Ренита де Силва
Обещанието (31)

Шарда — бездна
Панделка от клюки

Мила мамо,

През седмиците след като бяхме при господаря, аз се отдавам на учене. Така не ми се налага да виждам какво се случва на семейството ни. Не ми се налага да вдъхвам мълчанието, което крещи от отсъствието на Пуджа — отсъствие, което се превръща в мъчително пулсиращо присъствие.

Напуканите стени на къщичката ни попиват болката в сърцата, стават свидетели как се разпадаме, докато поглъщат изпаренията от готвенето, миризмата на подправки, смехът и сълзите ни, триумфът и падението ни, общите ни мечти и стремежи, обичайния начин, по който минава обичайният ни живот, докато не се случва необичайното и Пуджа не е заличена от семейството.

— След като годежът на Шарда е развален, върни Пуджа — молиш ти, мамо. — Можем да се преместим в друго село, да започнем отново.

Татко обаче е категоричен.

— Нима не разбираш какво направи Пуджа? Кой ще се омъжи сега за Шарда, след като господарят проклина името ни в цялото село, че и навред? Да не си продумала отново за Пуджа. За мен тя е мъртва.

Откакто Пуджа замина, той не е говорил толкова много.

В рядка проява на сили, силите, които Пуджа има в изобилие, ти се опълчваш на съпруга си, мамо.

Ти, която си такава традиционалистка и толкова обичаш да повтаряш, за ужас на Пуджа: „Когато се омъжиш, съпругът ти ще бъде господ. Винаги му се подчинявай и прави каквото той иска. Тогава ще бъдете щастливи и семейството ти честито“.

Вече не възприемам татко като господ. Ти захващаш сарито си на кръста и заявяваш.

— Отивам да я видя.

Татко те поглежда и нещо проблясва по сломеното лице.

— Тя ни донесе безчестие…

— Не — сопваш се ти, мамо. — Ти го направи. Като я удари. Като я отпрати. Като разкри нашите си работи пред цялото село.

— Престани. Веднага престани. — Татко покрива уши с ръце и се поклаща на пети. — Няма да я виждаш и това е. — Той мълчи, след това продължава. — Говорих с Нилама…

И двете с теб го зяпваме, мамо.

Меката лятна вечер, небето в цвят на гранит, тъмнорозово и наситено синьо има вкус на портокал, на следобедна задъхана топлина, която преминава в тихите тонове на залеза, овкусен с кадифеното виолетово на идващата нощ.

— Пуджа е добре. Установила се е добре. Ако я върнем… господарят няма да го позволи. Той и без това направи живота ни труден, разпространява клевети, настрои приятелите ни срещу нас…

— Тогава да се преместим в друго село с Пуджа, да намерим мъже и на двете ни момичета — настояваш ти.

— Ами учението на Шарда? Аз къде ще си намеря работа? Кой ще ме вземе?

Ти пристъпваш към татко, мамо, и падаш в краката му.

— Моля те. Искам си дъщерята.

Все още съм сърдита на Пуджа, безкрайно сърдита, но тя ми липсва.

Омръзна ми да ми липсва. Омръзна ми да виждам как двамата с татко страдате, отражението на ранените ви очи на онова, което можеше да бъде. Омръзна ми да шляпаме в калта, която остана след заминаването й.

Омръзна ми да потискам чувството на вина, която изпитвам нощем, когато съм будна, а сърцето ми да тръпне от страх заради кошмара, който съм сънувала, че аз разделям семейството с един високо изречен шепот на внимателно подбраното ухо — и откривам, че всичко е истина.

— Ще си помисля — завява сърдито татко. — Дотогава обаче, забранявам да се виждаш с Пуджа и да говориш с нея. Така само ще влошиш нещата.

Ти кимаш, мамо, надяваш се и предпазлива радост разцъфтява по лицето ти.

И тогава господарят се отбива.

* * *

Забелязваме мотора, паркиран на пътя до нивата, когато се връщаме от магазина, мамо, докато мъкнем ориз, леща и олио, вдъхваме наситения с прах въздух, смесен с нашата пот и изтощение.

