Ренита де Силва
Обещанието (40)

Куши
Скромната люспа на лук

Когато прочитам редовете, в които мама открива бебето под манговото дърво, съм заинтригувана. Къде е това дете?

Скоро разбирам. Оставям внимателно писмата. Те трептят и танцуват пред очите ми. Напуканият таван се клати, след това застива неподвижно. Гущер пълзи по стената. Оплезва ми се.

Надига се жлъч, лепкава, горчива. Гади ми се; стомахът ми се свива от истината, която е толкова трудна за преглъщане, от землистия вкус на предателство и застоялия привкус на разкрити тайни.

Опитвам се, но не успявам да видя любимите контури на лицето на мама, прогонено от наученото, което прогаря дупка в мен, думите, които току-що съм прочела, които падат в ума ми като камъни, които потъват на дъното на кана с вода.

Как е възможно да приличаш на жената, която съм познавала и обичала, след като си била съвсем различна?

Мислех, че мога да разчитам на мама. Тя беше моята константа. Тя бе единственото сигурно в този изкривен свят.

Спомням си времето, когато съученичката ми Соня ми каза, че била видяла съпругата на Гуру да дави котенцата от котилото на тяхната котка, пъхнати в торба и описа надълго и нашироко жалното им мяукане, докато потъвали в езерото.

— Мама ми каза, че всичките са били раздадени — настоях аз, — а моята майка никога не лъже.

— Аз ги видях — настоя Соня. — Съпругата на Гуру ги пъхна в торбата и я върза с връв, след това я хвърли в езерото. Чух ги как мяукаха.

— Мама не лъже — изкрещях тогава. — Мама не лъже. Сигурно си видяла други котенца. — Гласът ми се превърна в шепот.

— Ти не лъжеш, мамо — мълвя сега и разбирам, докато го казвам, че онова, което цял живот съм знаела, че е истина — честността на мама — е всъщност лъжа. Светът ми, вече килнат на една страна, се е обърнал наопаки.

Търся гнева. Не го откривам. Само изтръпналост, шок и… разбиране.

Всичко изведнъж си идва на мястото: защо никога не ми е казвала за Пуджа; защо е криела миналото си, защо е лъгала. Любимата ми майка, която ме научи да ценя честността, ми е спестявала истината.

Същото е като да гледаш през микроскоп. Направих го веднъж, когато татко — татко ли? Как иначе да го наричам? — ме заведе в научния музей на Палмипур. Отначало не различих нищо през обектива. След това татко нагласи фокуса и аз видях съвсем ясно всички шарки, които се кръстосваха по скромната люспа на лука.

Останах изумена, шокирана. За пръв път бях със завързан език.

Татко се шегуваше с мен през целия път на връщане.

— Ти стана свидетелка на едно чудо, аз на друго — рече той. — Ще те доведа отново в музея, за да изпиташ този феномен и да не говориш цяла минута.

Трябва да ме видиш сега, татко. Безмълвна съм, не знам какво да кажа заради няколко разкривени думи на стара хартия.

Имам чувството, че съм затворена в странен балон, който е погълнал тази поразителна новина, която е наклонила света ми, преобърнала го е и изглежда така, сякаш стенещите и пъшкащи пациенти, подтичването на сестрите, готови да се грижат, успокояват и утешават се случва навън, в обикновения свят, който не е бил обгърнат от това съзнание, от тази зашеметяващо ясна представа.

Представям си как се отдалечавам оттук, как поставям единия крак пред другия, крачките ми стават по-дълги, докато тичам, препъвам се на излизане от болницата със замайващите миризми на лекарства, на болест и смърт и излитам в хладината и влагата на лятната нощ.

Искам да отворя уста и да вдъхна огромни глътки обикновен въздух, който има вкус на обсипани с роса жасминови пъпки, сякаш самото действие ще ме отведе към преди, когато бях здрава и цяла, когато се интересувах единствено дали ще имам нещо за учене и кауза, която да следвам, когато не се страхувах и не бях сломена, вързана към машини, когато не чаках да получа бъбрек от… от майка си.