Ренита де Силва
Обещанието (32)

Радж
Камък в торба с ориз

Радж поглежда майка си, тази жена, която най-сетне започва да опознава — тази жена с изпито лице и ранени очи с виненочервени ръбчета на очите и грим от сълзи. Тази жена, която му разказва историята на момиче, което той не е познавал, но с глас, който познава от времето, когато е лежал, сгушен в утробата й. Това е историята на момиче, което е било обичано и обожавано, а след това напъдено и предадено от хората, които е обичало най-много, изхвърлено от семейството със същата лекота, с която изхвърляш обелката на портокал, заличено като мръсно петно от прозореца.

Тази жена, която е била разочарована напълно от мъжа, когото е обичала безрезервно. Нищо чудно, че се страхува да обича. Нищо чудно, че се държи настрани от всичко и всички. Нищо чудно, че е издигнала защитна стена около сърцето си.

Боли го много, че не е имал шанс да се запознае с онова чудесно, дръзко, смело момиче, че то се е превърнало в тази студена жена, която се крие от чувствата заради онова, което са й сторили.

— Мамо, причината да работиш толкова упорито, причината да си толкова съсредоточена… да не би да е, защото Гопи е избрал парите пред теб?

Тя затваря очи, сякаш заличава образа на Гопи, който я отхвърля.

— Исках да им докажа, че грешат, и Гопи, и господарят — отвръща тихо тя.

След като вече има прозорец, през който да наблюдава момичето, което е била майка му, него го боли да види всичко, което тя е изгубила: ведрата, приятна личност, страстта й за живот, открадната от слаби хора, които е имала нещастието да обича, жалките хора, които не са приели любовта й като дар, вместо това са го изхвърлили небрежно като камък в торба с ориз, обич, която на него му е била отказана заради онова, което те са направили.

Радж е бесен на родителите на майка си, на сестра й, на Гопи. Защо семейството й се е отказало от нея толкова бързо? Защо не са поговорили с нея, защо не са й дали шанс да обясни? Защо Гопи не се е застъпил за нея? Защо е обичала онзи никаквец?

На Радж му се иска да разтърсва Гопи, докато не му дойде акъла, да го нарани така, както е наранил майка му.

Той иска да пренапише историята.

Екранът пред него с малкия самолет, който се спуска над южния бряг на Индия се размазва.

— Скоро ще се приземим на международно летище Бенгалуру…

Майка му стиска подлакътниците на седалката, докато капитанът съобщава каква е температурата в Бенгалуру и им пожелава приятен престой; кокалчетата й изпъкват.

Радж се пресяга и поставя длан върху нейната. Иска го, за пръв път, откакто е малко момче и се научил да не я докосва. За пръв път, откакто се помни, тя му позволява.

Сълзи се стичат по бузите й, оставят нови бежови следи по съсипания й грим.

— Има толкова много начини да дадеш — обяснява тихо тя и с неудобство гали ръката му. — А този е най-важният. Благодаря ти.

Той се усмихва и тя се усмихва неуверено.

— Какво мислеше, докато изглеждаше толкова сериозен? — пита тя.

— Че бих дал всичко, за да съм бил там в деня, когато си се изправила пред господаря — признава Радж. — Щях да стисна Гопи за врата и да стискам, докато не се опомни.

Майка му се смее през сълзи и отпуска подлакътника.

Радж остава изненадан от желанието да прегърне майка си и да я защити от суровия свят, с който се е борила сама по времето, когато не е била много по-голяма от него, усеща импулс да я защити от миналото.

— Освен това мислех, че си направила нещо много смело, като си се изправила пред господаря. Никой не е дръзнал да му се опълчи дотогава. Той изглежда страховит. Мисля, че си била невероятна — обяснява той.

Тя се усмихва истински този път и лицето й разцъфва красиво, заглажда бръчките на очакване от завръщането на индийска земя след почти две десетилетия.