Ренита де Силва
Обещанието (11)

Шарда — детство
Рецепта за щастливо семейство

Извадка от училищния доклад за Шарда Рамеш, горна група в детската градина, възраст 4.

Шарда е тихо дете, готово винаги да достави удоволствие, с което е истинско удоволствие да се работи в час. Тя е много трудолюбива и забележително умна, чете и пише безупречно и показва природна склонност към цифрите.

* * *

Мила мамо,

Когато мисля за детството си, помня следното: Тъмната колиба, в която татко трябваше да се навежда, за да влезе, с гравираната със сажди кухня и единствената стаичка, в която живеехме, хранехме се и спяхме, калените стени, които пукаха през лятото и протичаха по време на сезона на мусоните, сеното, което капеше по време на дъждовния сезон и трябваше да поставяме тенджери из цялата къща, за да събираме водата, острият мирис на прегоряла оборски тор, вонята на гнило откъм разядените от дървояди греди, които едва поддържаха сламения покрив. Вечеряхме под съпровода от музиката на дъжда, която танцуваше по покрива и барабанеше в тенджерите. Миризмата на мокро сено гъделичкаше сънищата ми.

Тоалетната и тясната ниша, в която се миехме, бяха в навес отвън — заслонени с палмови листа, и барачка, — където спеше кучето и трупахме кокосови черупки и съчки. Ако сега затворя очи, почти успявам да вдъхна мириса на гореща вода и сапун, на куче, подпалки и задоволство, докато обливаше подвижното ми тяло с канчета вода и ме изтъркваше до розово след преживените през деня приключения.

На всеки две седмици ядяхме риба, стига татко да бе спестил достатъчно, за да се спазари да вземе нещичко от остатъците на лодките — прекалено дребни риби, с твърде много кости, които не ставаха за продажба. Спомням си как ме будеха на зазоряване, за да отидем на рибния пазар, помня мекия въздух, наситен с унесения аромат на нощни сънища, прошепнати приспивни песни, докато дремех на рамото на татко.

Чувам гневния плисък на вълните, как се разбиват и ръмжат, когато се сблъскват със скалите, много преди клоните на кокосовите палми да се разделят, за да разкрият прилива на зеленикаво тюркоазено, което се излива върху влажния, кремав плаж. Лодките подскачат по синевата с бели пенести вълни. Жълти мрежи блестят, докато приближават брега. Люспите на мятащи се риби проблясват на слънцето. Чайки се стрелкат надолу, раци ситнят бързо към пясъчни убежища.

Татко ме пуска на земята и аз се опитвам да уловя рак с две ръце, но той се шмугва в дупка и изчезва, прекалено бърз за неумелите ми пръсти. Закотвените лодки са обгърнати в шум и миризми, сол и амоняк. Съпруги на рибари са готови с кошници, пазарят се за рибата.

След това, двамата с татко се отправяме към дома с торба, пълна с нежелана от никой друг стока, чудесно попадение за по-малко от пет рупии. Почти усещам вкуса на рибното къри и пържената риба, която ще ядем довечера; виждам как внимателно ще отделя последното парченце плът, закачено инатливо към множеството кости, удоволствие, което рядко можем да си позволим.

Спомням си дългите дни, обгърнати в радост, прекарани на малката сергия, мамо, която вие с татко държахте на онзи парцел до магистралата, която разполовяваше селото ни, който съседите ни използваха като пазар с надеждата автобусите, които се тресяха по пътя, да спират понякога и някой да си купи нещо. Аз поставях в пликове зеленчуците, които ти успяваше да отгледаш с много труд на жалката ни нива и внимателно преброявах монетите, а ти ми се усмихваше широко, галеше ме по главата и мълвеше: „Прекрасното ми момиченце“.

Ядяхме червен ориз и туршия почти всеки ден. Опитвахме зеленчуците, които ти отглеждаше, само когато не успеехме да ги продадем и те започваха да се развалят. Млякото, което вземахме, беше толкова разводнено, че дори не можехме да направим извара от него. Независимо от всичко това, аз бях напълно и невероятно щастлива.

