Ренита де Силва
Обещанието (27)

Шарда — пропукване
Жвакащо място

Мила мамо,

Пуджа беше слънце и луна, звезден прах, вълшебен прашец. Тя беше лепилото, което държеше семейството ни заедно. Тя танцуваше в живота ни, разпиляваше смях, даряваше обич и без да мисли ме лишаваше от нея.

А сега вече я няма.

* * *

Седмиците, които следват, са едни от най-ужасните в живота ми.

Татко не ме поглежда. Той не поглежда никого. Той е просто черупка, изпълнява движенията, съществува, но не живее. Той не говори, дори не се храни.

Когато се връща от пазара, сяда на прага и рее поглед в далечината, сякаш хоризонтът крие всички отговори на онова, което той търси. Не перва кръжащите мухи, нито жужащите комари. Не обръща внимание на кучето, което идва да близне лицето му. Не помръдва, докато тъмният плащ на нощта не обгърне полята.

Ти готвиш, мамо, трескаво, все любимите гозби на Пуджа, въпреки че не можем да си го позволим, сякаш като готвиш за нея, ще я върнеш отново. Готвиш като използваш всички „хубави“ съставки — гарам масалата, която Джанакиама ти даде, след като синът й беше в Бангалор, стафиди от Мутама, благодарност, че й помогна, когато детето й беше тежко болно, които пазиш за празниците.

Готвиш, но на никой от нас не му се яде. Хапваме хапка и вкусваме загуба. Всичко, дори кирът, който направи с разводнено мляко и индийско орехче и захарна тръстика — точно както Пуджа го харесва, — е солен, овкусен с тъгата ти, подправен с копнежа ти за дъщерята, която си изгубила.

Навремето, когато бяхме малки, в дните, когато Пуджа ме следваше навсякъде, двете с нея бяхме коленичили под покрова на кокосовите дървета в самия край на двора на Сугапа, за да се скрием от неочаквания дъжд, който плисна.

— Ти си най-любимият ми човек на света, Шарда. Обичам те до небето и обратно — рече тя, докато вдъхвахме аромата на зрял ориз и влажна земя, откъснати от света от пелена дъжд, който караше оризовите стръкчета да танцуват и да просъскват. От време навреме дъждът разнасяше топли, ароматни капчици върху мокрите ни тела и лепкавата кал се разместваше, за да пристъпим, оставаше жвакащо място.

— И аз те обичам и съм голяма късметлийка, че си ми сестра — отвърнах.

Тогава тя хукна под дъжда и разтвори широко ръце, направи пирует, огнена балерина, която виждах през плащ от блестящ, кестеняв мусон.

Преплетохме пръсти и хукнахме към дома, при теб, мамо, краката ни летяха заедно, смехът ни се носеше над ромоленето на дъжда.

Ту я мразя, ту усещам, че ми липсва и ми се иска да я притисна до себе си и да вдъхна мириса на мед и мляко, същевременно нямам желание да виждам отново предателското й лице.

— Кой ти даде право — искам да я попитам — да крадеш от мен? Винаги си имала всичко и красота, и обич, и чар — искам да кажа. — Докато аз… аз имах единствено работа. Защо, според теб, толкова залягах над ученето? За да получа одобрението на мама и татко, одобрение, което ти получаваше с една-единствена усмивка, с една прегръдка. Нямам нито лицето, нито фигурата, нито твоята привлекателност. Не привличам любовта като теб. Мама и татко го знаят и затова уредиха да се омъжа за човек, който може да се научи да ме обича. Гопи беше мой. Той ми беше даден от мама и татко, той беше техният дар за мен, така ми показаха любовта си. Ти нямаше право да ми го отнемаш.

* * *

— Господарят иска да ни види — казва татко, без да ме поглежда.

Лицето му е опънато; той е просто сянка на човека, който беше преди. Скърби за дъщерята, от която се отказа, и вини онази, която предизвика разрива. Знам, че за него аз съм виновната и го разбирам по начина, по който погледът му не се спира на мен, ами се плъзва настрани.

— Той знае ли, татко? — питам аз и думите изскачат от устата ми, преди да успея да ги спра.

Най-сетне, за пръв път, откакто прогони Пуджа, той ме поглежда. Свивам се пред студената празнота в очите му, всичко, което е останало, след като чувствата са изцедени от него.

Грешах. Той не ме вини. Той вини себе си.

— Цялото село знае — заявява той и думите му са горчиви като семка от лайм.

— Трябва ли да ходим?

— Да — отвръща кратко той и въздиша.

Смазани мечти и разпилени надежди, мисля си аз.

Лицето на Гопи, някога обичано, сега омразно, се появява пред погледа ми.

Отиваме заедно до къщата на господаря, сломените ми родители и аз. Чайките пропискват и въздухът има дъх на дъжд.

Когато приближаваме внушителната порта, ти, мамо, се колебаеш, едва не се препъваш. Татко се преструва, че не забелязва и продължава напред.

