Ренита де Силва
Обещанието (44)

Куши
Гримът на лъжите

Тя е тук, жената, която ме научи кое е добро и кое зло, която подчертаваше важността на истината, необходимостта да си честен пред себе си, жената, в която съм вярвала, в чиито думи се кълнях, приемах ги безотказно, жената, която съм обичала повече от всеки друг на този свят.

Тя ме поглежда с неприкрит страх, с уплашения поглед на лъжец, когото са разкрили, виновен престъпник на подсъдимата скамейка.

— Защо? Защо не ми каза? Цял живот съм защитавала истината, борила съм се за нея, а през всичкото това време съм живяла в лъжа… — Макар да не искам, гласът ми потреперва. Пресеква, уязвим като нестабилните основи, на които е изграден животът ни заедно.

Как е възможно някоя връзка, основана на лъжа да процъфти, да остане сигурна и силна? Няма ли да се разклаща при всяка клюка, при всеки намек за скандал, инсинуация на истината?

След като е разкрила истината, която е крила и пазила, тя сякаш е останала безмълвна, лицето й е оголено без грима на лъжите. Сълзите блестят в сребърно в очите й, едната се спуска по носа й и заблестява по бузата.

Тя протяга ръка, извива пръсти, един по един, молба, вик; устата й се отваря и затваря като на удавник, който се бори за въздух, ала открива единствено вода.

Не й искам молбите. Искам отговори.

Искам тя да ме погледне в очите, искам най-сетне да видя истината, без бронята от лъжи.

— Когато ме прегръщаше и настояваше да съм вярна на себе си, не усещаше ли иронията, лицемерието? Как можеше да искаш от мен да съм вярна на себе си, след като ти не си била? — Всяка изпълнена с горчивина дума е като камъче в устата ми.

— На няколко пъти се опитах да ти кажа. Само че езикът ми отказваше да изрече думите, а гърлото ми пресъхваше. — Тя се колебае. — Не исках да те нараня. Ти си такъв противник на слабости и несправедливост, каквито и да са те, толкова си против измамите, че се страхувах какво ще ти причини истината, ако ти я кажа.

— Ха! — Усещам жлъч, горчива като фактите, лишени от захарна глазура и превърнати в лъжи. — Аз ти вярвах, ти беше моят пример. А ти… ти си ми спестила голяма част от живота ми…

— Просто… моментът никога не беше подходящ — прошепва тя. — Поглеждах красивото ти лице, как очите ти блестяха жадно, безкрайния ти апетит за живот, вярата ти в правдата, в света в черно и бяло, че аз… не исках аз да бъда човекът, който ще пръсне балона, в който живееше, който ще ти покаже сивотата между черното и бялото в идеалистичния ти свят. Нито баща ти, нито аз…

— Не намесвай татко. Не че той ми е баща. И това ми е било отнето, увереността, че той… — Повече не мога да говоря, думите са заседнали на гърлото ми.

Тя пребледнява.

— Иска ми се да попия всичката ти болка, гняв и огорчение, за да излезеш незасегната от това, Куши. — Гласът й е наситен с мъка и съжаление.

— Трябвало е да помислиш за това преди, не сега, когато е прекалено късно… — Буцата се разпада на нестройни ридания, които разтърсват цялото ми тяло и имам чувството, че всичко, което досега не е счупено, се чупи.

Всички ни наблюдават. Болните в другия край на отделението извиват вратове и докуцукват по-близо, за кратко забравили болежките си.

Може и да се излекувам физически, ако бъбрекът на майка ми — моята майка — е съвместим, но ще се почувствам ли някога завършена отново? Как ще съчетая това, което научих сега, с онова, което съм знаела цял живот?

Колкото и да е неразумно, искам тази жена, чиито очи блестят като дъждовни капки по листата да ме прегърне, да ме преведе през това изпитание, да успокои болката ми, както е правила един милион пъти досега.

Никой друг няма да го стори.

Тя се опитва да се пресегне към мен, но аз потръпвам и тя се отпуска назад, сломена.

— Куши — прошепва тя, сякаш името ми е някакъв вълшебен ключ, който ще оправи всичко. — Миличка…

Не мога да понеса милите й думи, не мога да я гледам как се бори с чувствата си. Искам тя да ме успокои, да каже: „Всичко ще бъде наред, ще се оправи“.

Как обаче? Как е възможно да се оправи? Как ще се отърва от тази тръпка в гърдите, от чувството, че съм разочарована от колосалното й предателство?

Когато татко загина в пожара (не мога да не мисля за него като за моя татко), престъпниците бяха ясни, имаше към кого да насоча гнева си, но какво правиш, когато най-любимият ти човек е объркал нещата?

