Ренита де Силва
Обещанието (39)

Шарда — след това
Въглени, пръст и влага

Мила мамо, отивам да намеря Пуджа на сутринта след пожара и се изкачвам по хълма към къщата на Нилама.

Само че къщата е празна, изглежда самотна, входната врата е оставена открехната и проскърцва на износените си панти. На простора се веят дрехи, напоени с дъжд, който така и не е преставал от вчера. Изстисквам водата от тях и ги внасям вътре, държа чуридара на Пуджа (навремето мой) близо до себе си, опитвам се да вдъхна миризмата й. Усещам обаче единствено миризмата на дъжда, отпечатала се в мозъка ми със спомена за пожара: въглени, пръст и влага.

 

 

Вечерта след пожара всички мъртви са погребани заедно (отново, въпреки че този път те не могат да го почувстват), вие с татко сте сред тях.

Облечена съм в бяло, сарито ми се издува от болка, провисва в дъжда.

— Богинята на дъжда не е била задоволена от мляко и продукти от полето, искала е човешки жертви — заявяват селяните и вдигат лица нагоре, бършат очи.

— Глупости. Тази заблуда е, защото боговете скърбят за съсипията, за безсмислената загуба на безценен живот измежду нас — натъртват матроните.

Селото е останало наполовина, съвсем малко, покрусено. Мюсюлмани и хиндуисти се утешават. Носи се алено, тлеещо усещане за загуба. Съсъкът на клечка кибрит резонира в ушите на оцелелите.

Представям си кафявото като цвета на мъката. Дълбоко, смъртоносно кафяво, точният нюанс на лепкава, съсирена кръв, която излъчва тъмнорозовия мирис на съжаление, опушен мирис, който ще ме преследва до края на живота.

Влажното дърво, което подхранва кладата на вас с татко съска и плюе, пламъците излъчват горчиво-сладък кехлибарен копнеж — болка за повече време заедно — и оставят вкус на изгоряло в устата. От него се долавя сивият аромат на мокри сажди и безценни мигове, изгубени заради прищевките на несигурната памет. Изправям се, страдам и ти обещавам, мамо, че първото, което ще направя след церемонията, е да намеря Пуджа.

 

 

След кремацията, аз минавам през нивите към нашата къща, за да се преоблека в сухи дрехи, преди да тръгна отново да търся Пуджа. Провлачвам стъпки от самота и мъка, когато приближавам къщичката с двете стаи, която изглежда празна и прекалено голяма без вас двамата с татко и Пуджа. Тук е пълно със спомени, мариновани в мъка и докоснати от нежните филизи на по-щастливи времена.

Почти в къщата съм, когато ме стряска жално мяукане в контраст с воя на кучето и плющенето на дъжда. Да не би котката на Джанакиама да е родила някъде в полето?

Кучето обикаля манговото дърво с наострени уши и издава тихо скимтене. Никога досега не съм го виждала в такова състояние. Да не би да разбира какво се е случило, да усеща, че собствениците му вече ги няма?

— Какво става? — питам аз и прикляквам, за да го почеша по специалното място под врата.

И тогава я виждам. Кошница като онези, които използват рибарите, е поставена край манговото дърво. Изглежда е пълна с одеяла и от нея се носи мяукането.

Кучето отскача от мен към кошницата и остава да пази.

Ето как я намирам, мамо, мяукащ, гърчещ се пакет под манговото дърво — дървото, откъдето наблюдавах как Пуджа бе изхвърлена от живота на семейството. Ширналите се клони я заслоняват от дъжда. Кучето я пази и някак разбира, че тя е безценна.

Тя влиза в живота ми, когато съм на дъното, и го преобръща, преобразява ме, прави ме по-добра.

 

 

Вдъхвам острия мирис на сурово манго, мокри листа, подгизнала почва и още нещо, нещо свежо, нещо ново и зелено, докато отмятам одеялата, за да видя източника на шума.

Щръкнала черна коса, личице с остри черти, уста като на херувим, свита и готова за плач.

Бебе.

Мигам и се залюлявам на пети. Поглеждам отново. Все още е там. Надава викове, които пронизват сърцето ми.

Вдигам го и го притискам до себе си. То се сгушва до мен. Мирише на невинност и мляко, на чудеса и вяра.

— Недей, миличко, тихо — шепна аз и трия нежното гръбче на бебето във формата на запетайка, меко като агнешка кожа, като крилца на фея. И докато се опитвам да го успокоя, част от мен, която беснееше, че съм изгубила двама ви с татко, мамо, започва да се успокоява.

С ъгълчето на окото си забелязвам, че някой тича през полето. Вдигам очи навреме, за да видя жена с набраздено лице, сребърна коса, която се скрива зад хълмчето до потока, който беше пресъхнал, но сега отново блика. Преди да успея да извикам, преди да я попитам коя е и защо оставя бебето, тя изчезва.

Плачът на бебето преминава в хлипане.

Гушвам бебето и коленича до кошницата под ароматните мокри клони на мангото. Кучето идва и сяда до мен.

