Артър Дж. Куинъл
Перфектно убийство (14)

13.

Първо замина за Люксембург и прекара близо час в офиса на една малка частна банка. После отиде в Лондон и си взе стая в хотел „Тор“ в Куинсгейт, малък, удобен семеен хотел. Там го познаваха като мистър Стюарт. Портиерът му запази един билет за „Фантомът на операта“ същата вечер.

Върна се в хотела в полунощ. Нощният портиер му отвори и каза, че в бара го чака някакъв мъж. Барманът отдавна си беше отишъл, но портиерът им приготви питиета и после ги остави сами.

Мъжът беше нисък и леко закръглен, с пясъчноруса коса. Беше прехвърлил петдесетте.

— Питат за теб — каза той на Крийси.

— Кой?

По стените на бара бяха окачени картини, чийто автор беше приятел на собствениците на хотела. Всички те се продаваха, но през всичките години, когато Крийси бе идвал в хотела, никоя от тях не бе продадена. Рижият мъж се загледа в една от тях.

— Не харесвам тези картини, Крийси — каза той, — твърде са ексцентрични, как мислиш?

— Свикваш с тях — отвърна Крийси. — Кой е питал?

— Първо Питър Флеминг. Той води следствието в Локърби. Подал е молба до Специалния отдел, а те пък се допитаха до нас. Вчера кацна на бюрото ми.

— Е, та?

— Дадох информацията за твоята смърт в Неапол. Седмица по-късно получих повторно запитване.

— Е, та?

Ниският мъж се усмихна.

— Казах на човека от Специалния отдел, че това е всичко, което имаме… и че си имам достатъчно грижи с всичко, дето става напоследък в Източна Европа, за да си губя времето с някакъв наемник, който умрял преди пет години.

— Благодаря.

Ниският мъж отпи от уискито си.

— Дотук беше добре, Крийси, но после получихме запитване от ФБР, някъде от високо.

— Колко високо?

— От човек на име Бенет. Той е заместник-директор.

Крийси се наведе през бара, вдигна капака на кофичката за лед и пусна няколко кубчета в чашата си.

— Беше ли конкретно? — попита той.

— Да, съвсем. Пристигна лично.

Гласът на ниския мъж прозвуча извинително.

— Трябваше да натисна всички копчета и да им дам цялата информация, която имаме.

Крийси въртеше леда в чашата си и го наблюдаваше замислено.

— И кое беше най-важното?

— Най-важното, Крийси, е, че има три доклада за хора, които са те видели през последните пет години, годините, през които се предполага, че си бил мъртъв. Последният път е било само преди няколко месеца на летище „Хийтроу“… Някакъв човек от антитерористичния отряд на Си Би… съгледвач… трябвало е да си направиш пластична операция, Крийси.

— Очакваше се, особено това с ФБР. Сам го нагласих.

Дребният мъж изглеждаше изненадан.

— Защо?

— Исках един човек да узнае. Сега той знае. Как върви разследването?

Ниският мъж се усмихна мрачно.

— Като всички подобни разследвания, много бавно. Последната записка, която видях, беше отпреди седмица. Този Флеминг е упорит, но има проблеми с немската полиция. Мисли, че прикриват нещо или се опитват да провалят работата. Германците са решили да докажат, че бомбата не идва от Франкфурт. Опитват се да го прикачат на „Хийтроу“. Естествено, охраната на „Хийтроу“ се опитва да го прехвърли на Франкфурт. Твърде напечено и ще се стигне до Външно министерство.

Крийси се извъртя на стола си.

— Джордж, дай ни още по едно.

Нощният портиер дойде в бара. Накуцваше доста силно. Мълчаливо напълни чашите им, после изкуцука навън.

— Какво е мнението ти? — попита Крийси.

— Сигурно е Абу Нидал или Ахмед Джибрил, наети от иранците, и вероятно използват други групировки за прикритие. Флеминг ще ги открие, сигурен съм.

— Един обикновен полицай?

Ниският мъж поклати глава.

— Не е обикновен, Крийси. Много умен и много упорит, и като изключим германците, има съдействие от страна на ФБР, на ЦРУ и от нас. Имаме цял отбор, осем души. Четири от тях са на терена.

— Колко време ще е нужно?

— Мисля, около година. По-малко, ако германците започнат да ни сътрудничат.

— Но предполагаш, че са Нидал или Джибрил?

Ниският мъж пресуши чашата си и се изправи. Крийси също стана.

— Това ще е основното, Крийси… и двамата са трудно достижими. Мосад^[1] се опитва от години.

Крийси поклати глава.

— Грешиш. Мосад само залъгва американците. Мосад просто обича тези две копелета. Всеки път, когато убият някой невинен, вредят на палестинската кауза.

Той сръбна от питието си. Гледаше една от страничните картини. Тя изобразяваше група индианци, които работят на полето. Фигурите им бяха изкривени.

