Артър Дж. Куинъл
Перфектно убийство (28)

27.

Две седмици по-късно Крийси прекоси Гоцо с джипа си и го подкара към болницата, за да вземе Майкъл.

Последните десет дни Майкъл прекара в централното отделение на третия етаж. Крийси трябваше да попита къде да го намери. Не беше идвал да види осиновения си син през цялото това време. Откри отделението и влезе. До едно легло в инвалиден стол седеше Майкъл. Беше облечен в джинси и фланелка. В краката му имаше малък найлонов плик. Крийси се приближи и попита:

— Добре ли си?

Майкъл се усмихна.

— Да, готов съм да се измъквам оттук. Хората са приятни, но храната е гадна… бих предпочел всеки ден да ям черна змия.

Крийси не отвърна на усмивката.

— Да вървим тогава — каза рязко той.

Майкъл се протегна над леглото, за да натисне звънеца.

— Казаха ми да позвъня за санитар, когато пристигнеш — обясни той.

— Не можеш ли да ходиш? — попита Крийси.

— Да, но…

— Но какво?

— Но те ми казаха да позвъня за санитар, който да ме заведе до колата.

Крийси се наведе към него и изрече с тих, твърд глас:

— Сега ме чуй. Донесоха те тук на носилка, защото си бил достатъчно тъп да застанеш пред заредено оръжие. Сега ще напуснеш това място вървейки. Иначе ще останеш тук, докато отново стъпиш на крака.

Майкъл вдигна поглед към него и дръпна ръката си от звънеца, изправи се, взе плика си и излезе от стаята.

Крийси го последва.

На връщане и двамата мълчаха, докато стигнаха залива Свети Пол.

— Ти си ми сърдит.

— Не съм ти сърдит.

— Сърдит си. Това не е честно.

Крийси не отместваше поглед от пътя.

— Казах ти още в болницата. Тъпо е да заставаш пред заредено оръжие.

Заобиколиха залива Свети Пол в мълчание, ала Майкъл не издържа.

— Значи ти самият доста пъти си бил тъп.

Не размениха повече нито дума, докато стигнаха до Милиеха. Майкъл пръв наруши мълчанието и го укори с горчивина:

— Ти нито веднъж не дойде да ме видиш. Не позволи и на Леони да дойде. Тя искаше да идва всеки ден, за да ми носи храна. Ти не позволи и на Стела Замит да дойде да ме види. Тя дойде веднъж, след като ми позволиха да ям твърда храна. Каза, че ще ми донесе лампуки пай, а после и задушен заек… но така и не дойде. Не е трудно да се досети човек, че ти си й забранил. Защо?

Крийси спря джипа в една отбивка. Изключи двигателя и остана с ръце на волана, без да казва дума.

— Храната в болницата е по-лоша от тази в сиропиталището — помъчи се да го заговори Майкъл.

— Но ти оцеля.

— Да, но ми се гадеше. Бях почти умрял, по дяволите. Защо беше необходимо?

— Защо беше необходимо да ходим в Комино и да се храним от земята, когато можеше да извървим милята до хотела и да ядем великолепна храна в швейцарския ресторант?

На лицето на Майкъл се изписа изненада.

— Но аз бях болен — настоя той. — Докторът каза, че по чудо съм оживял.

Крийси поклати глава.

— Няма чудеса на този свят и точно когато си болен, когато си паднал в най-ниската си точка, трябва да се научиш да оцеляваш.

Майкъл осмисли чутото и с горчивина в гласа отвърна:

— Значи това е било още един урок… предполагам, че ще ми кажеш, че целият живот е един урок.

Крийси поклати глава.

— Не, но ще ти кажа, че смъртта е последният урок.

Той завъртя ключа, погледна в огледалото и се включи в движението.