Ренита де Силва
Обещанието (9)

Радж
Нови рани и застояла миризма на алкохол

Радж наблюдава майка си, наблюдава стряскащ парад от емоции по лицето й. Майка му, която е толкова хладна и уравновесена, освен когато беснее заради него. Майка му, постигналата успехи бизнес дама и кофти родител. Неговата майка, която току-що му позволи да надникне в тайното й минало — тя е расла в колиба, а? Майка му, която го зашлеви за пръв път в живота.

Пуджа сяда, без да е поканена, на пода в стаята му, телефонът е все още притиснат до ухото. Сега, след като рядкото емоционално шоу е приключило, тя изглежда напълно изтощена. Няма ли най-сетне да излезе?

Радж е изтощен и иска да поспи след противната вечер, която прекара. Отрезвяващото пътуване в патрулката му се стори, че продължи цяла вечност и той се молеше кошмарът, в който се озова, да приключи час по-скоро, а майка му да не превърти; беше се зарекъл пред себе си да не близва алкохол, да не пуши и да не се забърква повече в неприятности.

— Радж? — прозвучава предпазливо гласът на Пуджа.

Стаята мирише на пресни рани и застоял алкохол. Носи се дъх на кръв, гореща, червена. Сякаш е възпалена, също като пулсиращата му буза.

Той не иска да говори с нея. Толкова е ядосан. Толкова е наранен. Толкова уморен. Просто иска тя да се махне от стаята му.

— Махай се — мърмори той, отпуска се назад и се завива през главата.

— Радж — вика го по-настойчиво тя. — Трябва да заминем за Индия.

Той отмята завивката и сяда, поглежда я гневно.

— Да не би да си напълно полудяла? Първо ме удряш, а сега това.

Майка му пребледнява, съсухря се също като цвете останало без вода.

— Сине, много се извинявам.

— Не ме наричай сине. Със сигурност не се държиш с мен като със син. — Гласът му трепери и той се дразни от себе си заради тази слабост.

Тя се изправя и пристъпва към него. Той се свива. Тя се поколебава, но сяда отново на килима.

Радж въздиша. Каква вечер само, от ужасна към противна в рамките на час.

— Нахлу неканена в стаята ми, удари ме, а сега не искаш да излезеш. Ако не си забелязала, вечерта ми беше ужасна, а ти я скофти още повече. Искам да спя.

— Ще изляза след минута, но искам да знаеш нещо. Не се шегувам. Заминаваме за Индия.

Той я поглежда, този път внимателно. Тя притиска телефона към ухото си, сякаш е някакъв талисман. Изглежда толкова смачкана, колкото той се чувства. За втори път този ден, той остава изненадан от чувството за вина заради онова, на което я подлага, но то е бързо сменено от справедливото негодувание, когато бузата му започва да пулсира и той си спомня болката.

— Защо Индия, за бога? Не се обади татко, нали? Мога да се закълна, че говореше с жена.

Нова болка. Този път болката е заради баща му, който се премести в Индия преди години и е канил Радж да му отиде на гости безброй пъти. Радж отказваше заради принципа. Защо да ходи чак до Индия, след като баща му ги напусна? Баща му най-сетне се отказа преди две години, когато…

На Радж неочаквано, отчаяно му се приисква цигара.

Дълбоко в себе си знае, че в някои отношения майка му е права, че не трябва да я мрази, защото работи. Благодарение на нея живеят по-охолно от повечето му съученици.

Негодува, че майка му не му показва и грам обич, винаги го държи на ръка разстояние, отнася се към него така, сякаш е някой, когото трябва да търпи, вместо човек, на когото държи. Баща му поне беше открит, прегръщаше го и го целуваше за лека нощ.

След като баща му ги напусна, Радж се обръщаше към майка си, копнееше тя да го успокои, да го гушне, да го погали, да направи нещо. Тя обаче му се усмихваше, даваше му храна, играчка или го пробутваше на бавачката, която беше прекрасна, чиито ръце бяха щедри на прегръдки, но тя не беше негова, вечер се прибираше при своите деца.

Но с болката, която изпитва, докато слуша майка си да говори за отиване в Индия, се опитва да се пребори с тънките филизи на надеждата.

Може пък баща му да се опитва да се съберат отново.

— Не, не е баща ти. — Гласът й е чуплив като стари кости. След това омеква. — Той те обича, нали знаеш?

Радж се обръща настрани, за да не види тя сълзите, които парят очите му.