Истината е тресчица в окото ми, замъглява всичко. Искам да извадя тресчицата. Искам всичко да стане каквото беше преди.

Имаше твърде много жертви, твърде много болка. Писмата на мама, думите й ми дадоха възможност да надникна в главата й. Мисля, че разбирам. Да, разбирам. Същевременно се чувствам наранена. Защото хората, които вярвах, че са ми родители не са ми имали достатъчно доверие, за да ми разкажат истинската ми история, истината за миналото ми.

Ако трябваше да намеря една дума, с която да опиша какво чувствам, тя щеше да бъде „объркана“.

Искам мама да ме поеме в ръцете си, да прогони объркването. Копнея за утехата на милите думи, които тя ще изрече, всяка дума, в която съм вярвала, безотказно, поне досега. Мислех, че нейните ръце са най-истинските, до които съм се докосвала, в които ще съм в безопасност. Тя беше моят храм, скалата в този несигурен свят, който открадна татко ми в миг. Докато скърбяхме за татко, тя ми каза, че всичко ще се оправи и така стана. След това… след това ми даде писмата до майка си и те промениха не само моя свят, но и начина, по който я възприемам. Тъкмо това е най-трудното. Тя не е константата, за която я приемах. Била съм затворена в преходен мираж, къща от карти, която се е сринала с един замах на небрежна ръка.

Преди да се върне от банката, аз разбрах нещо. Мислех, че съм приела наученото. Само че в мига, в който я видях, щом лицето й грейна пред мен, тревогата и страха, всичката болка и объркване, които изпитвах, намериха излаз. Аз я нападнах с ярост за лъжите й.

Благодарна съм й, че ме е отгледала, че ме е обичала безрезервно и то когато е скърбяла за родителите си и е трябвало да изтърпи толкова обиди като самотна майка. Благодарна съм и на татко. Татко е бил достатъчно смел, за да се ожени за „паднала“ жена, да приеме детето на друг и да изтърпи всички, които са ги осъждали. Само че мразя да ме лъжат, да ме правят на глупачка.

Мама и татко никога с нищо не са показали, че не съм тяхна, и двамата са ме обичали безумно, бяха ме превърнали в център на техния свят, бяха ми дали свободата да бъда каквато искам; тъкмо затова разкритието ми подейства като шок.

Ами Пуджа? Имам толкова много въпроси към нея, най-вече защо ме е оставила. Струва ми се, че разбирам. Помагала съм на предостатъчно млади момичета обременени от обстоятелствата, смазани от съдбата да не…

Върти ми се свят; тялото ми е приковано към това легло. Защо държа толкова на истината? Не би трябвало да се чувствам така, след като съм я научила. Тя ми нанесе неочакван удар и аз се олюлявам под силата му, смазана съм дори повече, отколкото когато ме блъсна колата.

Искам да се върна към минало, в което мама е моя, когато не съм обременена от това, че тя е лъжкиня, че ме е лъгала толкова време.

Вече не мога да й вярвам. А от това ме боли. Чувствам, че не мога да вярвам на никого, след като най-близките ми се оказват способни на такава измама.

Искам да избягам от тази стая, пълна с мъка, по клаустрофобичните коридори на болницата, да изскоча през вратата и да вдишам с пълни гърди златния въздух, който носи мириса на хлебно дърво, на ароматни пръчици и молитви, които се носят откъм олтара на входа на болницата.

Боли ме да си отворя устата. Нужно ми е усилие да изрека думите, които искам да кажа.

— Тръгвай си — шептя. — Моля те, тръгни си. Трябва да остана сама за известно време.

Тя става и протяга разтрепераната си ръка към мен. Не й обръщам внимание.

Изражението й на болка дълбоко и широко като кариерата Мангалор, също толкова самотно, искрящо синьо на разлято олио по асфалтиран път и молба за разбиране, самотното кафяво на сушата.

Извръщам се от голия й поглед.

— Имам нужда да остана известно време сама.

Гласът ми звучи остро, грубо. Само че съм прекалено уморена, изтощена от всичко, което ми се е случило, за да съм мила. Искам да затворя очи и да избягам от себе си, макар за съвсем малко, да потърся утеха в спокойствието на съня, стига той да дойде.

— Ще бъда в коридора, пред стаята — казва тя. — Обичам те, Куши.

Тя се обръща, приведена фигура, която носи товара на лъжата на раменете си. Вдъхвам мириса й, виждам закръгления гръб и поражението на жената, която познавах като своя майка; жената, на която съм се възхищавала безгранично и съм обичала безумно; жената, която ме е обичала, грижила се е за мен и ме е възпитавала, която ме е превърнала в човека, който съм сега…

Коя съм аз? Вече не знам. Изгубена съм, объркана, потъвам.

Умирам.