Едва тогава виждам между разбърканите одеяла да се подава бележката, написана с дръзкия, извит почерк на Пуджа.

На нея пише: „Шарда, когато ми е тъжно, твоето лице изниква пред очите ми, то ме дарява с облекчение. Твоята нежност, твоята мила усмивка. Ти, която ме носеше навсякъде на ръце и шепнеше на ухото ми: «Много си специална, Пуджа, най-специалното момиченце на света». Не исках да те нараня. Извинявай за всичко. Много се извинявам. Моля те, би ли намерила сили в себе си, за да я обичаш, както обичаше мен?“.

Най-отдолу бе добавено: „Би ли я нарекла Куши — щастие, така че името й да се превърне във вестител на хубавите неща, които я очакват? И те ще я споходят, защото има теб“.

Бебето е заспало в ръцете ми.

Тя има теб.

Радвам се на дребните черти, спокойни в съня, на малките ръце, стиснати в стегнати юмручета, сякаш стискат надежда в едната ръка и спокойствие в другата, а устните се извиват в съня, сякаш са докоснати от ангел, който я е дарил с щастливи сънища, независимо от случващото се в околния свят.

И аз се извинявам, Пуджа. Извинявам се, че е трябвало да преживееш всичко това сама. Извинявай, че се стигна до това. Какво ли е трябвало да изтърпиш, Пуджа, за да се стигне дотук? Какво ти е минавало през ума, че да почувстваш, че не ти остава друго, освен да оставиш детето си?

Отварям уста и сълзите, които дори не усещах, че се стичат по лицето ми нахлуват в гърлото и се смесват с дъжда и съжаленията.

* * *

Преместваме се в къщата на леля, на върха на хълма, Куши, кучето (което отказва да се отдели от Куши) и аз, къщата, в която тя живееше, докато не изчезна в деня на пожара.

Имаме чувството, че сме на върха на света, далече от селото и натрапчивата миризма на изгоряло и разбити сърца, където неубедителен нов пласт от познатата шафранова кал скрива изгорялото, овъглената земя и кървавите доказателства за пожара.

Когато се замисля (а това се случва почти непрекъснато), усещам дъх на дим и разбити сърца. Виждам тялото на татко, което не трепва, докато дъждът плющи по нещастното му овъглено лице. Представям си призрака на нашата сергия, където прекарвахме толкова хубаво, затварям очи и ми се иска от все сърце да се върна назад във времето, всичко да стане каквото беше, когато Пуджа беше жива и здрава с нас, но и с Куши, разбира се.

Всеки път, когато отворя очи и се надявам безнадеждно това да се случи, вие с татко да приклекнете пред кошниците с папая и гуава и да поклатите глави, когато говоря фантасмагории за огън и смърт.

Каква романтична глупачка съм понякога, нали, мамо!

 

 

Сигурно затова обичам толкова много да готвя, защото тогава усещам, че си тук, че готвиш редом с мен, както направи онзи първи път в деня, когато ми съобщи важната новина, че ще си имам братче или сестриче, че ще стана кака.

Представям си как ви разказвам на двамата с татко за Куши. Представям си вас двамата с нея. Колко щастливи щяхте да бъдете, ако си имахте внуче! Колко благословени!

Леля Нилама е болна. Нагълтала се е с дим, когато е отишла на пазара да търси вас с татко, мамо. Грижа се и за нея, и за Куши и междувременно си търся работа.

Отказах се да уча за доктор. Не мога да се занимавам и с това, и с Куши. Нилама не е достатъчно добре, за да поеме грижите за бебето, а няма кой друг, с изключение на приятелката на леля, Гангама, когато се отбива. Сега вече се превърнах в парий, неомъжена майка, най-долната от най-долното съсловие.

— Курва — наричат ме жителите в селото на Нилама. — Уличница.

Сочат ме и ми се присмиват, плюят и пресичат улицата, за да ме избягнат. В магазините отказват да ме обслужат. Гангама ми купува нужното, а в замяна аз й готвя.

През повечето време не позволявам това да ми въздейства. Силна съм и весела заради Куши и болната ми леля. Но има дни, в които грабвам торбата от Гангама и щом ме попита как съм, се предавам на сълзите, които съм потискала от цяла вечност.

— Огледай се, Шарда — казва Гангама и нежно ме гали по гърба. — Тези хора нямат почти никаква храна и покрив над главите. Те нямат нищо, освен крехкото подобие на приличие, което да пазят. Чувстват се по-добре, когато съдят другите. Вярвай ми, това не е насочено лично към теб.

Подсмърчам, бърша носа си с края на сарито, стискам ръката на Гангама и поемам по дългия път към хълма. Въпреки че торбите с покупки прорязват дланите ми, си мисля колко е добре, че къщата на леля е толкова отдалечена, в противен случай трябваше да изтърпим много повече от плюнките и обидните думи.