И тогава настъпи денят, който щеше да сложи край на познатия ми живот, денят, в който всичко щеше да се промени завинаги.

От известно време ти не беше на себе си, мамо. Спеше много, а когато се събудеше, лицето ти придобиваше жълто-зеленикавия оттенък на долната страна на бананови листа. Често те чувах, че повръщаш в нужника.

— Не си ли добре, мамо? — питах неведнъж.

А ти ми отправяше усмивка, която бе малко предпазлива, неуверена и ме уверяваше, че всичко е наред.

Един ден ме настани в скута си и обрамчи лицето ми в длани.

— Тъй като растеш толкова бързо, Шарда, и се превръщаш в прекрасно момиченце, време е да се научиш да готвиш.

Смъквам се от скута ти и подскачам от радост, задето се държиш с мен като с голяма.

— Ще сготвим бамята, която не успяхме да продадем вчера, какво ще кажеш?

Коленичим на пода в кухнята и ти ми показваш как да държа нож. Даваш ми тъп нож, за да не се порежа, и търпеливо ме учиш как да режа лук, чесън и джинджифил.

— Светата троица на нашата кухня — усмихваш се ти и аз също се усмихвам, макар да не разбирам напълно.

Загряваш олио и добавяш синапено семе и листенца къри. Обожавам замайващия аромат на пържени листа от къри и приближавам лице толкова близо, че едно от подскачащите семенца ме перва по лицето. Изписквам, мамо, а ти нежно потриваш бузата ми с вълшебните си пръсти.

Молиш ме да добавя лука и аз забелязвам, докато ми го подаваш, че отново си позеленяла. Чувам как повръщаш, докато го слагам и наблюдавам как парченцата стават от бели в прозрачно златисти, а пикантната, остра миризма на суров лук е заменена с омайващия аромат на нещо познато и желано.

Докато се върнеш, съм добавила и чесъна и джинджифила и бъркам всичко.

— Браво, миличката ми, готвенето ти идва отвътре — грейваш ти и аз, на свой ред, грейвам от гордост.

Разрошваш косата ми и заедно добавяме бамята, а ти ми показваш как да продължа да бъркам, докато лепкавите, слузести нишки изчезнат. Добавяш малко вода, слагаш капака и оставяш всичко да се задушава.

— След като си толкова страхотна, да направим кир^[1] — предлагаш ти, — само днес, като награда. Похапва ми се нещо сладичко.

Не мога да си намеря място от радост. На ден можем да си позволим по една-единствена чаша воднисто мляко и никога няма достатъчно за кир, което е най-любимото ми сладко удоволствие на света.

— Спестявах мляко през последните няколко дена — усмихва се тя — за теб, за това. Защото днес е специален ден.

— Защо? Да не би да е празник? — Прехвърлям наум списъка с празниците и се питам кой ли съм пропуснала. Днес си беше учебен ден, така че едва ли е голям празник, определено не е свързан с боговете.

— Не, миличка — отвръщаш тихо ти. — Специален ден е, защото трябва да ти кажа нещо много важно.

— Добре — отвръщам, нетърпелива да науча как се прави кир и вдъхвам аромата на бамя, доволна, че умея да готвя хубаво като теб, мамо.

Поверена ми е важната работа да отварям шушулките кардамон и да мачкам семенцата. Кучето пъхва нос през вратата, привлечено от ароматите, които се разнасят в двора. Навън, листата на палмите лудуват под неочакван порив на вятъра, който вещае дъжд; прахта се завихря оранжева под слънчевите лъчи и кучето кихва. Прихвам.

— Кое е толкова смешно? — питаш ти.

Сарито ти е посипано с брашно, след като си правила чапати^[2] за бамята. Малката ни къщичка мирише на печен карамфил и канела, на карамелизирана захар и подсладено мляко, докато се сгъстява за кир.

— Какво искаш да ми кажеш, мамо? — питам нетърпеливо аз.