Коя е тази жена? Това изобщо не е майката, която познава. Първо шамара, от който, макар и да го заболя, превърна майка му в по-реална, повече от плът и кръв от далечния робот, който не спираше да въздиша и цъка с език, както той очакваше.

А сега тази по-нежна нейна страна, която не беше виждал…

Трябваше да проведат този разговор, когато баща му ги напусна, не сега! Трябваше да е тогава, когато той беше много по-малък и изгубен без баща си, имаше отчаяна нужда от съчувствието й, а тогава се сблъска единствено с тишина.

Писна му.

— Та кой ти се обади? Защо каза, че трябва да отидем в Индия? Не разбирам. Какво ти става?

Очите на майка му приличат на завихрени езера от болка. Той няма сили да я погледне, затова оправя завивката.

— Жената, която се обади, е Шарда — сестра ми. — Пуджа отпуска глава в ръце. Отпуска се, превръща се в малка кафява запетайка очертана на кремавия килим.

Думите й раздират задушливия застоял въздух с дъх на оцет в стаята му, от тях лъха на шок и стар мирис на тайна. Безброй въпроси се роят объркано и се борят за надмощие, за да излязат по-бързо.

— Какво! — е единственото, което успява да изрече. През всичките тези години майка му не е споменала, че има сестра.

Но майка му не споменава почти нищо, освен подробности за работата си. И за недостатъците му. Майка му е отделен свят, свят, в който той не е допуснат. Не бива да се изненадва, че е скрила сестра си от него. Като се замисля, защо да се изненадва. Не бива да се учудва, ако открие и брат или цяло друго семейство, мътните го взели. Един господ знае какво друго крие тя, какво още ще открие той.

— Куши, нейната… нейната дъщеря е тежко болна. Бъбреците й са увредени и тя е на диализа. Сестра ми… тя иска да отида. Аз… Съгласих се да отида.

Избликналата ярост оставя пътека през пропитите му с алкохол вътрешности.

— Чакай малко. Дай да видим дали съм разбрал правилно. Готова си да зарежеш безценната си работа и да прекосиш цял един океан, за да посетиш момиче, твоя племенница, която е в болница на осем хиляди километра — момиче, което почти не познаваш, детето на сестра, за която никога не си споменавала, — а не остана до мен онзи единствен път, когато бях в болница и отчаяно имах нужда от теб? — съска той и лицето на майка му се сгърчва, преди тя да се извърне, за да го скрие.

Случи се точно след като баща му замина за Индия. Радж беше тежко болен, имаше пирексия, която отказваше да си отиде, и температурата му си остана висока колкото и Калпол и Нурофен да му даваше бавачката. Вкараха го в болница и го подложиха на какви ли не изследвания, за да открият каква е причината.

Радж беше ужасен, уплашен, самотен, след като бавачката си тръгваше вечер. Той искаше майка си, молеше й се да остане с него в странната стая с бръмчащите апарати и разплакани деца. Майка му обаче го оставяше на сестрите в сини униформи с добронамерени усмивки, които не стигаха до очите им. Дори тогава, най-вече тогава, тя предпочете работата си пред него, не искаше да се откаже от нея за няколко часа, за да постои със сина си.

Същата нощ момчето в съседното легло получи конвулсии и сестрите и лекарите се скупчиха около него, поне така му се стори на Радж. Той все още помнеше ясно доловимата паника във въздуха, проскърцването на завесите, когато ги дръпнаха, за да изолират останалите деца, бързите стъпки по плочите, отчаяното бибиткане на апаратите и лицето на момчето, бледо, безжизнено, докато го откарваха…

Радж остана седнал през по-голямата част от нощта, ужасен, разтреперан, не смееше да викне сестрите. Една сестра го завари да се клати и повтаря: „Мама, татко“, а риданията разтърсваха изтощеното му от високата температура тяло, сълзите оставяха мокри следи по лицето, миглите бяха слепени от солта.

Оттогава мразеше болниците. Сега поглежда към майка си и вижда спомена за болницата, как я моли да остане, отразен в очите й.

Беше се хвърлил към нея, горещото му тяло разтреперано от облекчение и недоверие, когато тя дойде на следващата сутрин, не можеше да повярва на доказателството пред очите си, след като се убеди, че е тя, че няма да го откарат като другото момче, че не е вярно, че никога повече няма да види майка си и баща си. Той вдъхна аромата й — винаги свеж, слънчев, като пролетно утро, — наслади се на непознатия лукс да се отпусне в прегръдката й за цяла минута, преди тя да го отдръпне и внимателно да отстъпи, да приглади коса, след това полата и да приседне предпазливо на ръба на леглото. И, както винаги, да го задържи на една ръка разстояние.