Понякога се питам дали Пуджа не ми остави Куши като наказание за онова, което аз и вие с татко й причинихме. Питам се дали тя е знаела, че ще трябва да издържи всичко това като самотна майка и е решила да предаде щафетата на мен.

Не знам какво изпитвам към Пуджа. Сърдита съм й все още. Боли ме още повече, когато разбирам, че Куши е дете на Гопи. Също така ми е жал за Пуджа, заради всичко, което е преживяла сама, без нашата подкрепа, без семейството си. Сега разбирам защо Пуджа е настояла пред господаря да се омъжи за Гопи. Това е било акт на отчаяние от потъващо момиче.

Дали Куши не е начинът на Пуджа да ми даде нещо от Гопи, защото ми го открадна?

Обичам Куши както никой друг. Това бе любов от пръв поглед, както стана и с Пуджа, мамо, само дето този път няма ревност. Как да мразя този мъничък нов живот, това безпомощно миниатюрно създание, което влезе в моя свят в ден, в който дъждът плющеше, когато се сбогувах с вас с татко, благословия по време, когато не се бях чувствала по-самотна.

Каквито и да са причините й, аз съм благодарна на Пуджа за дара, наречен Куши, това малко момиченце, което кара сърцето ми да прелива от любов и прогонва гнева и чувството за вина, съжаленията и обвиненията, мирисът на дим и огън, горчилката от предателството.

— Тя каза, че ще ни чака в къщата — заяви удивената Нилама, докато се раздира от кашлица, когато я попитах къде е Пуджа в деня, в който намерих Куши. Тя беше отседнала в дома на Гангама, тъй като бе твърде слаба, за да се изкачи по хълма в деня на пожара и затова, когато отидох да търся Пуджа в деня на кремацията, къщата се оказа празна.

— Мислех, че е у дома. — Нилама мига, обзета от изненада, докато гледа бебето. — Дори не знаех, че е била бременна. Не съм усетила нищо.

Отидох да търся бабата, след като се сетих чия е острата коса и клатещата се походка на жената, която видях да изчезва през подгизналата нива, след като открих Куши.

Кратуни висят от ниските греди на къщата й, зелени и жълти танцуващи мехурчета. Пикантният аромат на зреещ тор и подправки насищаше въздуха. На огнището бълбукаше конджи и побутваше капака, караше го да подскача, а течността избликваше отстрани.

Бабата грейна, когато видя Куши, която се унасяше в ръцете ми, вдигнала ръце от двете страни на главата, сякаш се предаваше, а дъхът й излизаше на сладки въздишки с дъх на мляко.

— Ти я остави под манговото дърво, за да я намеря — заявих аз.

Тя кимна.

— Изчаках да се уверя, че те е спечелила. След това си тръгнах.

— Защо я остави там? Защо не ми я даде?

— Че ти защо ще я вземеш от мен, ако ти я бях подала и ти бях казала, че е детето на сестра ти от Гопи? Дори нямаше да погледнеш Куши, това доказателство за последното предателство на сестра ти. Исках да се влюбиш в Куши, да я приемеш за своя, а не обвързана с друг. Трябваше да гледаш напред, не назад. Трябваше да си спомниш за голямата любов, на която си способна, а не за омразата, която бе обхванала сърцето ти.

— Къде е сестра ми?

Възрастната жена въздъхна, дълбока уморена въздишка и в този момент възрастта й пролича.

— Не знам. Майка ви й беше дала едни златни гривни. Продадох ги вместо нея. Тя взе парите и си тръгна.

— Защо я пусна?

Тя въздъхна отново.

— Опитах се да я разубедя. Само че тя вече бе решила. А и не ми беше работа. — Тя ме погледна многозначително.

— Какво очакваше да направя? — сопнах се аз. — Дори не знаех, че е бременна.

Тя изви вежди. Именно.

— Очакваше да я открия и да я моля да се прибере у дома, след като ме беше предала така ужасно?

Старата не каза нищо, но остана с извити вежди.

Радвам се, че държах Куши, защото бях обзета от неочаквано желание да се приближа и да й ударя шамар, за да върна веждите на място.

— Защо е оставила детето си на мен? — Притиснах Куши, вдъхнах чистата, свежа бебешка миризма, за да прогоня гнева и разочарованието.

Как смееше тази жена да обвинява мен? Пуджа беше онази, която ми отне Гопи, тя съсипа семейството ни; Пуджа бе отишла безсрамно при господаря и бе поискала да се омъжи за Гопи; Пуджа беше спала с него, с Гопи, който бе сгоден за мен.

Куши — чудото, родено от този хаос — въздъхна доволно в съня си, малките й гърдички се надигаха и спускаха. Слънчеви лъчи се промъкваха през дупчици на рогозката, която служеше за врата в дома на старата и се заиграха по лицето й.

Не исках да бъде по друг начин, но трябва да знам дали Пуджа е оставила Куши на мен. Не искам да реши нещо друго и да дойде и да ми отнеме Куши, след като реши, че иска да си върне детето, след като това дете бе причината да оцелея, да се върна в свят, в който бях изгубила всичко и всички важни хора: теб, татко, Пуджа, Гопи — неопетнената ми представа за него, а именно чувствително момче под грубоватата фасада, която представяше на света; също и мечтата си да стана лекарка.

