори във френското SCEDE. Той изкара досието на този мъж, бил е наемник или е контактувал с наемници. Американец, живее предимно в Европа. Сега нашият човек в посолството е уговорил среща с този Ролингс.

Междувременно адютантът се върна с подноса с кафето. Полковникът изчака, докато го налее и напусне стаята, после продължи:

— Изглежда е около петдесет. Много уверен в себе си. Каза, че разполага с името на някакъв много опасен мъж, който бил нает да убие организатора на атентата в „Пан Ам-103“.

Джибрил се усмихна.

— Полковник, имате предвид гения, който организира бомбения атентат?

Полковникът също се усмихна и кимна признателно.

— Беше цяло произведение на изкуството.

— Какво още каза мъжът? — попита Джибрил.

— Каза, че проектът е финансиран от много заможен американец, чиято жена е била на „Пан Ам-103“. Този заможен американец е наел човек, за когото Ролингс твърди, че е сред най-опасните личности на земята.

— Каза ли някакво име?

— Не. За името, както и за името на американския спонсор той иска сто хиляди американски долара.

Джибрил помисли, после отново се усмихна и каза:

— Но мен никой не може с пръст да ме пипне за тази бомба.

— Още не — съгласи се полковникът. — Но от източника ни в SCEDE знаем, че са стеснили кръга на вероятностите до теб и Абу Нидал.

Полковникът изразително разпери ръце.

— Можем да предположим, че този Ролингс се е свързал и с Абу Нидал чрез алжирското посолство в Париж със същата оферта. Очаквам потвърждение за това до няколко дни.

Джибрил отново потъна в размисъл и попита:

— Та какво ще правим?

Полковникът отговори язвително.

— Е, Ахмед, получил си пет милиона долара за тази работа. Предполагам, още не си изхарчил всичките?

— Не още. — Той се ухили. — Дадох на тези видиотени либийци само по петдесет хиляди на глава. И те поеха риска.

— Така ще имаш две възможности. Или плати парите, за да уредиш организацията, или каквото е останало от нея в Европа, за да залови мъжа в Париж и да изкопчи името. Там не мога да ти помогна. По една случайност моят човек в парижкото ни посолство е уредил среща с Ролингс след четири дни, за да му дадеш отговора си. Естествено, ние можем да бъдем канал за парите, ако решиш да платиш.

— Мисля си какво би направил Абу Нидал — разсъждаваше Джибрил, — ако получеше същата оферта.

Полковникът поклати глава.

— Нидал не би платил. Първо, защото знае, че ти си го организирал, второ, защото сега е в немилост и следователно е без пари, и трето, поради характера си. Не би допуснал да го изнудват така. — Гласът му отново прозвуча подкупващо: — Но ти не си такъв, Ахмед. Ти си по-умен от Нидал, а напоследък и по-проспериращ, и следователно по-богат.

Джибрил беше суетен мъж. Усмихна се самодоволно.

— Полковник — каза той, — ще ви бъда много благодарен, ако на следващата среща вашият човек от посолството в Париж направи сделката. Ще организирам финансите незабавно. Отново съм ви длъжник.

 

 

Един вторник, в три часа следобед, телефонът в къщата в Гоцо иззвъня. Леони отговори на втория апарат в кухнята.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Да, всичко е както трябва.

— А Майкъл?

— Добре е. В момента е в Малта. Ще го взема от ферибота в шест.

— Държи ли се прилично?

— Разбира се — отговори Леони. — Носи ми чай и филии всяка сутрин, мие съдовете след всяко ядене и неуморно учи. Чете всички книги, които си му оставил. Прави и стоте дължини всяка сутрин, дори когато до късно е бил в дискотеката.

От другата страна на линията настъпи мълчание. После се чу развеселеният глас на Крийси.

— Може би е изгубил девствеността си?

Тя се засмя.

— Мисля, че да. Преди две седмици го докара вкъщи в шест сутринта едно английско момиче.

— Как изглеждаше?

— Не знам. Не я видях, само я чух.

— Доведе ли я вкъщи? — попита строго Крийси.

— Не. Когато колата й се отдалечаваше, го чух да й крещи, че й благодари. Тя му извика в отговор: Пак заповядай!

— Това звучи убедително.

Леони се усмихна и каза:

— Може да й е благодарил за возенето.

— Съмнявам се.

— Между другото — каза тя, — сега ходи сам на дискотека.

— Не ходи ли с Джоуи?

— Не, преди няколко седмици Джоуи беше на гости у Мария и разговаря с родителите й. Каза да се връщаш по-бързо и да му помогнеш да завърши къщата.

Тя чу смеха на Крийси, нещо, което се случваше толкова рядко.

Затвори телефона и се захвана да готви задушения заек за вечеря, като си тананикаше. Вече не броеше дните до своето освобождение. Животът в Гоцо започваше да й харесва. Преди няколко дни отиде до супермаркета за продукти. На касата имаше кора с яйца. Докато взимаше от яйцата, касиерката я извика.

— Не, не от тези, вземете от онези там — смигна й тя. — Току-що дойдоха и са по-пресни.

По-късно, в зарзаватчийницата, продавачката се засуети около нея и й предложи най-хубавите зеленчуци, дори донесе картофи отвътре, които пазела за специалните си клиенти.

В неделните дни, докато Крийси го нямаше, тя ходеше с Майкъл на обяд в семейство Шембри. С Лора станаха добри приятелки. Първата неделя Джоуи доведе Мария. Тя идваше за първи път в къщата на Шембри и беше срамежлива и нервна. Също и Джоуи. Тя забеляза как Пол и Лора я накараха да се отпусне. Пол й разказа някои от лудориите, които той и нейният баща вършили, когато били млади. Беше добър разказвач и не след дълго тя вече се смееше.

След това донесе библията от спалнята и я накара тържествено да се закълне, че няма да казва на баща си.

Следващата неделя следобед, тя и Лора слязоха до къщичката, която Джоуи и Крийси подновяваха. Огледаха мястото и побъбриха. Лора разказа за двете си дъщери. По-голямата, Джулия, която се бе омъжила за италианския приятел на Крийси и после бе загинала при автомобилна катастрофа, и Надя, която бе загинала на „Пан Ам-103“.

Говореше спокойно, но когато Леони й зададе въпрос за Крийси, Лора поклати глава и каза:

— Каквото и да искаш да знаеш за Крийси, трябва да го питаш сама. — Усмихна се, за да предотврати евентуална обида. — Той има дебела черупка и е много трудно да я пробиеш… кой знае… може би.