— Дори няма да се изненадам, ако Мосад спонсорира тези копелета — каза иронично той и подаде ръка на ниския мъж. — Благодаря, длъжник съм ти.

Ниският мъж поклати глава и тихо възрази:

— Никога няма да си ми длъжник, Крийси. От онази нощ, когато дойде да ме измъкнеш. Тогава бяхме малко по-млади.

— А вероятно и по-малко мъдри — усмихна се Крийси.

Ниският мъж кимна.

— Ако нещо се пропука, ще съм на линия. Да ти върви по вода, Крийси.

 

 

Майкъл довърши остатъка от печеното пиле, погледна часовника, стана и каза:

— Ще ида да се преоблека. Джоуи ще ме вземе след пет минути.

Почти беше стигнал до вратата, когато гласът на Леони го спря. Звучеше тихо, но много решително.

— Майкъл, върни се и седни.

Момчето бавно се върна, седна и отново погледна часовника си.

— Хареса ли ти яденето, Майкъл?

Той изглеждаше озадачен.

— Да, беше много хубаво. Изядох всичко.

— Хареса ти и обядът, и закуската, и агнешкото печено снощи, и заешкото задушено предишната вечер?

— Да… заешкото задушено ми е любимо. Готвиш го като тукашните жени.

Тя бавно кимна, без да откъсва очи от лицето му.

— Да, Лора ми даде рецептата… Майкъл, как се казвам?

Той вече беше разбрал за какво става дума. Забил поглед в масата, каза много тихо:

— Казваш се Леони.

— Добре. Помислих, че си забравил. Сега отивай да се преоблечеш, Майкъл.

Момчето стана и отиде до вратата, после се обърна, постоя загледано в нея около минута и след това излезе.

 

 

Два часа по-късно седеше на бара в „Ла Гротта“, пиеше бира „Хайнекен“ и оглеждаше дансинга.

— Майкъл, следващата седмица ще бъдеш сам — каза Джоуи.

Момчето се обърна изненадано.

— Как така?

Усмивката на Джоуи бе унила, той изглеждаше притеснен.

— Тази вечер, преди да те взема, се отбих в Надур да видя Мария. Отбих се да я видя вкъщи. Пийнах с родителите й.

Момчето тихо подсвирна и после промълви:

— Значи така, Джоуи?

Джоуи гледаше към дансинга… Възрастта на момичетата варираше от шестнайсет до трийсет. Почти всички бяха туристки, предимно скандинавки, немкини и англичанки.

Той ги огледа, после въздъхна и каза:

— Знаеш какво значи това, Майкъл. Следващата седмица ще бъда тук с Мария, ще трябва да я водя у тях в полунощ, а след това и аз ще се прибирам.

— Ти си късметлия — окуражи го момчето. — Тя е страхотно момиче.

— Така е — съгласи се Джоуи. — Но ти какво ще правиш?

— Не е проблем. Мога да вървя пеша до Рабат и да се прибирам на стоп.

Джоуи се усмихна.

— Нямах това предвид.

— Какво имаше предвид?

Джоуи кимна към дансинга.

— Онези двете танцуващи момичета. И двете са луди по тебе. Ние с теб знаем, че си девствен и е крайно време да станеш мъж. Следващата седмица няма да съм наблизо. Знам, че си страшно нервен, но тази вечер трябва да се престрашиш и да го направиш.

Майкъл го погледна, после се обърна към дансинга. Чу шепнещия глас на Джоуи.

— Но коя, Майкъл, англичанката или шведката?

— Не зная.

— Аз зная. Помня първия път. Бях по-млад от теб и дори по-нервен. Шведското момиче е хубаво, но е само на седемнайсет. Англичанката е жена на около двайсет и пет — давай с нея.

— Но как да го направя?

— Не знаеш ли? — изсмя се Джоуи.

— Имам предвид как да я предразположа.

Джоуи погледна към танцуващата жена. Беше висока, слаба, с типично английски черти, с млечнобял тен, като камелия, и с леко зачервени бузи. Дълги светли коси се спускаха на раменете й. Носеше въздълга пола и горнище от черна ликра, изрязано дълбоко и тясно, за да разкрива малките й гърди.

Докато танцуваше, тя отметна косата от лицето си и се усмихна на младото момче, което танцуваше до нея. То се приближи, защото обърка усмивката й със знак на взаимно привличане. Тя гледаше към Майкъл.

Без да обръща глава, Джоуи каза почти шепнешком:

— След танца тя ще дойде на бара и ще си поръча питие. Ще приближи плътно до теб, за да го поръча. Какво пие тя, Майкъл?

— Скоч и сода… „Джони Уокър“ с черен етикет.

— Точно така.

Джоуи посочи към бармана.

— Винс я заговаря от цяла седмица, но безуспешно. Чул си какво я пита и тя какво му отговаря?

Майкъл промълви:

— Да, чух. — Очите му не се откъсваха от жената.

— Как се казва?

— Сафрон.

— Къде живее?

