Артър Дж. Куинъл
Перфектно убийство (6)

5.

Тя беше седмата от четиринайсетте, които бе интервюирал предишния ден. Това беше второто интервю, по време на което щеше да й каже пълните подробности за работата и за ролята.

Седяха един срещу друг от двете страни на масата в мрачната стая в офиса на агенцията в Лондон, точно до „Урдър Стрийт“ в Сохо. Пред него имаше разтворено досие. То съдържаше типичен за актриса каталог. Личеше, че снимките са правени преди доста години. Тя бе съхранила силната си привлекателност и от начина, по който се движеше, беше очевидно, че се е запазила във форма. Отново погледна името върху корицата на каталога. Леони Меклър. Беше облечена в елегантен черен панталон и кремава блуза. Отбеляза възрастта й в досието — трийсет и осем.

— Кога за последен път сте работила? — попита той.

— Преди осем месеца, участвах с малка роля в телевизионен сериал.

— А преди това?

— Имах незначителен ангажимент на Единбургския фестивал миналата година.

Смуглото й лице беше тъжно. Тя се усмихна мрачно.

— Ако не бях затруднена, нямаше да съм тук.

— Защо сте тук?

Отново мрачна усмивка.

— Имам апартамент в Пимлико и заради лихвите има голяма вероятност да го загубя, ако скоро не си намеря работа.

Той отново погледна каталога. Имаше само оскъдни лични данни.

— Била ли сте омъжена някога?

Тя кимна.

— Деца?

— Син — отново кимна тя.

— Колко е голям?

— Беше на девет.

Тя взе чантата си и извади от нея кутия цигари.

— Имате ли нещо против?

— Не.

Тя запали и всмукна дълбоко. Той отново забеляза никотиновите петна по пръстите й.

Жената изпусна дима и каза само със следа от горчивина:

— Баща му пиеше много… беше алкохолик. Един следобед го карал към къщи от подготвителното училище след обилен течен обяд. Ударил се в задницата на някаква цистерна на магистралата. Синът ми почина.

— А бащата?

— Той оцеля.

— Къде е сега?

Тя поклати глава. Косата й беше права и черна и се спускаше буйно по раменете.

— Не знам. Разведох се наскоро след това.

Настана тишина, после Крийси попита:

— Имате ли проблеми с пиенето?

Тя отново поклати глава и каза твърдо:

— Не, и никога не съм имала. Обичам чаша-две вино. Това е всичко.

Той огледа лицето й, после й подаде лист и химикалка през масата.

— Ще ви обясня с подробности в какво се състои работата. Ще бъде по-лесно, ако не ме прекъсвате. Просто си отбележете, ако имате някакви въпроси, които да ми зададете след това.

Той говори петнайсет минути и когато свърши, тя беше вперила поглед в празния лист.

— Някакви въпроси? — попита той.

Тя вдигна глава:

— Само два. Първо, можете ли да ми опишете момчето?

Крийси помисли малко и отговори:

— Както вече ви казах, той е само на седемнайсет години. Интелигентен е, но не умее да общува особено добре… може би така предпочита. Бил е в сиропиталище през целия си живот. Децата в такава обстановка душевно загрубяват и се затварят в себе си. Съмнявам се, че ще събуди някакви майчински инстинкти.

Тя се усмихна иронично.

— Вторият въпрос, естествено, засяга парите. Хари каза, че ще бъдат добри… колко добри?

Американецът затвори каталога, стана и се разкърши.

— Вече ви казах, много важно е да останете пълни шест месеца, нито ден по-малко. След четири дни ще ви звънна, за да ви съобщя дали получавате работата. — Той спря и я погледна. — През тези четири дни ще ви проверявам… много внимателно, а в същото време вие можете да помислите. Ако приемете работата, ще отидем при избран от вас адвокат и ще подготвим договорите. Същевременно ще изпратим документите за бракосъчетанието в регистрационната служба. Тогава ще получите три хиляди лири за разходи и аз ще дам на адвоката чек за петдесет хиляди американски долара, които той ще държи като залог за вас, докато не получи декларация от Гоцитанския нотариат, която да потвърждава, че сте прекарала шест последователни месеца в съжителство с мен в Гоцо. През шестте месеца ще ви бъдат отпускани по хиляда американски долара. Разбира се, ще плащам всички разходи по домакинството. Ще имате собствена кола. — Той леко се усмихна. — Това е един не много раздрънкан форд фиеста, но няма да имате независим обществен живот.

Виждаше как тя пресмята наум.