Както сме смазани, ние се споглеждаме, очите ни са свързани от пипалата на страха.

Сега пък какво?

Поглеждам мотора, блестящ като нов, и чувам думите на матроните, нанизани на панделка от клюки, подправени с интрига, натоварени със слухове, изпадат от хищническите им уста, омазани в паан, без да се интересуват кого нараняват или как: „Пуджа го прегръщаше, докато отпрашиха сред пясъчната буря на мотора му“.

Оставям торбите, които нося, оглеждам се и вдигам най-голямото кравешко лайно, за да го размажа върху мотора.

— Ти какво… — започваш ти, но след това се подсмихваш.

Прихваме заедно и смехът някак се превръща в ридания и ние се подкрепяме, докато плачем заради онова, което имахме и никога няма да се върне, заради изгубеното, вдъхваме мириса на кравешки изпражнения и се задавяме със сълзите си.

След това избърсваме очи и тръгваме по пътеката през полята към къщата, където чака господарят, крачи напред и назад. Лицето му е тъмно като кошмар, задето сме го накарали да чака, което не се случва често в привилегирования му живот.

Аз водя, вървя бавно, отказвам да забързам, за да успокоя господаря.

От Гопи няма и следа. Господарят е дошъл сам на мотора на Гопи.

По-късно разбирам, че е искал да докаже нещо, да ни покаже, че най-ценната придобивка на сина му, както и всичко в това село е негово, ако реши, че го иска.

Поглеждам безупречното кремаво мунду и си представям как кравешките изпражнения полепват по него, когато се качва на мотора, за да се прибере и това ми помага да преживея следващите няколко минути и мъчителния разговор с него.

— На какво дължим честта? — питам.

Не го каня да влезе. Пот е избила по плешивата му глава, обсипала е лицето му; дрехите му висят овлажнели по него. Гласът ми е спокоен, дори малко развеселен.

— Да не би да си тук, за да се извиниш?

Мрачното му лице почервенява.

— Къде е баща ти? — сопва се той.

— Защо? — питам аз с глас, студен като утринен поток.

— Кажи му да държи изкъсо онази курва, дъщеря си. Знае ли какво е намислила?

Не позволявам на шока, който изпитвам, да проличи, нито на болката, която нахлува като речен порой. Гласът ми е спокоен като сухото корито на пресъхнало езеро.

— Той откъде да знае какво е намислила? Нали се отказа от нея.

— Не знае ли баща ти, че е задължение на мъжа, който е достатъчно нещастен да му се паднат единствено дъщери, да ги държи изкъсо? Може и да я е изпратил далече от дома, може и да я е заточил в друго село, но тя дали ще се спре? Имаше наглостта да дойде при мен и да поиска ръката на сина ми! Гопи призна, че тя го е излъгала да преспи с нея, тази безсрамна курва.

Виждам как притискаш ръка към сърцето си, мамо, и се олюляваш.

Коричката, образувала се върху раната, нанесена от предателството на Пуджа, се обелва и кръвта потича отново червена и болезнена.

Как може да го направиш, Пуджа, да стовариш върху нас и този срам? Защо?

— Благодаря, ще съобщя на татко. — Не знам как успявам да го кажа, но гласът ми звучи спокойно.

— Да кажеш на баща си да я държи изкъсо, въпреки че е твърде късно, след като вече е отявлена уличница. Не искам да продава курвалъка си близо до сина ми. Не мога да повярвам, че имах намерение да се сродя с това долно семейство. — Замълчава за кратко, след това продължава: — И няма да търпя нито един от вас, насекоми такива, да ме тормозите повече, разбрахте ли? Не сте добре дошли тук.

— Селото не е твое, за да ни нареждаш.

Той се ухилва мазно.

— Ще видим дали е така.

* * *

— Да спи с него! Как е могла? Дала си е честта, също и нашата, като кошница манго. Орезилила ни е повече, отколкото си мислех, че е възможно, потопила ни е в блатото на безчестието — жалва се татко и не спира да си удря главата. — Забранявам да се споменава Пуджа. За нас тя е мъртва.

Този път, мамо, ти си твърде съсипана, за да протестираш.