Ренита де Силва
Обещанието (23)

Шарда — пропукване
Вечно цвърчащи натрапници

Мила мамо,

Дълго време обвинявах Пуджа. Отказвах да видя своята роля.

След това се появи Куши, невинна, толкова сладко съвършена с всичките си човешки несъвършенства и сърцето ми започна да прелива от обич, да пропъжда омразата, болката и кипящия гняв. Моето малко момиченце ме научи да обичам отново и това ме дари с лекота, с огромно облекчение. Държах я в ръцете си, това момиченце, чийто живот бе пред нея, празна страница, която очакваше думи и получих прозрение.

Разбрах нещо, което трябваше вече да знам, че ние сами създаваме съдбата си. Разбрах, че имам избор. Можех да продължа да храня сърцето си, свило се от омраза, разкривено от гняв. Или пък можех да се променя. Можех да залича наполовина пълната страница от живота си дотук, наситена с болка, омраза и съжаления и да започна отново. Съвсем на чисто.

Незнайно как, докато държах Куши в ръце видях отвъд злото, което ми беше сторено, прозрях грешките, които сама бях допуснала. Тя насищаше душата ми, която бе почернена от ярост, притисната от безпокойства, изцапана от мисли за отмъщение с успокояващия балсам на приемането и почистващия гел на прошката.

Мамо, връщала съм се към този ден, за който ще ти разкажа, поне хиляда пъти. И хиляда пъти съм избирала различен край.

Знаеш, че всички братя и сестри се карат: „Тя започна“, „Не, тя беше“.

Сега мога със сигурност да кажа, че бях аз.

Може би Пуджа задвижи всичко. Или пък Гопи.

Накрая обаче аз запалих клечката кибрит, която сложи начало на огъня, аз тласнах напред събитията, които ни разделиха. Аз бях.

* * *

Когато матроните идват на гости, аз пера дрехи на гранитния камък до кладенеца на шарената сянка на тамаринда, фантазирам за Гопи, за когото вече съм сгодена, мечти и фантазии, които не си позволявах, когато бях по-млада заради строгото предупреждение на сестра Сима. Освен това никога не съм си позволявала да си представя, че той ще бъде мой.

Дори след като ми каза за намеренията на господаря, мамо, аз се страхувах да не би всичко да се провали. Ощипах се, когато ми каза за предложението и помоли да го пазя в тайна от Пуджа. На няколко пъти се изкушавах да й кажа, но се страхувах, че като кажа думите на глас, ще урочасам годежа с Гопи.

Когато видях изражението на Пуджа, когато тя влезе у нас и разбра, че двамата с Гопи сме сгодени, аз се почувствах виновна, че съм мълчала. Това бе едно малко облаче в иначе съвършения ми ден. Пуджа обаче се овладя, накара ни всички да се смеем. Какво каза тя? Не помня точно. Но това е тя Пуджа, голяма е чаровница.

Мамо, ти си на сергията с татко, поруменяла от успешния годеж, който сте уредили за мен, най-голямата ви дъщеря, онази, за която тайно си се притеснявала.

Нямаш обаче подобни притеснения за Пуджа, като знаеш каква красота и чар притежава. Ако успее да не опетни репутацията си, ти знаеше, че скоро ще трябва да отпращате ухажорите.

Матроните пристигат заедно, заобикалят ме, докато пера дрехите и ги извивам, блъскам ги в гранита, за да изцедя всичката вода. Усещам как пръст на ужас се прокрадва нагоре и надолу по гръбнака ми.

Винаги си казвала, че притежавам невероятна интуиция, мамо. Но предполагам, че съм просто предпазлива.

Напоследък всичко в живота ми върви безпроблемно. Учението в специалност медицина напредва, учебната такса и други разходи (включително автобусните билети до и от Хосаханапур, където се намира медицинският колеж) са платени от колежа, благодарение на блестящото ми представяне на приемния изпит.

— Ти ще бъдеш първият лекар излязъл от това село — възхищава се десетки пъти татко и гордостта превръща гласа му в искрящо злато. — Кажи пак, каква е началната заплата на лекарите днес? — Това е гордостта, която пазеше само за Пуджа.