Аз те прегръщам и стискам ръката ти. Ти също стискаш моята и изпъваш рамене.

Поглеждам алеята към къщата и разбирам, че господарят ни е накарал да дойдем тук, за да подчертае разликата между нас, да покаже каква услуга ни е направил, като се е съгласил да ме вземе за снаха.

Мъжът от охраната ни оглежда от главата до петите, жвака паан и плюе шумно и с нищо не показва, че ще отвори вратата.

Мята камък по бездомно куче, настанило се върху купчина пясък от другата страна на пътя, точно срещу портата. Кучето квиква и куцука нанякъде.

— Значи вие сте тези с разхайтената дъщеря, а? Да не би да сте решили, че като я пратите в съседното село, ще я спрете да обикаля мъжете? — заявява нагло той.

Бузите ми пламват като слънцето от срам.

Сложи го на място, моля те, опитвам се да внуша на татко.

Само че татко се отпуска, сякаш е съгласен с охранителя.

Тогава разбирам защо всеки ден се прибира смазан, защо седи и се вглежда в нищото по цяла вечер. Може би същото става и на пазара, всички се подиграват на любимата му дъщеря, гаврят се с нея.

Вкусът на срама е горчив като листа амарант в устата ми. Ти стискаш ръката ми по-силно и аз едва сега разбирам, че все още ме държиш.

— Отвори портата. Господарят ни чака — обръщам се към охранителя с равен глас, без да обърна внимание на подигравките му. — И докато сме вътре, ще съобщя за гадните ти приказки.

Той отмята глава назад и прихва, а ние виждаме гнилите му зъби и съсипаните от паан венци. Смехът му ни преследва чак до къщата. Пътеката, по която минаваме, навремето мислех, че ще измина гордо като омъжена жена.

Четири кучета, вързани на стената до кухнята, опъват каишките и вият тънко. Излиза слугиня, ръцете й блестят от люспи риба, и изкрясква да престанат, пита ги защо е цялата врява. Те усещат мириса на риба и се обръщат към нея, но тя е впила очи в нас.

— Я! — ахва тя и аз разбирам по начина, по който се кокори, че и тя е чула за случилото се с Пуджа.

— Какъв е този шум? Рати, не можеш ли да умириш кучетата? — прогърмява гласът на господаря отвътре и татко трепва.

Господарят излиза, подръпва лунгито, лицето му зачервено, изражението на раздразнение се появява в мига, в който ме вижда.

— Проклинам деня, в който се съгласих да свържа двете ни семейства в брак — изкрещява той и ни пронизва с арогантен поглед, сякаш сме мръсотия под краката му, камъчета, които са се загнездили в обувките му. — Исках образовано момиче за сина си, затова пренебрегнах факта, че семейството ви не е от моята черга. Цялата тази работа ми донесе единствено срам.

Писна ми. Татко стои и мълчи, но аз нямам намерение да търпя. Ние може и да сме бедни, но проклета да съм, ако позволя да се отнасят с нас като с парцали, които са недостойни дори за почистване на обувките му. Как смее да твърди, че ние сме виновни, след като неговият син, който се прави на Казанова, е виновен?

Изпъвам рамене, което не е много и го поглеждам право в очите.

— Да, може и да не сме от същата черга и благодаря на господ за това. Ние поне притежаваме елементарното възпитание да поканим хората, които идват на прага ни вътре в къщата, вместо да ги обиждаме на двора, особено след като ти ни повика.

— Ша-ша-шарда — заеква татко.

Какво ти става, татко? Сякаш си напълно изцеден, след като наби Пуджа и я отпрати надалече.

Слугите се събират пред кухнята един след друг, за да гледат представлението. Кучетата все още вият. Охранителят пристига по пътеката.

Господарят е почервенял като чили, оставено прекалено дълго на слънцето. Той отваря уста, но преди да успее да заговори и да прекрати годежа на сина си с мен, защото затова ни е повикал днес тук, аз заговарям отново.

— И нямам никакво желание да се омъжа за онзи женкар, сина ти, много благодаря, но не. Той е причината за всичко това и няма човек, който да не го знае, колкото и да се напъваш да ни обиждаш и да се опитваш да извъртиш вината.

— Твоята развратна сестра подведе сина ми със закачките си. Той е просто мъж. Всички знаят каква е репутацията на сестра ти — съска господарят и гласът му гърми като мотора на сина му.

Усмихвам му се.

— Както и твоята, уважаеми, известен си с подлост и жестокост. Всички те знаят.

След тези думи се врътвам на пета и си тръгвам, съпроводена от възхитения кикот на прислугата, докато охранителят е с отворена уста от удивление, а господарят не може да обели и дума от шок.

Вие с татко ме следвате, мамо.

Татко е блед като белия сок, който се процежда от наранен клон и имам чувството, че ще припадне.

Аз обаче слагам единия крак пред другия, въпреки че цялата се треса от ярост, но пък по лицето ти трепка усмивка, мамо, лице, което е мариновано в сълзи, поширано в мъка, откакто Пуджа замина.