Ренита де Силва
Обещанието (5)

Шарда
Лук в горещо олио

Бомихали, Индия

Мила мамо,

Правя самоса^[1] за Куши, когато откъм полята се понася вой.

Меся тестото, докато става гъвкаво и податливо, меко и еластично в ръцете ми, също като младата, карамелена кожа на дъщеря ми, когато я обсипвам с целувки. Разточвам тестото и го режа на правоъгълници. След това се заемам да го напълня, да загрея олиото, добавям синапено семе и листенца къри, изчаквам да започнат да пукат и пращят, да насищат въздуха с пикантния аромат на пържени подправки. Добавям накълцания лук, настъргания джинджифил и счукан чесън, разбърквам и, най-сетне, възелът безпокойство, който напъва сърцето ми и го кара да пулсира като открита рана започва да се поотпуска.

— Притежаваш невероятна интуиция, Шарда — нали все така ми казваше, мамо, хващаше лицето ми във възлестите си ръце и ми се усмихваше.

Цял ден усещам надвисналата от миналото опасност, а я владеех толкова време, но надигащата се сянка притиска гърдите ми, задушава ме.

Дори във фабриката не можех да се отпусна, въпреки успокояващия шум около мен, доверените ми хора варят, пържат, кълцат и бъркат, мият и подсушават, пробват, загребват, опаковат и слагат етикети, смеят се и бъбрят непрекъснато; ароматите се надигат, разнасят, наситени, пикантни, сладко и кисело. Истинска амалгама. Невероятна смес.

Сега тежестта, която притиска сърцето ми, малко се е надигнала, но отказва да се махне напълно. Докато бъркам, сместа става златиста и носи прекрасния мирис на пържен лук, си представям как щипките на раците, които съм сотирала, мариновала и изпържила, си отмъщават и стискат сърцето ми в болезнена хватка.

Какво е това чак толкова въздействащо предупреждение, което заплашва да изкара греховете на миналото от мен?

Не мисли по този въпрос, нареждам си аз и вместо това мисля за фабриката, за шумотевицата и глъчката около мен, за мястото, което бе създадено благодарение на любовта ми към готвенето, а пък се превърна в това предприятие благодарение на дъщеря ми и косвено, на огромната жертва, която любимият ми съпруг трябваше да направи.

Какво ли би казала, ако видиш всичко това, мамо?

Често разговарям с теб наум, мамо, а когато имам химикалка и лист, както сега, ти пиша писма. Така и не ги пускам; купчината е станала дебела с годините, жълтите листа са се натрупали като остри съжаления, мариновани в обвинения към самата мен, понесли лилавия нюанс на чувството за вина.

Помниш ли как ме учеше да готвя, как стояхме една до друга, а ти ми държеше ръката и я водеше с черпака? Готвехме със съвсем малко продукти, използвахме калени съдове върху огън, подклаждан с въглища, а онези ястия си остават сред най-вкусните, които някога съм вкусвала. Цял живот съм се опитвала да пресъздам твоите ястия, мамо, но те така и не се получиха същите, тъй като не са приготвени от твоята ръка и не са подправени с любовта, която изпитваше към мен.

Изглежда обаче, че съм успяла, ако не да достигна твоите прекрасни стандарти, то поне да създавам вкусна храна. Моята фабрика получава поръчки от цяла Индия, мамо, можеш ли да повярваш? Изглежда продуктите ми се изкупуват от щандовете, клиентите казват, че храната ми е автентична, че има точно вкуса, който помнят от времето, когато са расли. Всичко това дължа на теб, защото ме научи да готвя, а аз се плъзнах в готварската професия като лук в горещо олио. Това, мамо, е твоя аналогия.

Все още не мога да повярвам напълно. Исках да стана лекарка, но животът бе подготвил други планове. И след всичката болка, обида, загуба, ето ме отново. Имах прекрасен живот, мамо, и не очаквах, не смеех да се надявам, че след случилото се — съм благословена, мамо, истински благословена.

Щом лукът, джинджифилът и чесънът покафенеят, добавям смачканите люти чушки, сварените картофи, граха и си мисля какво ще каже Куши, когато се върне с танцова стъпка, след като е помогнала на приятелката си Аша в Домпур, ще влети последвана от типичния за нея аромат на презрели плодове с вкус на нетърпение и новини за деня, които ще полетят от устните й още преди да дотича.

Куши напълно оправдава името си — то означава щастие — и носи радост, където и да отиде тя. Куши бе причината ми да продължа, след като двете с нея изгубихме мъжа, когото обожавахме: моя съпруг, нейния баща. Тя е толкова пълна с живот, мамо, подема всичко с невероятна страст, бори се за онова, към което изпитва силни чувства, за разлика от другите, които негодуват срещу неправдата, но си седят и не предприемат нищо. Тя озарява дори най-мрачния ден с едва загатната усмивка. Тя озарява всичко около себе си, мамо. Тя озарява живота ми.

Куши още не е навършила осемнайсет, а е лидерът на селото. Хората се вслушват в думите й. Не се страхува да се бори срещу големите клечки, политиците и адвокатите. Не знам откъде извира куражът й, тази жар. Тя ме кара да се гордея и същевременно ме изпълва с ужас.