— Обещах на сестра си — казва тя сега тихо, колебливо.

— Нито си говорила с нея, нито за нея, поне аз не съм чувал. А сега тя се обажда и ти зарязваш и живота си, и работата, която винаги е толкова важна и ще се разпадне, ако те няма, за да хукнеш към Индия…

Защо тази непозната сестра е толкова важна, а аз не съм? Защо аз не съм толкова важен? Защо никога не съм бил толкова важен?

Тя въздиша, заиграва се с нишка на килима, без да среща очите му.

— Радж, тя иска да съм до нея. Казах, че ще отида… дъщеря й… Радж, трябва да заминем за Индия. Ще направя резервация за първия полет.

— Не е нужно да ходим в Индия. Татко ме е канил толкова пъти. Винаги съм отказвал. След като не съм отишъл заради него, защо реши, че ще замина сега? Заради някаква леля и братовчедка, за които досега дори не бях чувал? Няма да замина. Ти върви, след като го искаш толкова отчаяно.

Тя въздиша отново.

— Извинявай, сине, но нямаш избор. Не и този път. — Тя намеква за баща му и молбите му Радж да му отиде на гости. Гласът й звучи рязко, емоциите са изчезнали. — Добре че остава само седмица училище преди ваканцията. Ще позвъня в училището, ще взема специално разрешение.

— Няма да пропътувам осем хиляди километра до страна, в която никога не съм ходил, за да видя момиче, което не познавам, което при това се намира в болница. Ненавиждам болниците.

И чия е вината за тази работа?

— Идваш. Нямаш избор. — Гласът на майка му отново стана онзи категоричен глас, който му е до болка познат.

— Мога да остана тук сам. — Толкова е уморен; просто иска да си легне. Не може ли тя да го остави на мира?

— Идваш с мен.

— Не можеш да ме накараш. — Защо се държи като дете, което се тръшка пред майка си?

— Мога. Отивам да направя резервация и ще те освободя от училище. — Гласът й неочаквано омеква. — Знам, че всичко това е много объркващо, особено след вечерта, която преживя. Ами… извинявай, че те ударих. — Тя се поколебава, поглежда го, сякаш се кани да каже още нещо, но след това потрива уморено очи. — Опитай да поспиш. Лека нощ.

Тя излиза от стаята и затваря тихо вратата.

Мразя те, мисли си той. Някакво момиче, което почти не познаваш, е в другия край на света и ти си готова да ме завлечеш там, без да ти дреме вземаш решение и за двамата, узурпираш грозно живота ми, без дори да попиташ как се чувствам, какво искам, без да ти пука, че напускам живота си и всичко, което познавам, всичко, което ми е близко.

Представя си как Ели му казва „Здрасти“ през прозореца на автобуса и как прави знак „Аз те харесвам“. Ели е единственото хубаво нещо в живота му в момента.

В същия момент го връхлита нова вълна на омраза към майка му.

Искам утре да отида на училище, да разбера дали Ели говореше сериозно, а не да заминавам с теб в страна, която не познавам и никога не съм имал желание да посетя. И целият този зор да се юрнем на другия край на света, за да се заврем в някаква болница… а когато аз бях болен, ти дори не остана с мен. Не остана. Как да ти простя?

Сънят, за който копнееше допреди минути, сега бяга от него. Индия — страната, която винаги е мразел, защото отне баща му. Провокативна страна, пълна с изненади, сега с утешителна награда в лицето на леля и братовчедка заради това че е отнела баща му. Индия сега му показва различна страна от майка му. Майка му, която отказваше да му даде каквато и да било частица от себе си — освен материални неща, но не и любовта, за която копнееше, — сега е готова да пропътува осем хиляди километра до болничното легло на непозната племенничка и скача на мига, за да послуша тайнствената си сестра, и с един замах изкоренява и своя живот, и неговия. Майка му, която винаги е била затворена книга, сега се отваря и обещава страници, пълни с тайни. Какво още ще открие? А иска ли да го открие?

Радж се завива през глава, както правеше като дете. Вдишва познатия мирис на собствената си пот, алкохолни изпарения и застоял цигарен дим и същевременно е нападнат от нови страхове, притаени грижи и уязвимост, която разкрива единствено, когато е сам в мрака.