Артър Дж. Куинъл
Перфектно убийство (4)

3.

Отец Мануел Зерафа не беше човек, който лесно се изненадва. Беше свещеник от трийсет и три години, първите десет от които беше прекарал в Сомалия и Северна Кения. Бе широко скроен и познаваше света. Седеше на балкона на бар „Гленийгълс“ в Мгар, който гледаше към малкото пристанище и ярко боядисаните рибарски лодки. Крийси седеше до него. И двамата държаха празни чаши в ръцете си. От няколко минути свещеникът се опитваше да проумее това, което току-що чу. После, без да обръща глава, мрачно каза:

— Ще трябва да се ожениш отново… Такива са правилата, Уомо… само женена двойка…

Уомо кимна:

— Разбирам.

Сега свещеникът рязко обърна глава. В очите му пролича изненада.

— Ще се ожениш повторно толкова бързо?

Крийси отново кимна:

— Щом казваш, че трябва.

Свещеникът поклати глава.

— Тукашните хора ще бъдат шокирани, дори обидени. Те обичаха Надя. Всички знаят колко много я обичаше ти… Минали са само пет месеца… На службата, когато съобщихме за нея и Джулия, църквата беше препълнена. Никога не е имало толкова много хора.

— Ще бъде брак по сметка, отче, само за удовлетворение на ръководството… вашето ръководство.

Свещеникът отново поклати глава.

— Но за коя ще се ожениш?

— Не знам.

Свещеникът трепна от изненада.

— Не знаеш!? Искаш да претупаш това осиновяване във възможно най-кратък срок и не знаеш за коя ще се жениш? — Той изпуфтя с насмешка: — Тя ще трябва да е приемлива за комисията, която ще интервюира и двама ви, за да е сигурно, че сте подходящи родители.

Крийси дрезгаво каза:

— Ще бъде приемлива.

Свещеникът въздъхна:

— Но защо тази припряност? Защо не изчакаш поне година? Ще бъде по-нормално за комисията и за тукашните хора… Между другото, говорил си с момчето само веднъж.

— Беше достатъчно — отговори американецът. Рязко взе празната чаша на свещеника и стана. Влезе в хладния просторен бар и постави чашите пред оплешивяващия барман: — Моля, още две светли, Тони.

Група рибари играеха карти в ъгъла, местна игра, наречена биксла, игра, в която трябва да лъжеш в комбина с партньора си. Играеха превъзходно. Докато Тони пълнеше чашите, Крийси ги гледаше как блъфират и контраблъфират. Един от рибарите му смигна. Той беше единственият чужденец, който можеше да се оправи в играта. Вдигна чашата си и каза:

— Налей си едно от мен, Тони.

Барманът поклати глава:

— За мен е твърде рано.

Крийси търпеливо почака. След няколко секунди барманът се ухили до уши:

— Бира „Блу Лейбълс“.

Крийси се отдалечи. Винаги беше така. Неслучайно прякорът на бармана беше Защо не.

На балкона той подаде чашата на свещеника.

Беше привечер. Голям бял ферибот се отделяше от кея и отнасяше дневните пътници обратно в Малта. Залязващото слънце придаваше на варовиковите скали меден отблясък.

— Каза от шест до седем седмици.

Свещеникът въздъхна:

— Да, но само с ходатайство и само защото епископът те познава и знае, че имаш връзки и със светските власти.

Крийси отпи от бирата си.

— В такъв случай ще говоря с момчето утре и вдругиден ще тръгна. След около четири седмици ще се върна със съпруга и с цялата официална документация. Колко ще трябва да остане тя?

Свещеникът отново се обърна към него учуден.

— Значи така?

Фериботът излизаше от входа на пристанището. Крийси тихо каза:

— Да, отче, точно така.

— Поне шест месеца — отговори свещеникът, — иначе ще бъде твърде очебийно. Ще излезе, че съм лош, а комисията — още повече. Ще трябва да живее в твоята къща и да съжителства с теб и момчето, да играе роля на негова майка. — Нотка на строгост прозвуча в гласа му: — Шест месеца, Уомо.

Крийси пресуши чашата си и стана.

— Тъй да бъде. Шест месеца. Утре ще говориш с епископа и след това — с момчето! После трябва да го изпратиш при мен, в къщата, в шест часа… Това е, ако пожелае да дойде.