— Покрива ли ипотеката ви? — попита я той.

За пръв път цялото й лице се усмихна.

— Да, даже и остава… Надявам се да съм подходяща.

— Аз също. Ще ви се обадя след четири дни, мис Меклър.

 

 

Носеше дантелена рокля, малко над коленете. Вталена, тя подчертаваше меките извивки на тялото й. Беше изключително красива. Той беше с бежов памучен панталон, комбиниран с червеникавооранжево поло и кафяви велурени спортни обувки.

Чиновникът отбеляза, че са чудесна двойка. Прецени също, че е брак по сметка. Беше оженил хиляди двойки и наблюдението му беше точно. Първо, мъжът дойде без пръстен. Чиновникът язвително отбеляза, че макар да не е задължително, то поне е общоприето. Мъжът отиде до някакъв бижутер на „Кингс Роуд“ и се върна с нещо, което сигурно е било най-евтиният пръстен в магазина. Чиновникът трябваше да провери и някои документи. Двете удостоверения за раждане, нейните документи по развода и скорошния смъртен акт на съпругата му. Той забеляза датата — 21 декември 1988 г. — само отпреди шест месеца. Да, това със сигурност беше брак по сметка, но чиновникът не проумяваше каква би могла да е сметката. В повечето случаи бъдещ емигрант се женеше за английско момиче заради гражданство.

Те дори не бяха довели задължителните двама свидетели, наложи се чиновникът да повика свой колега и секретарката си. Когато кратката церемония свърши, те не се целунаха, но стиснаха ръцете на регистратора и свидетелите.

Отвън, на тротоара на „Кингс Роуд“, Крийси погледна часовника си.

— Трябва да хвана такси до „Хийтроу“.

Тя кимна сериозно.

— Кога ще се обадиш?

— След около седмица.

Забеляза нетърпението по лицето му, но продължи упорито:

— Кога тръгваме за Гоцо? Трябва да знам. Ако мога да дам под наем апартамента си, това ще ми помогне за ипотеката през следващите шест месеца.

— До две-три седмици… ще ти се обадя — отговори той. Обърна се и тръгна надолу по улицата.

Тя стоеше на тротоара на шумната улица и го гледаше как потъва в тълпата със странната си походка, докосваше земята сякаш със страничната част на ходилата си. Погледна роклята и новите си обувки и се почувства някак опустошена. Вдигна очи. Той се връщаше. Доближи я.

— Колко още остава от ипотеката?

— Тринайсет хиляди, четиристотин и двайсет лири и петдесет и седем пенса.

— Каква лихва плащаш?

— Седемнайсет процента и половина.

Той запресмята нещо наум. После бръкна в страничния си джоб и извади пачка стодоларови банкноти. Отброи няколко, сложи ги в ръката й и каза:

— Това ще стигне за лихвата през следващите шест месеца… Ще ти се обадя.

Тя стоеше, стискаше парите и го гледаше как се отдалечава. Той махна на едно такси и изчезна в него.

Тръгна по улицата, докато стигна до някакъв бар. Влезе в дамската тоалетна, преброи парите и си направи сметка: бяха поне със сто долара повече, отколкото й трябваха. Огледа се в огледалото, излезе и се приближи към бара.

— Кое е най-скъпото шампанско, което имате?

— Дом Периньон’59.

— Дайте ми една бутилка.

Поднесоха й бутилката шампанско в кофичка с лед на масата в ъгъла. Час по-късно барманът я гледаше как пресушава последната капка. После извади от чантата си кърпичка и попи сълзите си.

 

 

Джо Ролингс беше платил много пари, а когато плащаше много пари, очакваше най-доброто. Намираше се в един апартамент на хотел „Карлтън“ в Кан. Беше наистина най-добрият, но момичето под него със сигурност не беше най-умелото, а той беше платил много пари.

— Обърни се — измърмори той.

Тя се обърна. Той се опита да проникне в ректума й. Тя измънка нещо на френски и се отдръпна.

— Мамка ти — озъби се той, — дадох ти пет стотака предварително.

— Това е с петстотин отгоре — невъзмутимо отвърна тя.

Джо изруга, но се съгласи.

— Окей, курво.

Опита отново, но тя отново се извърна.

— Пет стотака в ръката ми.

Още една ругатня. Той се изтърколи от леглото и тръгна към банята. Миг по-късно се върна, като държеше пет стодоларови банкноти. Тя лежеше по корем, с вирнат задник, лявата й ръка беше разтворена. Постави банкнотите в ръката й, а тя ги вдигна към лицето си и внимателно ги огледа, точно както и предишния път.