Ти се галиш по корема, поглеждаш ме с усмивка, въпреки че лицето ти е уморено.

— Скоро ще имаш малка сестричка или братче, Шарда. В корема ми расте бебе също каквото беше и ти.

Ще бъда кака!

— Двамата с баща ти — обясняваш ти, — ще имаме нужда от помощта ти, за да се грижим за бебето. Големите сестри имат големи отговорности. Те трябва да дават добър пример.

Кимам сериозно, развълнувана и доволна. Докосвам корема ти, след това го целувам и шепна.

— Здравей, бебе. Аз съм Голямата ти сестра и обещавам да се грижа за теб винаги.

Ти се смееш, мамо, и ми казваш, че бебето ще има невероятен късмет, след като е благословено с такава прекрасна кака.

— Кардамонът готов ли е? — питаш ти.

Заемам се да довърша поверената ми задача, стискам здраво чукчето и удрям ръката си, вместо семенцата кардамон, които трябва да счукам и изписквам от болка, а кучето пролайва и ръмжи, настава хаос.

Ти ме поемаш в ръцете си, мамо, аз се настанявам в скута ти, точно до растящото бебе и ми се приисква аз да съм тази, която е свита вътре в теб, в безопасност, освободена от болката, която завладя ръката ми и не иска да си отиде, колкото и усилено да й духаш и да я обливаш със студена вода и да триеш с вълшебните си пръсти.

* * *

Рецепта за щастливо семейство

Мъж

Жена

Малко момиченце

Отглеждайте малкото момиченце в корема на жената, докато тя е готова. Въведете я в света, където тя е слънцето, най-ярката звезда в буреносното небе, точката, която завършва света на мъжа и жената, ангелът, който е най-голямото им желание, смехът в живота им, светът, който създава изречението им, смисълът на съществуването им, захарта в техния кир, подправките на кърито.

Няма нужда от гарнитура. Няма нужда от допълнително сол.

 

 

Как ще разбере малкото момиченце, че тя не е точката, краят, който завършва историята им? Откъде да знае, че предстои още. По-знойно слънце, по-ярка звезда, по-чаровен ангел, по-красива дума, по-ароматен сладкиш, по-силна подправка…

* * *

След като ми казваш, че ще стана голяма сестра, мамо, животът, с който съм свикнала, изчезва; драстични промени се редят в уютния ни дом и го правят неузнаваем. Докато бебето расте в корема ти, то те отделя от мен. Когато ставам, за да отида на училище, ти не ставаш с мен. Научавам се да затоплям ориза, останал от снощи, с малко вода, за да направя конджи^[3], която изяждам с туршия за закуска. Казваш, че съм великолепно момиченце, дар от бога, но не ми се усмихваш лъчезарно както преди; усмихваш се с огромно усилие, а след това затваряш очи и отново заспиваш.

Не придружаваш татко на пазара, както преди, затова той непрекъснато бърза, все е зает и няма време за мен. Челото му е непрекъснато смръщено от грижи. Ти все лежиш. Лицето ти е бледо, очите натежават, с една ръка си обгърнала корема.

Страхувам се да не би бебето да те наранява, изпитвам ужас, че те обсебва. Страх ме, че това ще бъде майката, която ще имам завинаги, че засмяната, дейна майка, която познавам и обожавам ще остане далечен спомен.

Много се старая да извикам усмивка на лицето ти, да те превърна в майката, която беше преди. Нося ти храна, която съм приготвила, и се опитвам да те накарам нежно да станеш. Лицето ти обаче позеленява, щом видиш храната и ти въздишаш.

— Изглежда чудесно, миличка, но днес не мога.

— Същото ли беше и когато растях в корема ти, мамо? — питам аз.

Може би всички бебета правят така и когато бебето излезе, майката, която помня и за която копнея, ще се върне.

Ти ми се усмихваш и галиш нежно корема, а на мен ми се иска да докосваше така моето лице.

— Не, ти беше толкова лесно дете, и докато беше в утробата ми, и след като се появи на този свят. Това ми създава много повече ядове.

