Артър Дж. Куинъл
Перфектно убийство (26)

25.

Позволиха й да остане до леглото му в интензивното отделение. Тя седна на някакъв стол и не откъсна поглед от него през цялата нощ. Той беше с респиратор, с кислородна маска на устата и носа. Прозрачни пластмасови тръбички се извиваха надолу от стъклени банки към двете му китки. Цялото легло беше покрито с прозрачен найлонов балдахин. Една медицинска сестра седеше до бюрото в ъгъла, четеше любовен роман и от време на време поглеждаше към редицата монитори пред себе си.

Леони я попита какво би станало, ако се наложи да се реагира спешно. Медсестрата посочи един бутон на бюрото, и каза:

— Натискам този бутон и те ще бъдат тук за секунди.

През дългата нощ сестрата натисна бутона четири пъти. Всеки път Леони се оттегляше в ъгъла, докато докторите работеха върху Майкъл. Бяха бързи и опитни, говореха си тихо.

Рано сутринта пристигна хирургът. Тя отново се отдръпна в ъгъла, докато той разгледа цялата документация, посъветва се с докторите и после прегледа Майкъл. След като спусна найлоновия балдахин обратно, той се приближи към Леони.

Имаше естествен вид на песимист. Може би хирурзите усвояват този израз като част от своето обучение, но усмивката на лицето му бе едва доловима.

— Той е млад и много жизнен — каза той, — иначе нямаше да изкара нощта… Все още е в голяма опасност, но ако издържи днес и идната нощ, ще се оправи.

Тя почувства как сълзите напират в очите й и гласът й леко потрепери, когато попита:

— Ще остане ли сакат?

Хирургът поклати глава.

— Не. Ако организмът му се пребори през следващите двайсет и четири часа, той ще се възстанови напълно… но това, разбира се, ще продължи много седмици.

Той я огледа критично.

— Успяхте ли поне малко да поспите?

Тя поклати глава.

— Наложително е — каза той. — Джордж Замит скоро ще дойде с жена си. Тя може да остане с него, докато вие поспите.

Тя отново поклати глава.

— Няма да го оставя през следващите двайсет и четири часа.

Хирургът се вгледа в лицето й и каза нещо на малтийски на медицинската сестра. Тя вдигна телефона на бюрото си. Сетне се обърна към Леони.

— Ще изляза от операционната към обяд и ще дойда да видя как е. Междувременно за него ще се грижат добре — обърна се и погледна Майкъл. — Има късмет. Ако куршумът беше влязъл три-четири милиметра по-вдясно, щеше да е мъртъв в същия миг.

Напусна стаята и пет минути по-късно вратата се отвори и една санитарка вкара вътре тясна кушетка на колелца, нагласи я до леглото на Майкъл. Беше млада и в добро настроение.

— Бихте ли желали чай или кафе? — попита тя Леони.

— Чай, моля.

— Нещо за ядене?

— Не, благодаря.

Тя пиеше чая, седнала на кушетката и гледаше лицето на Майкъл през прозрачния балдахин. Обикновено той изглеждаше с няколко години по-голям от възрастта си, но сега й се стори наистина много млад. Просто едно малко момче. Помисли, че изглежда на възрастта на сина й, когато загина.

От очите й отново бликнаха сълзи и тя си спомни думите си, изречени пред Крийси преди няколко седмици. „Той със сигурност няма да пробуди у мен майчински инстинкти.“

Джордж и Стела пристигнаха след час. Прегърнаха се и Стела каза:

— Разбирам, ще останеш тук. Ще ти донеса дрехи, халат и малко храна. Страхувам се, че храната тук не е много добра.

— Не съм никак гладна — отговори Леони, — но ви благодаря.

— Трябва да поддържаш силите си… трябва да ядеш. — Гласът на Стела звучеше строго.

Джордж стоеше до краката на Майкъл и внимателно го гледаше.

— Крийси звъня ли? — попита го Леони.

— Не още — отговори той. Обърна се и я погледна: — Леони, сигурна ли си, че не можеш да си спомниш никакъв адрес или телефон, на който можем да го намерим?

— Не. Никога не е споменавал нищо.

Джордж въздъхна.

— Да, когато този човек изчезне, той наистина изчезва.

Стела се върна по обяд с чанта и една плетена кошница, покрита със салфетка.

— Как е той? — беше първият й въпрос.

Леони лежеше на кушетката, но не бе успяла да заспи. Тя спусна краката си на земята и отговори:

— Няма промяна, докторът каза, че това е добре.

Стела остави чантата и кошницата на леглото.

— Дрехите и тоалетните ти принадлежности — каза тя.

Издърпа салфетката от кошницата и Леони веднага усети аромата на нещо печено.

— Рибен пай — усмихна се Стела. — Извадих го от фурната преди двайсет минути. Още е топъл. Това е лампуки пай. Първият за сезона.

Леони изведнъж усети глад.

Докато ядеше, Стела й говореше тихо:

— Джордж съжалява, но няма да може да дойде вечерта. Започнало е разследване и е затънал до уши в работа и анкети. Винаги е така при подобни случаи. Това разследване е доста оплетено, защото Майкъл не е от полицията и ако говорим откровено, той изобщо не биваше да бъде във форт „Свети Елмо“.

— Джордж ще има ли неприятности? — попита Леони.

— Не вярвам. Той е много близък с комисаря, когото видя на рождения ми ден. Както и Крийси.

— Крийси още ли не е звънял?

— Не още, но Джордж е оставил човек до телефона в кухнята ти. Ще разберем в момента, в който се обади.