— В някакво място, наречено Девън.

— Къде е отседнала?

— В един апартамент в Марсалфорн с приятелката си.

— Какво работи?

— Работи в банка, кара курс по мениджмънт.

— Кога си тръгва?

— Утре следобед — въздъхна Майкъл.

— Знаеш достатъчно — прошепна Джоуи. — Трябва да е тази вечер. Знаеш също, че всяко второ момче я преследва, но никой не е постигнал нищо. Знаеш също, че тя харесва теб… та какво ще направиш, Майкъл?

— Кажи ми.

Джоуи се подсмихна.

— Това, което ще направиш, Майкъл, е да промениш тактиката по средата на пътя. Първо, ще бъдеш извънредно хладен, после много нежен. Трябва да ги разпръснеш, Майкъл. През последните две седмици тя сигурно е чула нежните думи поне на дузина свалячи. — Той кимна към дансинга. — За тези момчета говоря. Някои от тях са тук от много време. Сами например е имал повече момичета, отколкото пъти ти си закусвал, а няма коса на главата си. Сега слушай! — Той се наведе по-близко: — Първо поръчваш скоч черен етикет със сода и го държиш до себе си. Кажи на Винс, че това е за Сафрон и твърдо го погледни в очите. Да знае, че си е изгърмял патроните. Когато тя спре да танцува, което предполагам ще бъде в края на това парче, ще дойде до теб и ще си поръча питие. Винс ще посочи питието, което вече е оставено на бара и ще каже, че си го купил. Тя ще бъде много объркана, или поне ще се престори. Ти ще кажеш внезапно: „Сафрон, мога ли да говоря с теб?“. Не забравяй да се обърнеш към нея по име. После бавно и без да гледаш, тръгни натам. — Джоуи посочи другата страна на дансинга и няколкото маси и столове в приглушеното осветление под групичката дървета. — Не се обръщай, просто отиди натам и седни. Ако те последва, вече си минал половината път.

— А ако не го направи?

— Ако не го направи, ще изглеждаш и ще се чувстваш като идиот — засмя се Джоуи. — Поръчай сега питието и бъди готов.

— А ако вземе, че ме последва?

— Ако те последва и седне, не казвай нито дума, просто я погледни право в лицето, в очите. Не казвай нито дума. Нека тя започне разговора. Ще каже нещо като: „За какво искаш да говорим?“. Ти ще въздъхнеш и ще кажеш: „Малко е неловко… малко е трудно за казване“. В този момент отново ще я погледнеш. Ако на лицето й има някакъв знак на загриженост или ти каже нещо като: „Кажи ми, Майкъл…“ — вече си минал три четвърти от пътя.

— А тогава аз какво да кажа? — попита заинтригувано той.

— Ще й кажеш, че си девствен.

— Какво?

Джоуи се усмихна.

— Точно това. Тя ще се засмее и ще те попита на колко си години. Ще излъжеш малко. Изглеждаш на осемнайсет или деветнайсет. Кажи й, че ставаш на деветнайсет другия месец, на двайсет и пети.

— И после?

— Ще кажеш, че тази вечер е нейната последна вечер. И после, Майкъл, няма да казваш нито дума, нито дума.

— А ако ми зададе въпрос?

Джоуи беше категоричен.

— Няма да казваш нищо. Нито дума. Само я гледай. Право в очите. Или ще стане и ще се отдалечи, или ще те заведе в апартамента в Марсалфорн.

 

 

Тя слезе от дансинга, тръгна право към бара и Джоуи се отдели от Майкъл. Жената се настани на празното място между тях. Джоуи се обърна с гръб.

— Винс, дай ми обичайното, моля — извика тя на бармана.

Винс посочи пълната чаша пред нея и после — Майкъл. Тя обърна глава, изглеждаше леко озадачена. Зад гърба си Джоуи чу как Майкъл казва: „Сафрон, може ли да поговоря с теб за малко?“. Джоуи изчака и се обърна. Майкъл вървеше зад дансинга към масата под дърветата и жената го следваше.

Пет минути по-късно Джоуи ги видя да се качват по стълбите към изхода. Насочи поглед обратно към дансинга, към шведското момиче. В края на краищата това беше последната му свободна седмица.

 

 

— Това наистина ли е вярно?

— Да.

Стояха на балкона на апартамента в Марсалфорн, гледаха плажа и отразените светлини. Бе след полунощ. Майкъл реши нещо.

— Вярно е — каза, — но те излъгах за друго.

— За какво?

— Не ставам на деветнайсет другия месец. На седемнайсет съм.

Тя се засмя и наля последните капки от шишето с черния етикет в двете чаши.

— Първият път за мен беше ужасен — каза тя. — Беше в задната част на една малка кола. Беше хаос. Бях пияна.

Те лежаха на леглото и тя се наведе над него. Погали черната коса над челото му и се усмихна.

— За теб, Майкъл, няма да бъде ужасно… ще бъде прекрасно.