Бабата посегна към кокосова черупка, която използваше за черпак и разбърка конджито. Въздъхна отново и седна, а ставите й пропукаха.

— Тя си нямаше доверие с детето. Беше убедена, че е прокълната, недостойна за Куши. Мислеше, че любовта й не е достатъчна и каза, че има само един човек, на когото може да повери детето, един-единствен човек, който ще даде на детето й всичко, за което тя бе копняла, който ще отгледа Куши така, както тя искаше, но не вярваше, че ще успее.

Когато имаше значение, Пуджа, аз те разочаровах. А ти не си против мен.

Вече обичам Куши повече от живота. Няма да разочаровам нито Куши, нито теб, Пуджа, обещавам.

Старата пристъпи към мен и протегна съсухрена ръка към бузата ми, дланта й хладна на пламналата ми кожа. Отдръпна я заедно със сълзите ми.

— Тя мислеше, че от теб ще излезе великолепна майка. Каза ми, че при теб Куши винаги ще бъде обградена с обич. — Бабата кимна към бебето, което спеше кротко в ръцете ми. — Оказа се права. — Въздъхна. — Това дете е наистина благословено, след като го обичат така силно. Пуджа я обичаше толкова много, че я даде на теб. Това е наказанието за извършените от нея грехове, опитът й за опрощение, така осигурява най-доброто бъдеще за детето си на цената на собственото си щастие. А за теб това ангелче е спасение: задето си позволила един мъж да застане между теб и сестра ти; задето доброволно си разкъсала връзка, която си била обещала да цениш, задето си изоставила сестра си, която си обещала да пазиш. Не е ли така? — Пронизващият поглед на старата бе като лъч светлина, който проникна право в душата ми и откри вината.

Не обърнах внимание на въпроса й и зададох друг.

— Пуджа ще се върне ли? — Думите потрепериха, докато ги изричах.

След като обича това дете толкова много, ще може ли да остане далече? Ами ако се върне, за да си поиска Куши — това бебе, което вече приемам като мое — със същата лекота, с която ми го даде?

Старата поклати глава и отново ме прониза с поглед.

— Няма да стане. Повярвах й.

Изпуснах дъха, който сдържах и се почувствах засрамена и виновна, когато ме заля чувство на облекчение.

* * *

Въпреки тревогата ми, че Пуджа може да ми вземе Куши, аз се опитвам да спазя обещанието, което дадох на смъртния ти одър, мамо, и се опитвам да намеря сестра си.

Опитвам се.

Тя сякаш е изчезнала. Никой не знае къде се намира, най-малко Гопи, когото приклещвам един следобед, обгърнат от аромат на кардамом и джинджифил, в склада за подправки, който чух, че управлявал от името на баща си. Оставям Куши на грижите на Гангама, когато отивам да го видя.

Упътват ме към офиса му, минавам покрай купове подправки, чиято натрапчива миризма ме връхлита, замайващ аромат.

Гопи става, когато ме вижда, погледът му на отявлен страхливец не среща моя, а се отправя някъде към краката ми.

Изглежда по-възрастен, по-сериозен.

— Здравей, Шарда. — Той подава ръка, за да се здрависаме и аз си припомням как същата тази ръка ми подаде еклер в началото на едно приятелство, което в мислите ми се превърна в нещо повече.

Глупачка.

Сега вече не изпитвам нищо към него, освен леко отвращение. Поглеждам лицето му и се опитвам да открия някои от чертите на Куши. Не успявам. Куши е различен човек.

Опитвам се да мисля за черните кичури на нежната главица, за гърчещото се телце, за устичката като розова пъпка и ме поразява силно желание да бъда с нея, с нейната невинност и светлина, а не тук, с този мъж, когото не съм искала да видя отново.

Не поемам протегната му ръка. Той я отпуска.

— С какво да ти помогна? — пита делово той. Непознат задава любезно въпрос.

— Знаеш ли къде е Пуджа?

И най-неочаквано безличната му маска се пропуква и аз виждам горкото момче, което търси обич, когото бях мярнала на няколко пъти, още по времето, когато му преподавах математика.

— Не съм я виждал. Откакто… откакто…

Откакто спа с нея.

Не очаквах Гопи да знае къде се намира Пуджа. Не знам дали онова, което изпитвам, е облекчение или разочарование. Искам да открия Пуджа. Същевременно, не искам.

Съвсем егоистично искам да си остана центъра на света на Куши. Искам аз да съм онази, която ще припне към нея, когато се нарани, която ще целуне раненото коляно, за да спре да я боли. Искам мен да прегръщат малките ръчички, на моето рамо да се сгуши, когато й се спи, моето лице да вижда, когато се събуди от кошмар.

— Ами… чух, че имаш бебе. — Той млъква, преглъща и адамовата му ябълка подскача нервно на гърлото.