Грейвам при мисълта, че съм била добра дори в утробата, а след това оставам озадачена, мамо, че не си разстроена, че бебето ти създава ядове. Аз обаче се тревожа. Старая се да не е така, но от време навреме съм му много ядосана. В училище не мога да се съсредоточа, макар да обичам учението. Мисля си как това бебе открадва и теб, и безгрижния ми баща, как ви отнема от мен. Не помня кога за последен път съм чула татко да се смее или дори да се усмихва. Не помня кога за последен път си ставала.

Не знам дали ще харесам това бебе, което вече промени толкова много неща в дома ни, на моменти ме прави невидима, макар да се стараех да ме забелязват, да бъда добра, да помагам. Имам чувството, че избледнявам, че оставам някъде назад, че бебето открадва светлината и вашата обич, която досега грееше ярко единствено и само за мен.

Не искам да усещам болката, от която ме присвива стомахът нощем, докато лежа до теб, мамо, и ти не ме прегръщаш и притискаш както преди, защото сега трябва да лежиш по гръб, за да ти е удобно. Не ми е приятно чувството, което изпитвам, докато галиш корема си, когато лицето ти грейва, докато говориш за бебето, чувството, което все още не мога да определя като завист.

Дори не знам дали искам това бебе. След това пропъждам тази мисъл. Не, не бива да мисля така. Ще бъда добра голяма сестра. Ще обичам братчето или сестричето, ще се грижа за него и вие с татко ще се гордеете с мен.

И ето че настъпва време за изпитите. Последния път, когато имах изпит — за пръв път, — ти седеше до мен, мамо, масажираше главата ми, приготвяше ми любимите гозби, хранеше ме, докато аз се упражнявах с думите и числата. Двамата с татко, макар да бяхте неграмотни, бяхте твърдо убедени в силата на образованието.

Сега обаче, въпреки че изпитите ми предстоят, аз трябва да готвя за татко и себе си и да се грижа за теб, мамо. Независимо от това, аз полагам допълнително усилия, тъй като не искам да ви разочаровам.

В деня, в който получавам бележника си и разбирам, че съм най-добрата в класа, подскачам през целия път от училище. Това е денят, в който поне за малко ще забравиш за бебето и ще обърнеш внимание на мен. Поне така си мисля. Наближавам дома ни, кучето се втурва към мен, хвърля се в краката ми и вдига истинско торнадо от прах.

— Какво има? — питам аз и го чеша зад ухото. Не се случва да ме посреща по този начин.

Вкъщи е тихо, неестествено тихо. Влизам вътре, стиснала в ръка бележника и се провиквам задъхано.

— Мамо. Мамо?

Къщичката ни е празна и аз усещам как острите ками на лошо предчувствие пронизват гръбнака ми. Надничам в нужника, после зад къщичката, поглеждам към полето, дори надничам в кладенеца. Навсякъде е празно.

След това хуквам, босите ми крака се мятат, отвеждат ме към пазара, поглъщам мириса на развалени зеленчуци и сурова риба, на пръст и подправки, задушавам се от възкиселия вкус на страх. Нашата сергия е празна, мамо. Някак знаех, че ще бъде така, въпреки това разчитах на напразна надежда. Заставам зад сергията, обзета от мъка заради теб и татко, все още усещам татковия мирис на засъхнала пот и тежък труд, вкусвам сол, сополи и паника с всяка глътка въздух. Най-сетне се предавам на риданията, които напират в гърдите ми, хриптящи стонове, които раздират гърлото ми и ме лишават от дъх. Меки ръце ме прегръщат и за миг решавам, че си ти, мамо. Само че натрапчивата миризма на суха риба и смачканото сари издават, че греша и аз реввам още по-силно, страхувам се да отворя очи, да призная факта, че светът се е обърнал наопаки, че съм изгубила и двама ви с татко. Боря се с нелепата увереност, че тази жена с непозната миризма, чиято прегръдка по нищо не прилича на твоята, ще бъде моя майка оттук насетне.