А когато онзи ден господарят и Гопи посетиха дома ни, за да поискат официално ръката ми, израженията по лицата и на двамата бяха такива, сякаш сте получили дара на вечния живот.

Гопи се държа необичайно срамежливо по време на годежа. Той отказваше да срещне погледа ми, сведе очи и предпочете да мачка дрехите си. По едно време забелязах, че ръцете му треперят. Да не би това да показваше дълбочината на чувствата му към мен? Тази по-нежна страна на дръзкото момче, което познавах (на което бях започнала да държа) от училище, ме накара да изпитам нежност към него.

Гопи. Моят годеник. Само мой.

Леле! Да ти уредят брак, в който любовта започва да разцъфва — не е ли това истинска благословия?

Но дори обзета от тази радост, не мога да потисна тревогата, че всичко това е твърде хубаво, за да е истина. И така, когато виждам матроните, мамо, оставам ужасена. Да не би боговете да са разбрали, че съм получила предостатъчно радост и късмет и са изпратили тези вечно цвърчащи натрапници да спукат балончето ми на пълно щастие?

Матроните пристъпват от крак на крак, чуруликат и квакат като смутени птици, задушават ме с миризмата си на пот и подправки, докато бършат лица с края на саритата и плюят несдъвкания паан в синята сапунена вода до камъка за пране и я превръщат в кафява помия.

— Къде е майка ти, дете? — питат те. — Ще може ли чашка чай?

Въвеждам ги вътре и те се натътрят в къщата ни, изпълват я със суматоха, тя изглежда дори по-малка, отколкото е, а новините, които горят от нетърпение да споделят, придават обем на едрите им гърди, докато накрая не издържат и решават да споделят с мен.

— Дете, чухме за годежа ти — заявяват те, но оплесканите в паан и чаени листа усмивки приличат на гримаси.

Моля те, господи. Пръстът на ужаса се превръща в цяла ръка и пленява гръбнака ми. Стомахът ме присвива. Те въздишат. Не могат да си намерят място. Аз чакам.

— Сестра ти, Пуджа — започват да разказват те най-сетне, след като си изпиват чая и се оплакват, че е с прекалено много джинджифил, недостатъчно кардамом и недостатъчно захар.

Ох, въздъхвам тежко аз и усещам облекчение. Значи няма нищо общо с мен или Гопи. Благодаря ти, господи.

Те вадят пресен паан. Жвакат шумно. Искат кокосова черупка, за да плюят.

— Тя беше истинско щастие като дете, докато сега… — Те въздишат и плюят червеникавожълти люспи от сдъвкан паан и очите им блестят злобно. — Как ще я омъжат родителите ти, ако продължава да излиза с момчета и да лудува с тях? — Те цъкат, за да покажат неодобрението си.

Кимам в знак на съгласие и се отдръпвам, за да избърша обсипаното си с пръски паан лице с шала, който мирише на сапун и куче. Тези досадници затова ли дойдоха? Изгубили са си времето. Те са наясно, че всички знаем това, поне сто пъти досега са се оплаквали от поведението на Пуджа.

Само че матроните никога не си губят времето, за да ходят на гости в жегата; тази енергия могат да съхранят, докато дуднат на някоя сенчеста веранда, където им поднасят сладкиши, освен ако нямат да разпространят нещо важно, нещо много ново, което трябва да бъде казано лично. Има още, сигурна съм.

Чакам. Страх сковава тялото ми и краката ми се разтреперват.

Моля те, господи.

— Дете, предпочитаме да кажем всичко това на родителите ти, но тъй като ги няма…

Моля те.

Те си поемат заедно дъх.

Господи.

— Сестра ти се занася с твоя любим.

Не реагирай, казвам си аз, дори когато осъзнавам значението на казаното и всяка дума се превръща в киселина, която проправя пътека вътре в мен, превръща всичко, до което се докосне, в сгърчена, димяща купчина.