Забелязвам, че е отслабнал. Сякаш се е свил.

Това причинява чувството за вина. Познавам това чувство.

— Да. — Поглеждам го право в очите, гласът ми е хладен като вятъра, който предупреждава за буря.

— То е… на Пуджа е, нали? — Гласът му трепери като първите стъпки на прощъпалник.

— Значи знаеш. — Възмущението придава червеното на чили на гласа ми.

— Тя дойде при мен една нощ, искаше…

— Значи си знаел за бебето, за твоето бебе и не си направил нищо? — Гласът ми трепери от ярост.

— Какво можех да направя? — свива безпомощно рамене той.

— Тя износи бебето и го роди. Беше съвсем сама. Сигурно е била ужасена. — Цялата треперя. — Ти си един долен страхливец. И на двете ни е по-добре без теб.

Не знам дали имах предвид себе си и Пуджа или себе си и Куши. Цялата съм обзета от чувства, превърнала съм се в топка от напиращ гняв.

— Не я „обичаше“? — изсъсквам през рамо.

— Ами ти? — засича ме той и аз се обръщам.

Той ме поглежда с извити вежди и предизвикателство в очите. Възвърнал е самообладанието си, изпънал е гръб, рамене и аз виждам наглото момче от едно време.

— Ти ли ме наричаш страхливка? Ха! Тя е била съвсем сама. Чия е вината?

Излизам разтреперана от офиса, неспособна да овладея яростта, която кипи в тялото ми, смесена с пулсиращо чувство на вина, убедена, че казаното от него е истина.

Искам да счупя нещо. Каквото и да е.

Вдигам камък и го запокитвам по прозореца на склада, направен от стъкло, за разлика от дървените капаци на бараките на селяните. Стъклото се пръска на хиляди парченца като калейдоскоп и затвореният аромат на най-различни подправки изскача навън.

Надава се рев.

— Ей, какви ги върши тази? Мръсницата! Да не би да е напълно полудяла? Защо, за бога, господарят се съгласи да говори с нея?

Двама мъже приближават, за да ме спрат, но не смеят да докоснат курвата, разбира се, просто застават пред мен, за да не мога да избягам.

— Гос’ине, курвата счупи прозореца.

Гопи изскача навън и се заковава на място, когато ме вижда. Прокарва ръка през оредяващата си коса.

— Всичко е наред. Пуснете я и се връщайте на работа — нарежда той и ме поглежда.

Страхливец до последно.

* * *

Седмица след седмица, аз повивам Куши в сари, вързано на кръста ми, близо до сърцето и обикалям селото на Нилама, за да търся работа.

Всяка сутрин излизам гордо в света и всяка вечер се прибирам сломена, опитвам се да скрия от Нилама разочарованието, което врязва бръчки по лицето ми.

Заставам пред вратите на по-малките къщи, които обикалям — нито една от тях не е заключена, никой не затваря вратите в селата, защото няма нищо за крадене, — и се провиквам.

Собствениците излизат и ме пропъждат, като казват, че няма работа.

— Каквато и да е работа, готова съм да върша всичко — моля се аз.

— Няма работа за такива като теб, никаквице. Да не би да си мислиш, че сме достатъчно глупави, за да те пуснем да ни откраднеш съпрузите? Знаем те какви ги вършиш, жена без морал.

Това е стандартният отговор, който получавам.

Обзета от отчаяние, аз решавам да се пробвам в по-големите къщи в другия край на селото, къщите, които досега съм избягвала, защото знам, че ако обикновените селяни не ме искат, тези изискани хора изобщо няма да ме погледнат. Все пак те са дупе и гащи с господаря — въпреки че той живее в село от другата страна на реката, той се е погрижил да разнесе клевети навсякъде. А пък след проявата ми в склада, новината също се е разнесла, защо им е да ми дават работа?

Само че аз трябва да храня това вързопче радост, което е притиснато до гърдите ми, тази малка устичка, която търси мляко.

Гангама продаде твоите накити, мамо, и сега живеем благодарение на тези пари. Щом се свършат, има още едно колие, на което да разчитаме. След това… потръпвам като си помисля.

Трябва ми работа, каквато и да е работа. Ще се моля, ако се налага, ще преглътна гордостта си и ще се надявам на най-доброто.

От първите три къщи ме отпращат. Сенки поглъщат червената земя, прошарват я с убитото сиво на стопяваща се надежда, а пък безценното вързопче става неспокойно, след като цял ден е било толкова търпеливо, мърда и шава в слинга на сарито и се опитва да захапе рамото ми, гърдата, надява се на храна.

— Още една последна къща, любимче, след това се прибираме — шепна аз.

Щом чува гласа ми, Куши вдига напрегнато поглед към мен, мига, сякаш е разбрала какво й казвам и отпуска доверчиво глава на гърдите ми. Навеждам се и целувам нежната главица, вдъхвам розовия, щастлив аромат на цветя, земя и невинност. Тя гука в отговор.