Свещеникът направи последно усилие.

— Защо не почакаш няколко месеца… защо не осиновиш малко момче? Имам няколко, които са подходящи.

Крийси вдигна рамене:

— Сигурен съм, че имаш, но аз искам Майкъл Сед и го искам до четири седмици. — Той се обърна и излезе.

 

 

В сиропиталището Майкъл Сед седеше в ъгъла на игрището и разглеждаше някакво списание. Ала мислите му се връщаха към предишната вечер в къщата на хълма.

Беше стоял два часа на масата под зеления навес и през тези два часа изпи три бири. По едно време американецът отиде до кухнята и се върна с голяма чиния. В нея имаше тънки резенчета сушено говеждо.

— В Америка му викаме „джърки“, но се научих да го правя в Родезия — погледна момчето. — Знаеш ли как се нарича Родезия сега?

— Зимбабве — веднага отговори момчето.

Мъжът кимна одобрително. Той задъвка резен говеждо и каза:

— Там го наричат билтунг и го правят от дивеч, най-често от газела. Осоляват го силно и го окачват на слънце за няколко дни. Издържа години. Човек може да оцелее с десет паунда^[1] билтунг няколко седмици. — Той кимна към селото. — А аз го правя от говеждото, което взимам от Джон, касапина. Опитай.

Момчето сложи в устата си парченце месо. Задъвка енергично. Имаше вкус на солена кожа. Подъвка още малко и започна да усеща вкуса на месото. Реши, че е великолепно. За петнайсет минути ометоха чинията.

Говориха. Американецът задаваше много въпроси. Сега момчето разбираше, че той го проучва. Отговаряше на въпросите леко, без затруднение. След втората бира се чувстваше доста свободно, за да каже думите, които беше репетирало по целия път нагоре към хълма.

Гледаше право в очите големия мъж и попита:

— Как да ви наричам?

Мъжът леко се усмихна.

— Зарежи „мистър“, направо Крийси или по прякор. Нали го знаеш?

Момчето кимна и простичко каза:

— Уомо, искам да ти кажа колко съжалявам за жена ти и за дъщеря ти. Всички съжаляваме. Тя носеше подаръци в сиропиталището по Коледа и понякога носеше храна. Хубави парчета месо, мисля, че от фермата на баща й, и много плодове. Липсва на всички ни.

Продължаваше да гледа мъжа в очите. Те не издаваха никакви чувства. С натежали клепачи, почти дремещи, те просто не се откъсваха от момчето. После кимна, стана и отиде в кухнята, за да донесе още две бири.

Говориха, докато слънцето залезе. Момчето се почувства достатъчно освободено, за да си позволи само̀ да задава въпроси.

— Откъде са белезите, Уомо?

Мъжът вдигна рамене.

— От няколко войни.

— Къде?

— Откъде ли не. Африка, Север, Юг и Запад. Азия, Средния изток. Навсякъде.

Момчето се окуражи:

— Бил ли си наемник?

— Всеки, който работи за пари, е наемник.

— Много хора ли си убил?

Настъпи продължителна тишина. Мъжът гледаше навън, над хълмовете и селата на Гоцо и през сините води — над Комино и Малта.

— Не мога да си спомня — отвърна той много тихо.

После Крийси стана и каза:

— Можеш ли да плуваш?

— Разбира се.

— Хайде тогава.

— Не съм си взел плувки.

Американецът се усмихна:

— Нямаш нужда от плувки, но ако си срамежлив, плувай по долни гащи.

Момчето свали дрехите си. Плуваха заедно. Басейнът беше дълъг четирийсет стъпки.

— Ще се състезаваме на две дължини — предложи мъжът.

Момчето беше добър плувец, но загуби с шест фута. Когато се придърпа на ръба на басейна, каза:

— Силен си, Уомо.

Мъжът се усмихна:

— Плувам сто дължини всяка сутрин… Това е най-доброто упражнение, което човек може да прави.

На вратата, когато си тръгваше, мъжът му каза с нисък и сериозен глас:

— Пак ще говорим, Майкъл. След няколко дни. Можеш да идваш тук когато поискаш. Плувай в басейна, пийвай бира… но трябва да идваш винаги сам.

Момчето не каза нищо. На средата на пътя спря и погледна нагоре към къщата. Стоя дълго и неподвижно. После продължи надолу към селото.