— Добре — каза. — Давай.

Беше брутално, но не продължи дълго. В него нямаше и капчица нежност. Когато свърши, се изтърколи и изпуфтя доволно. Тя събра дрехите в голямата си чанта за секунди и изчезна зад вратата на банята. След малко излезе напълно облечена. Не го погледна, просто излезе в коридора: вратата се затръшна след нея.

„Курва!“ — помисли си той, но изведнъж мисълта му секна. Тежките светлокафяви завеси на балконската врата се раздвижиха и срещу него застана един мъж.

Джо Ролингс обичаше да прави секс на светло. Позна мъжа и сърцето му се вледени. Мъжът, облечен в черни панталони и черно поло, прекоси стаята, впил поглед в него.

— Здрасти, Джо. Или може би трябва да кажа „здравей, Крийси!“?

В дясната си ръка мъжът държеше черна чанта, каквато носят лекарите. Мина цяла минута, преди Джо Ролингс да помръдне. Дръпна се в ъгъла на леглото и клекна.

— Хайде, донеси ги, Джо.

Очите на Джо Ролингс бяха като хваната натясно змия, която гледа в очите на мангуста. Гласът му бе прегракнал.

— Какво да донеса?

— Парите, Джо, каквото е останало — хайде, донеси парите — в банята са.

— Какви пари? — изграчи Джо.

— Парите, които сенатор Джеймс С. Грейнджър ти е дал, Джо… парите за содомия, Джо. Давай, донеси ги и ако оставиш дори петаче, ще ти отрежа щеката… а ако го направя, Джо, момичето, което току-що си тръгна, би ми върнало цялата хилядарка.

Джо Ролингс се изтърколи от леглото бавно, много предпазливо. Тръгна към стола, на който бяха нахвърляни дрехите му.

— Не, Джо. Иди в банята гол.

Ролингс се запъти към вратата на банята. По гърба си имаше черни сплетени косми. Когато стигна вратата, гласът на мъжа го спря — беше толкова мек, толкова нежен.

— Джо, донеси и пистолета, малката берета — онази, която винаги оставяш при плячката си. И като излизаш, дръж парите в дясната си ръка, а беретата — в лявата, за върха на цевта с показалеца и палеца си.

Ролингс понечи да тръгне отново, когато копринено мекият глас прозвуча отново:

— От другата страна, Джо, ако искаш да го хванеш откъм дръжката. Просто го направи.

Миг по-късно Ролингс излезе от банята. В дясната си ръка държеше дебело руло стодоларови банкноти. В лявата — малък пистолет.

— Хвърли ги на леглото, Джо — заповяда Крийси.

Парите и пистолетът тупнаха на леглото.

Крийси се наведе, взе черната чанта и посочи вратата към салона.

Левият показалец се отдели лесно, все пак инструментът беше хирургически трион, а и Крийси беше силен мъж. Беше използвал само тежка местна упойка, останалата част от ръката на Джо Ролингс, до рамото, щеше да остане безчувствена двайсет и четири часа.

Седяха един до друг. На масата пред тях имаше дванайсетинчова квадратна дъсчица, посребрено хирургическо трионче, спринцовка, инструмент за обгаряне, марли и бинтове. Крийси работеше вещо и с лекота. Положи отрязания пръст върху дъската, обгори кървящия остатък, покри го с мехлем и марли и бинтова цялата ръка. От черната чанта извади малка метална кутия и я отвори. Вдигна се бяла пара. Сложи пръста в кутията, натисна го в сухия лед и я затвори плътно. Докато прибираше, продължи да говори със същия нисък, копринен глас:

— Ако някога пак използваш името ми, Джо, знам къде да те намеря… в която и да е дупка, в която и да е яма, в което и да е гнусно малко блато, дори и да плащаш хилядарка на нощ за него.

Ролингс седеше напълно неподвижен, вперил поглед в превързаната си ръка.

— Мислех, че си мъртъв… всички мислеха, че си мъртъв.

— Мъртъв съм, Джо. И ако някой тук се усъмни в това, ти самият ще бъдеш мъртъв.

Крийси отиде до спалнята и се върна с пачката пари. Ролингс не беше помръднал. Мъжът в черно отброи сто банкноти и ги сложи пред Ролингс.

— Десет хилядарки, Джо… пари от „отупаните пари“, следващият път опитай с друга игра.

Вдигна чантата и излезе в коридора.