Вечерният въздух, който докосва бузите ми, е сладък, носи аромат на рози и хибискус. Завивам и решавам да пробвам малка къща, настрани от калния път, разположила се сред нивите. Къщата е заобиколена от тухлена стена, нашарена с мъх, и сякаш изниква от градина с цветя, истински калейдоскоп от червено, жълто и кайсиево. Някога боядисана в яркото зелено на нов живот, сега стените са избелели до убито маслиново и прилича на вълшебна къщичка сред диви гори. Сред мекото цикламено на залязващото слънце тя блести в магическо, кадифено златисто.

Приближавам входната врата и чукам. Вратата не е лъскава като на големите къщи. Дори има унил вид, виждат се дупки от дървояди в ъглите.

Отговор няма. Вече свикнах с това. Решавам да пробвам за последно.

— Ехо? — провиквам се аз.

Отговор няма, но бебето отваря сънените си очи и ги присвива към мен. Целувам я по бузата и помирисвам сън, вкус на вяра, нежната й кожа е недокосната от опустошенията на живота.

— Ехо? — провиквам се отново, защото не искам да се върна с празни ръце след поредния ден на търсене на работа. Куши се разплаква и аз пристъпвам от крак на крак, за да се опитам да я успокоя, да я разсея от призивите на гладното стомахче. Тъй като не се получава, се приближавам до ароматните рози, навеждам се така, че носът й почти докосва усмихнатите розови цветове.

Куши усеща аромата и отваря изненадано очи. Смея се. Уморена съм, смазана след поредния изгубен ден, уплашена как ще се справяме, когато парите свършат. Но пък малкото вързопче ме кара да се смея, кара ме да ценя малките чудеса на ежедневието.

Мисля за Пуджа, за онова, което тя пропуска, за всички малки събития.

Къде си?

Толкова много грешки, Пуджа, чиято кулминация е това малко чудо, което е свидетелство за огромната ти саможертва. Този ангел е моето спасение. Тя прочисти сърцето ми от омраза, направи ме завършена отново.

Благодаря ти, че ми я даде.

Като обичам нея, обичам и теб. Като обичам нея, се покайвам всеки ден за онова, което ти причиних, което причиних на нас. Като обичам нея, се научих да прощавам на себе си.

Ами ти? Дано си щастлива. Надявам се да си добре.

— На цветята ли се радваш? Миришат прекрасно, нали? — пита дълбок мъжки глас и аз едва не падам назад в розовия храст.

Силна ръка ме изправя, преди Куши да ревне.

Притежателят на силната ръка е дребен мъж с гъста брада, която скрива лицето му и врязаните бръчки от смях, които излизат от ъгълчетата на очите му.

Познавам този човек. Той е като господ бог в това село. Всички от много километри наоколо са чували за него и разчитат на него. Той е учителят, който раздава по-голямата част от заплатата си на селяните, и обучава бедните деца в свободното си време.

— А кой е това? — пита той и се усмихва на бебето, което наднича сънено към него. — Та ти си най-очарователното създание, по-божествено дори от цветята.

Толкова съм изненадана, че ми проличава. Никога досега не бях виждала мъж да се държи толкова естествено с бебе, толкова приятелски. Останалите мъже от селото избягват бебетата (дори собствените си, най-вече собствените си), сякаш са отровни змии; та нали децата са задължение на жените им.

Никой в това село, с изключение на Гангама не ми е говорил по този начин досега, сякаш съм им равна, а не боклук.

— Това вашата къща ли е? — питам, когато успявам да проговоря.

Той мести поглед от бебето към мен и аз усещам интелигентния му, мил, кафяв поглед.

— Да — потвърждава той.

— Ами аз… — преглъщам, когато думите започват да напират. — Търся си работа, вие случайно да имате…

— Ха — прогърмява гласът му, силен глас за дребен човек и той плясва с ръце. — По една случайност си търся икономка. Това е тя съдбата. Влез вътре, да видим дали ще ти хареса.

Трябват ми няколко минути, за да осмисля казаното от него. Не е възможно да стане просто така, толкова лесно, след цялото отчаяно търсене. Къде е уловката?

Откакто вие с татко починахте, мамо, аз станах експерт в четенето по изражението на лицето. Налагаше се, ако исках да оцелея. Всяка клетка на този човек излъчва доброта. И макар да знам, че не мога да си позволя да откажа работа, аз се отнасям предпазливо, особено сега, когато трябва да се грижа за това ангелче и да го защитавам.

— Съпругата ви, тя ли има нужда от икономка? — питам аз, за да разбера какво точно иска от мен.

— Изгубих съпругата си миналата година — мръщи се той. — Една от жените в селото идва и ми готви, но на мен ми се иска да имам икономка, която да се грижи за къщата, да чисти и да укротява градината, докато съм на училище. Учител съм.

Знам, искам да кажа. Въпреки това мълча и мисля над предложението му.

Струва ми се съвършено. Представям си как Куши седи в градината, докато аз простирам, красиво цвете сред останалите красиви цветя.