— Какво има, миличка? Шарда, нали така се казваш? — шепне жената на ухото ми.

Щом я чувам да изрича името ми, отварям очи. Това е Суматиака, която клечи в калта до нашата сергия за зеленчуци и продава риба.

— Не знам къде са мама и татко — хълцам аз.

Разтревоженото й лице се отпуска в усмивка.

— Това ли било? — пита тя и бърше очите ми с края на сарито и аз нямам нищо против миризмата на риба, която плъзва по цялото ми лице, по бузите ми може дори да са полепнали няколко люспи, но пък облекчението ми е огромно, всеобхватно.

— Майка ти неочаквано започна да ражда, миличка, по-рано от очакваното. Появиха се усложнения. Бебето се е завъртяло неправилно и майка ти трябваше да отиде в клиниката в Домпур. Всичко стана толкова бързо, Че сигурно са забравили…

Грижа ги е единствено за това бебе. За тях съм невидима.

Суматиака се разбира с Мадуана да ме откара до клиниката с неговата рикша. В клиниката поемам непознатия, горчив дъх на хапчета и усещам, че ми се гади. Тогава виждам теб, татко, и хуквам към вас, забравила болката и гнева, когато облекчение, сладко и златно избуява в гърдите ми.

— Мислех, че сте се изгубили — хлипам аз и се опитвам да заровя лице на гърдите ти, мамо, копнея за спокойствието, което ще донесе прегръдката ти.

Ти обаче ме задържаш настрани, въпреки че очите ти греят със съжаление, докато масажираш главата ми, както не си правила от цяла вечност.

— Много се извинявам, Шарда. Всичко се случи толкова бързо, бебето се беше заклещило, за малко да умре. Баща ти трябваше да ме докара тук. Слава на боговете, бебето е добре. Истинско чудо. — Гласът ти омеква, очите ти се пълнят със сълзи, когато говориш за бебето.

Искам да ме успокоиш в скута си, мамо. Искам да притисна ухо към теб, към сърцето ти, да чуя как отеква гласът ти, докато се придвижва извън гърлото.

Само че в ръцете ти има вързоп, който ми пречи да го направя, затова стоя там, а от вързопа се понася немощен плач, също като изгладнялото коте, което понякога идва на пазара за храна.

Вързопът ми се струва интересен, но аз имам да ти казвам нещо, мамо, нещо, от което ще грейнеш.

— Днес получих бележника си и съм първа по успех — хваля се аз и размахвам смачкания документ пред теб.

Само че ти си разсеяна, мамо, не ми обръщаш внимание. Дори не ме поглеждаш вече. Ядосана и отчаяно наранена, очите ми парят, напират сълзи и аз поглеждам причината за бедите ми. Сълзите изсъхват по бузите, аз забравям колко съм нещастна, докато наблюдавам повитото, съвършено малко създание с миниатюрно сгърчено лице, което издава тези жални мяукания.

— Искаш ли да подържиш сестра си? — питаш ти, мамо, и тогава разбирам, че бебето е момиче.

— Тя е много специална — обясняваш ти. — За малко не умря. Акушерката трябваше да я обърне надолу с главата и да я шляпне няколко пъти, внимателно, разбира се, преди да започне да диша. Истинско чудо.

Едва чувам думите ти, докато държа малкото, гърчещо се вързопче в ръце. Ръчичките й са миниатюрни, с нежни пръстчета, свити в малки юмручета, които размахва във въздуха, сякаш се заканва на света. И тогава, тя извръща кукленското си личице към мен и се опитва да отвори очи. Опитва се да настрои новородения си поглед към мен и когато успява, малката устичка се свива в съвършено „О“, разкрива стряскащо розови венци и език като розова пъпка. В този момент аз се влюбвам в това уязвимо създание.

Сестра ми. Пуджа — означава молитва.

— Всичките ни молитви се сбъднаха — казваш ти, мамо, на кръщенето и аз кимам сериозно в знак на съгласие.