Сестра ти…

Пуджа, която обожавах от момента, в който се роди. Пуджа, която обичах повече от живота, за която предполагах, че ме обича не по-малко. Пуджа, на която доверявах мислите си. Пуджа, която съм спасявала от разправии и съм поемала вината за прегрешенията й толкова пъти. Пуджа, с която сме си обещали да се обичаме и да се грижим една за друга, обещание, което досега съм изпълнявала.

Пуджа, която ме кара да се смея дори когато ми се плаче.

Пуджа, която, макар да съм много непохватна реши да ме научи да танцувам — „Буги християнска сватба“, както го нарече тя: нейното разбиране за бални танци — навън на нивата, където краката ни потъват в калта и кучето ни следва по петите, а кравите мучат изненадано.

Пуджа, която знае колко се страхувам от гущери и вечно гони онзи, който е на гредите над нас всяка вечер, преди да си легнем. Пуджа, за която се грижех, докато имаше температура. Пуджа, която успокояваше раздразнената ми кожа, когато имах шарка.

Пуджа, която ме научи как да си слагам грим, съвети, научени един господ знае откъде, използваше мокра кал за основа и лепкаво жълти тичинки от хибискуса за червило.

Пуджа, която спи до мен нощем и всяка вдишва въздуха на сънищата на другата.

Пуджа, която ме прегръща често и шепне на ухото ми: „Шарда, ти си най-добрата сестра на света“.

Пуджа, която познава най-големите ми страхове.

Пуджа, която е най-добрата ми приятелка.

Пуджа, единствената ми сестра, безценната ми, любима сестра.

Пуджа, предателката, ако казаното от матроните е истина.

Сестра ти се занася с твоя любим.

Лицето на Гопи, усмихнатите му очи, горещият му дъх на ухото ми: „Ти си най-добрата учителка, Шарда“. Протяга в ръка еклер, овлажнял от пот и така запечатва приятелството ни. Очите му по време на годежа, далечни като луна в бурна нощ.

Пуджа пита: „Била ли си влюбена, Шарда?“.

Прехапвам вътрешната страна на бузата си, докато горещият, сладък вкус на болка не облива устата ми с ръждивия дъх на кръв.

Представям си отново лицето на Пуджа, когато видя Гопи и баща му в нашата къща и цветът се оттече също като вълни, които се отдръпват от брега при отлив и оставят разпилени боклуци, остатъците от онова, което би могло да бъде. Тогава изпитах чувство на вина и нещо друго… чувство на неловкост, което се прокрадна като неканен гост на сватба, застанал зад булката: „Бау!“.

Сега вече си спомням какво каза тя, когато се разсмяхме. Думите й в тази стая, украсена с щастието ми, изпълнена с мечтите ми за бъдеще с Гопи, звънтяха кристалночисти като безупречна репутация: „Не може ли аз да се омъжа за него?“.

— Дете, ти чу ли какво казахме? — пропискват матроните като кокошки, развълнувани от появата на петел сред тях.

Затова са дошли.

Усещам погледите им съсредоточени към мен като прожектор, насочен право в очите ми, нетърпеливи да разнесат клюката. Чакат реакцията ми, която ще предъвкват цяла седмица. Вече пренаписват онова, което става, украсяват го, обмислят какво изражение да си придадат, докато предават сцената на роднини и близки.

— Тя пребледня — ще кажат.

— Трябваше да я задържим, за да не падне — ще шепнат.

— Тя си удари челото няколко пъти и викаше господ, докато сърцето й се разкъсваше от вопли — ще нареждат те.

— Колко жалко! Горката заблудена сестра — ще въздишат.

— Слава богу — ще повтарят, докато дъвчат паан и въздишат от облекчение, че най-сетне могат да опънат болните си крака. Слава богу, че нашите семейства са нормални, че дъщерите ни умеят да пазят приличие. Това съсипано момиче, измамена от собствената си сестра, си изплака сърцето…

— Държат се за ръце и нямат никакви грижи! Пуджа го прегръща, докато оставят истинска пясъчна буря зад мотора му! Безсрамие, това е… — нареждат те сега и кимат като кукли.

— Благодаря ви, ще съобщя на мама и татко — отвръщам, благодарна, че гласът ми е спокоен.