Първо обаче… най-добре да му кажа. Той сигурно е чул слуховете. Най-добре всичко да е ясно. Думите засядат в гърлото ми, но аз ги изричам насила. Не искам той да разбере и да ни изхвърли тъкмо когато се настаним.

— Ами… трябва да ви кажа…

Той ми се усмихва топло и махва с ръка.

— Чул съм всичките клюки. Новините се разнасят бързо в това село.

И аз съм чувала за теб. Наистина ли си толкова добър, колкото всички казват?

Значи знае слуховете. А приел ли ги е за истина? Изгубил е съпругата си. Вижда жена с бебе, без съпруг. Какво точно иска?

— Защо тогава ми предлагате работата? — гласът ми звучи войнствено, ален като сърце, което не смее да се надява или да се захване за спасително въже, да не би да се окаже отровен бръшлян.

Той сгърчва учудено лице, а след това, когато разбира какво имам предвид, се ококорва с разбиране.

— Моля те — поглежда ме той. — Честта ти е в безопасност с мен. Искам единствено икономка.

— Наистина ли си бог, както твърдят селяните? — не сдържам аз въпроса си.

Какво ти става, Шарда?

След преживяното, откакто имам Куши, се научих по трудния начин да не се доверявам лесно на хората, да не би да ме захапят, когато си обърна гърба. Те ме гледат и виждат долен боклук: жена с дете, без съпруг, лека жена, която е готова на всичко. Държат се с мен така, както не биха и помислили да се държат с майките, сестрите и децата си, а това казва много. Човек трябва да бъде внимателен, това вече съм го научила.

— А, значи си чула. — Той стиска основата на носа си. — Съпругата ми почина от усложнения след ухапване от комар. Всичко се случи за два дена. В понеделник беше добре, в четвъртък вече я нямаше. И аз… — Очите му овлажняват. — Известно време бях в депресия. Не се хранех. Не говорех. Едва оцелявах. След това един от учениците ми дойде тук, малко момченце, което каза, че съм му липсвал, че никой друг не умеел да го учи като мен. — Той потрива чело, поема си дъх. — Насилих се да отида на работа. Сред тези деца, тяхната невинност и ентусиазъм, открих себе си отново. Най-малкото версия на себе си. — Въздиша дълбоко. — Съпругата ми… тя обожаваше децата, мечтаеше един ден да има пълна къща с деца… Както и да е, една вечер, на връщане от училище, забелязах прегладнелите деца от гетото да молят за храна. Затова започнах да раздавам, за да помогна на тези деца.

Той се усмихва мило, тъжна усмивка, от която сърцето ме заболява.

— Хората казват, че съм добър. Уф. Глупости. Истината е, че съм егоист. Правя го за себе си. Така дните минават и имам причина да живея. — Кима ми. — Никога не съм бил толкова откровен с друг още от самото запознанство. Ти си страхотен слушател, Шарда. Надявам се да се окажеш и добра икономка, ако решиш да приемеш работата, разбира се. — Той се усмихва и този път тъгата остава в крайчетата на очите.

Решавам да послушам инстинкта си с надеждата да не допускам ужасна грешка.

— Селяните няма да останат доволни — обяснявам аз.

Ще бъдем подходяща двойка, нали? Ти си светец, а аз грешница в очите им.

— Не че икономката ми им влиза в работата, но разбирам какво имаш предвид. — Той потрива ръце. — Ще ги убедим в противното. Обичам добрите предизвикателства.

Куши се размърдва и започва да хленчи.

— Ела да видиш къщата и тогава ще решиш — предлага той и ме повежда към вратата.

Той се суети с ключа, а когато влизаме, още във фоайето усещам мирис на запуснато и знания, книгите са навсякъде, носи се влажна, прекрасна миризма на книги.

Вдъхвам дълбоко. Представям си, след като работният ми ден е приключил как сядам да почета, а Куши си играе до мен — моята представа за рай. Облягам се на касата на вратата, неочаквано ми се завива свят. Нима е толкова лесно? Усещам как сълзи парят очите ми. Защо сега, мисля си аз, когато за първи път всичко се получава както искам.

— Благодаря — прошепвам. — Много ви благодаря.

— Е — отвръща той и аз забелязвам, че се изчервява. Засрамила съм го. — Нали можеш да готвиш? Не се сетих да те попитам.

Аз се усмихвам през сълзи и прихвам, а Куши вдига поглед към мен, извива устни.

— Вижте, тя се усмихва! Първата й усмивка! — соча аз, изпълнена със страхопочитание.

Благословена съм.

* * *

Дълга процесия селяни идват в къщата на работодателя ми. Наричат го „господине“ и държат да му разкажат тяхната версия на моята история: зла, безсрамница, която се възползва от честните мъже.

Господинът кима и им казва, че знае, след това ги кани вътре да пробват храната, която съм сготвила, и те си тръгват с хвалебствия по мой адрес, твърдят, че никога не са пробвали подобно нещо.