Тревожех се, когато тя оставаше до късно на нейните събрания, макар да знаех, че за нея се грижат — знаеш ме каква съм традиционалистка. Но Куши ме научи на толкова много, тя ме промени, размекна ме, показа ми, че съм била прекалено скована и безкомпромисна, прекалено консервативна, което е една от причините, поради които нещата между нас се объркаха, мамо…

Прибавям гарам масала и лют червен пипер, кориандър на прах и канела към ароматната смес. Тъкмо слагам няколко капки лимон, когато усещам как сърцето ме присвива, сякаш притиснато от менгеме, и в същия момент воят започва, дълъг, протяжен, носи се откъм полята и приближава все по-близо. Сякаш всички съседски кучета се събират в нашата малка къщичка.

Какво се е случило?

Втурвам се към вратата и надничам навън, въпреки че краката ме теглят навътре, знаят, че от онова, което ще науча, целият ми свят ще се преобърне завинаги. Без да искам, умът ми се връща назад към един друг момент, толкова отдавна, същевременно все още пресен — мирисът на дим и обгоряла разруха, на сълзи, които се стичат по зашеметената плът. Каква съсипия, колко много е изгубено, всичко това причинено от безразсъдството и неблагоразумието на една-единствена кибритена клечка.

Мисля за близкото минало и един друг пожар, който отне съпруга ми, езици, наситени със сажди дим, разкъсват ароматния въздух, придават му наситено патладжанения цвят на шок и паника. Представям си жълтеникаво кехлибареното близване на пламъците, синьо-черното на дима, който описва съдбата ми.

В ноздрите ми нахлува мирис на изгоряло. Обръщам гръб на полята, където изглежда се събира черен облак и надвисва над уютната ми, любима кухня. Внасям го вътре и усещам, че нищо вече няма да бъде същото.

Сместа за самоса е прегоряла.

Поредната поличба. Също като свиването в гърдите.

Докато пренасям изгорялата смес към огнището, стомахът ми се свива, припомнил си глада и лишенията. Макар да са минали години, откакто не съм усещала спазми от глад, тъй като няма какво да ядеш, а нямаш и средства, за да си купиш храна, много мразя да хвърлям дори най-малкото залче. Мисълта да изхвърлям храна, докато хората гладуват, кара стомахът ми да се свива отново при спомена за недоимъка.

Ще трябва да направя нещо друго за Куши.

Куши…

Езикът ми неочаквано надебелява, отказва да ме слуша, докато аз правя усилие да си поема глътка въздух. Черпакът се изплъзва от ръката ми и тупва на пода.

Сега вече ги чувам ясно. Изглежда цялото село се е събрало на прага ми. Жените стенат и се удрят по главите. Мъжете са по-сериозни откогато и да било. Кучетата подскачат в краката им, а кравите са свели глави зад тях и допринасят за шумотевицата.

Оглеждам тълпата, за да видя дъщеря си, опитвам се със силата на ума си да я призова да пристъпи напред, да помаха, жива и здрава, да се промъкне сред хората и животните, въпреки че дълбоко в себе си усещам как предчувствието за беда изцежда дъха от мен, нашепва, че няма да я намеря, значи, че съселяните ми са тук затова.

Краката ми се подкосяват и аз се опирам на рамката на вратата.

След това ме подемат ръце, изправят ме.

— Куши… — викам аз… Моят глас ли е това?

— Ама^[2] — мълви някой.

Държа се за касата на вратата и не пускам.

Тя описа спирала във въздуха, също като спукан балон, чувам аз. Колата я е връхлетяла. Искала е да я нарани. Тя е била набелязана, мишена. Магазинът за сарита е бил съсипан, късчета счупено стъкло избликнали като смъртоносен фонтан.

Не. Нененене. Моля те, господи, отне ми толкова много, не ми отнемай и нея. Не и любимото ми дете.

— Къде е тя? Къде е дъщеря ми? — Гласът ми е писък — нескончаем писък.

Виждам лице, сгърчено от ужас, уста отворена, за да изкрещи.

— До нея имало писмо. Някаква заплаха — обяснява й някой.

— Защо им е да го причиняват на Куши? — изплаква някой. — Това момиче беше ангел. След всичко, което направи за селото, за нас…

Представям си лицето на дъщеря си, когато получи първата заплаха, спомням си как цветът се оттече като вода, която се изпарява от окосени ливади и оставя набраздената земя.

— Няма нищо — казах тогава на Куши. — Не им обръщай внимание. Те са страхливци.

Вината е моя. Изцяло моя. Защо не приех сериозно заплахите? Защо не я закрилях?

— Заведете ме при нея — успявам да изрека и стискам ръката на човека застанал най-близо до мен. — Заведи ме при дъщеря ми.

Виждам как огромните, леко присвити очи с цвета на нахутено брашно се ококорват от тревога, как лъскави капчици пот обсипват горната устна; набраздена кожа също като много пъти обръщана и разгръщана карта; извивката на двойната брадичка като зрялата вътрешност на сочна, жълта папая; бенка като синапено семенце на лявата ноздра; бинди с цвят на чили на средата на челото, пършива коса, също като влакна на кокосов орех, прилепнали към главата от пот и ужас. Не виждам лицето, което искам, лицето, чиито черти съм проследявала един милион пъти. Куши…

След това усещам ароматния дух на страх, наситен с пот, вкуса на хиляди молби родени от паника да угасват на устните ми, незначителни като въздуха, който така и не си поемам, докато се предавам на мъртвата хватка, в която е сърцето ми.