Жените стават, чува се шумоленето на дрехите им, въздишки и пропукване на колене. Разнася се миризма на пот и стари листа от бетел.

Изпращам ги, въпреки че на тях не им е никак приятно, че си тръгват, без да са получили повече от мен. Припадък, тръшкане, биха се примирили дори с вайкане или шокиран шепот.

Не им дадох нищо. Чакам, докато завият зад ъгъла, покрай градината на Суматиака, извиват вратове, за да ме зърнат и да видят как губя самообладание.

Жалко, мисля си аз и умът ми отхвърля наученото и се насочва към мисли, които нямат нищо общо, че те приличат на клатушкащи се пингвини, въпреки че вратовете им умеят да се въртят и са гъвкави като на лебеди.

Изплаквам тенджерата, в която запарих чая и изцапаните от паан чаши. Умът ми е притихнал като нота без музика, като гоблен без цветове, празен като изкуство, лишено от значение.

Не мисля за развълнуваното момиче, което седеше до Гопи в същата тази стая преди един ден. Не мисля за тръпката, която тя изпитваше при близостта му — момчето, което тайно обожаваше от толкова отдавна, което сега бе нейно.

Не мисля за разстоянието, което съм изминала само за няколко минути; бездната е прекалено голяма, за да построя мост — прекрасната невинност отпреди няколко минути е разбита завинаги от наситено червеното знание, което не мога да зачеркна, от факта, че съм предадена от двамата, които създават моя свят, от двамата, които съм обичала най-много.

Обръщам поглед към момичето, което бях тази сутрин, което тъчеше мечти за щастливо бъдеще с момчето, което най-сетне бе нейно, и ми се иска да й се изсмея. Високо, истерично. Искам да се смея и никога да не преставам.

Мисля за онова, в което винаги съм вярвала. Че като съм традиционалистка, като си изпълнявам задълженията и следвам правилата, ще получа онова, което искам.

Грешка. Много груба грешка.

Простирам дрехите да съхнат и чакам, докато една от матроните не се връща под претекст, че търси изгубена кърпичка, която през всичкото време е била закачена на полата на сарито с най-голямата безопасна игла, която съм виждала.

Едва след като й махам за довиждане и след като измитам двора и храня кучето, едва тогава влизам вътре и вадя любимия чуридар на Пуджа; не е един от моите, който износва, мамо, а онзи, който ти й направи с плат по неин избор, като специален подарък за последния й рожден ден и го накъсвам на парчета.

След това тръгвам към пазара.

Ти си благодарна, мамо, че съм дошла да те сменя, за да можеш да се прибереш и да вдигнеш поне за малко уморените си крака.

Обрамчваш лицето ми между дланите си и лепваш целувка на челото.

— Сладкото ми момиченце — шепнеш.

Не можеш да сдържиш щастието си, задето сте успели да ми осигурите такъв брак. Въпреки че предложението на сина на господаря бе под въпрос известно време, едва сега, след като е вече официално, ти можеш да отдъхнеш, че наистина ще стане. Радостта придава на лицето ти блясък, който те прави толкова красива, също като майката, която помня, преди Пуджа да се роди и да изсмуче младостта ти, веселия захлас.

Чакам, докато се уверя, че си се прибрала и няма да се върнеш. Едва тогава казвам на татко.

Татко, който винаги е поставял Пуджа на пиедестал. Татко, в чиито очи Пуджа не може да направи нищо нередно.

Знам какво правя. Не ви казвам, когато сте заедно, мамо, защото не искам да омаловажа нещата, а да отворя очите на татко за грозната истина, че любимото му дете е всъщност предателка. Безотговорно чудовище, егоистка, която не мисли.

Снощи тя спа до мен, мамо, както винаги, сгуши се до мен, тихото й похъркване бе саундтракът на сънищата ми, а е знаела, че днес ще отиде при него, ще го прегърне, моя любим. Как е възможно да спи като ангел, след като е възможно най-ужасната грешница?

Поемам си дълбоко дъх, вкусвам жлъч и предателство.

— Татко — започвам, — трябва да ти кажа нещо.