Малко по малко ме приемат след началното си нежелание да ме погледнат. Името ми вече не се споменава в едно изречение с „курва“. Вместо това ставам жената, чиито пръсти сътворяват магия, великолепната готвачка, която работи за господина, ама какъв е късметлия. С течение на времето, когато общата памет започва да избледнява, аз се превръщам в майката на Куши, майката на очарователното дете, което се усмихва божествено на всички.

Още първия ден разказвам историята си на работодателя, цялата, нецензурирана версия.

— Чувал бях за теб — отвръща той. — Всички тук са чували за местното момиче, което изкарало с отличие изпитите. От вестниците разбрах, че ще учиш медицина. — След кратко мълчание милите му очи стават сериозни. — Искаш ли да продължиш обучението по медицина? Мога да ти заема парите.

Сълзи пълнят очите ми.

— Ами… — играя си с края на сарито.

— Говоря сериозно — продължава той и аз вдигам поглед. — Ти си толкова талантлива. Това ще бъде заем, да знаеш, можеш да ми върнеш парите с течение на времето…

— Много ви благодаря, господине. — Изтривам очи. — Засега обаче ще ви откажа.

— Помисли си — настоява той. — От теб ще стане страхотен лекар.

Аз обаче знам, че няма да се получи, мамо. Този кораб е отминал. Сега Куши е моят живот. Ще посветя усилията си на отглеждането й, ще я превърна в жената, която аз не станах, в жената, която Пуджа се стараеше да бъде: модерна, безстрашна, необвързана с традициите, готова да покори света.

* * *

Куши расте по малко всеки ден. Наскоро започна да пълзи и обикаля къщата на четири крака, възхитително създание, винаги засмяно, невероятно общително, чаровно, слънчево, също като майка си.

Петното около пристигането ми в селото, вонята на скандал е прогонена от аромата на готвенето ми. Това е призванието ми. Готвенето ме прави щастлива; тогава съм най-близо до теб. Да виждам как другите вкусват и се наслаждават на онова, което съм приготвила, ме дарява с огромна радост.

Освен това започвам да изпитвам чувства към господина. Може би трябва да кажа Нареш, тъй като той иска да го наричам така.

— Аз те наричам Шарда, затова наричай ме Нареш, моля те — каза той и ми отправи искрената си усмивка.

Уважавам Нареш и му се възхищавам. Той е човек, вкусил мъка, преживял загуба, мъж, когото го е грижа, който чете, мъж с принципи, мъж, когато започвам да обичам.

* * *

Когато Куши е почти на година, Нилама издъхва в съня си. Така и не се възстанови след пожара.

Една вечер, около месец след кремацията, аз приготвям картофени бонда за чай на Нареш, когато той ми предлага да се оженим.

— Обичам те, Шарда — признава той. — Ти си най-силната и най-интелигентна жена, която познавам. Възхищавам ти се повече отколкото на всеки друг. Приемаш каквото животът ти поднесе и се възползваш от него по най-добрия начин. Ти притежаваш това безпрецедентно умение да обичаш. Ти си безкрайно предана и прекрасна…

— Не съм — отвръщам и сълзите рукват по бузите ми, капят по блузата на сарито. — Аз… не съм достойна за любовта ти… Допуснала съм толкова много грешки. Сестра ми… аз самата…

— Ти си просто човек — отвръща тихо той. — И при мен е същото.

— Съмнявам се.

Преди да успея да кажа друга дума, той пристъпва и ме прегръща, след това вдига лицето ми и ме целува по устата.

Куши лази до нас, докато аз съм все още задъхана от почуда и се наслаждавам на прекрасната целувка с райски вкус. Това е вкусът, към който се стремя всеки път, когато готвя и така и не успявам да постигна; вкусът на любовта, да бъдеш обичана.

Куши сяда и вдига ръчички. Поглежда Нареш.

— Тати — казва тя, — тати.

Нареш извива вежда към мен.

— Тя вече е решила, при това много по-бързо от теб.

Смея се и плача, а той вдига Куши и ме прегръща, притиска ни и двете в прегръдката си. Куши го поглежда.

— Тати.

След това поглежда и мен.

— Мама.

Тя докосва очите ми и слага ръка на устата ми, преди някой да успее да каже нещо, и лицето й се сгърчва в пълно отвращение. Тя отваря уста, изплезва се и изплюва малини, за да се отърве от вкуса на сол.

И двамата с Нареш прихваме, а устата й, сгърчена, готова да ревне се отпуска, тя се усмихва, вдига длани и пляска, трик, който е научила наскоро.

Виждам трима ни в прегръдката на Нареш в топлата кухня, която ухае на топло олио и препържени подправки и си мисля: Ние сме семейство.

Няма да мисля какво ще се случи, ако Пуджа реши да се върне и да си вземе Куши. Ще живея в настоящето, с този мъж, който ме обича, и това момиченце, което приема двама ни с Нареш за свои родители, която напълно оправдава името си и изпълва живота ни с толкова куши, неразказано щастие.