Ренита де Силва
Обещанието (52)

Епилог
Спокойствие, огласено от песните на щурците

Искряща пелена от светулки осветява замайващата тъмнина, която мирише на загнили плодове и кал, на очакване и проучване. В далечината, самотен лъч (от фенерче, мисли Радж) подскача нагоре и надолу, нагоре и надолу.

— Това са съседите ни, които са тръгнали да ловят жаби и охлюви, за да си направят пържени жабешки бутчета тандури и охлюви масала с много кокос и кориандър за вечеря — обяснява Куши със сух глас и Радж не е сигурен дали се шегува, или говори сериозно.

— Наистина ли? — пита той.

— Мога да ти направя — предлага тя и сега вече той долавя усмивката в гласа й. — Охлюви масала са много вкусни, да знаеш. Номерът е да не ги готвиш по-дълго от необходимото, защото ще станат жилави като автомобилни гуми. Аз ще ги сготвя точно както трябва, сосът ще бъде кремообразен, със съвсем малко подправки.

Тя се смее, звукът прилича на чанове, които танцуват при всеки полъх на вятъра и той се пита дали виждането нощем не е сред многото й таланти, ако успее да забележи погнусата по лицето му, да подуши отвращението му.

Той отпуска глава на дървото бетел и затваря очи. Мекият, ароматен ветрец, който гали лицето му, разнася аромат на топлина от горещия ден, който най-сетне е прогонен от нощта и неочаквания дъжд. Носи парфюма на прах и зрели на слънцето плодове.

Струва му се, че чува гласа на майка си, слаб, носи се над сребристата вода на потока, който ромоли наблизо и прокапването от листата, носи се над вика на нощния бухал и скърцането на щурците.

Той отваря очи и ги присвива в мрака, разкъсван от шаващи светлини, които отразяват звездното небе. Колко е бистро небето тук, мисли си той, колко съвършено, колко е различно от облачната, надвиснала сивота, с която е свикнал.

Тъмнината като приятел го призовава нежно; мирис на приключения, вкус на свобода, мързелив цвят на задоволство. Проблясъкът и лъскавината на мокра земя, ярките искри в калната чернота. Захарната тръстика свисти на лекия ветрец.

Един ден ще доведа Ели тук, мисли си той. Вдъхва лепкавия аромат на захарна тръстика и слепени листа и се усмихва в оживената тъмнина, докато си представя реакцията на Ели.

— Днес ще дойде баща ми със семейството си — обяснява той. — Той има близначки на десет и едно момче, което току-що е станало на седем.

— Ще бъде забавно — отвръща тихо Куши. — Трябва да бъдеш образцов голям брат и да ги разведеш из селото. Дано си слушал, когато обикаляхме заедно.

Той прихва.

— Да знаеш, че това са общо четирима братя и сестри. Леле!

— Какво?

— Включвам и теб.

Вятърът разрошва оризищата — черни стръкове, които по-късно ще заблестят в медно зелено на утринната светлина.

Куши го щипва леко по ръката.

— Аз съм повече от сестра. Ние сме почти близнаци, след като споделяме бъбреците си.

Той се усмихва и усеща, че тя е усмихната, въпреки че не я вижда. Голямата му сестра.

След това гласът й става сериозен като молитва.

— Благодаря ти, Радж. Като ми даде бъбрека си, ми върна бъдещето.

— Като ти дадох бъбрека си — отвръща Радж, — открих себе си. Звучи надуто, казано на глас, но той никога не е казвал нищо по-истинско, мисли си той.

Сестра му се хвърля към него и го целува по бузата — ласка като снежинка.

Това е щастието, мисли си той.

* * *

Шарда и сестра й търсят децата си, които са изчезнали преди известно време и още не са се прибрали.

Тъкмо са се върнали от болницата, Куши е съвсем добре и докато Пуджа и Шарда наваксват, Куши и Радж излязоха да се разходят, защото Куши нямаше търпение да разведе Радж.

— Знам, че си бил тук, но искам да ти покажа любимите си места — каза Куши и се усмихна широко на Радж, а той отвърна на усмивката.

Пуджа грейна към сина си и се обърна към Шарда.

— Не съм го виждала да се усмихва толкова преди.

Нощта се е спуснала тиха като шепот в шумната стая. Селото все още е потънало в мрак, мирише на дъжда, който окъпа земята с дългоочакваната влага. Пекарната на Мастер и магазинът на Дому са затворени през нощта.

Минават покрай пияници, които са разхвърляни като боклук, стиснали бутилки, мърморят си сами, открили са своята версия на рая в наситения с оцетни изпарения въздух около бараката, в която се предлага палмово вино.

Те ситнят по тясната пътека към полята в приятно мълчание, докато Пуджа не заговаря.

— Тук не се е променило почти нищо, нали? Тези ниви са все едно същите като нашите в Нандихали! Все ми се струва, че мама и татко ще ни повикат за вечеря.

Мелодичният, шоколадов глас на Пуджа връща отдавна забравени спомени във въздуха, наситен с аромат на дъжд и носталгия.

— Само дето сме вече стари и костите ни пукат на всяка крачка — натяква Шарда.

— Говори за себе си — отвръща Пуджа през смях — бенгалски огън блести сред експлозия от цветове.

— Мама ме накара на смъртния си одър да те намеря и да те върна у дома.

— Наистина ли? — гласът на Пуджа пресеква.

— Сега си у дома.

— Така е. — Гласът на сестра й прелива от чувства — бугенвилия се спуска по стени, лятна серенада.

Минават покрай къщата на Риму, където тя чува многобройната му челяд да съобщава програмата си, сладките им гласове са пълни с невинността на детството. Благодарение на Куши, Риму има големи надежди за децата си.

— Помниш ли, когато си обещахме да се обичаме и защитаваме завинаги? — Гласът на Пуджа е предпазлив като надежда.

— Помня.

— Какво стана с нас, Шарда?

— За кратко изгубихме пътя, това е всичко.

Подминават помпата, прескачат камъните, които служат за пътека през хълма, пресичат потока и продължават по тясната пътека между нивите, потънала във вода заради неочаквания порой. Стръковете ориз и от двете страни мърморят, докато свистят при всеки порив на вятъра.

Озовават се между захарната тръстика: две деца, сенчести силуети, които се облягат на палмовите дървета в края на овощната градина. Нейната дъщеря е вдигнала поглед към брат си, който й е дал нова надежда за живот; устата й е отворена и смехът избликва на сребърни вълни.

Шарда чува как Пуджа спира до нея, усеща по бузата си топлия й дъх, оцветен от спомени. Пуджа пъхва ръка в нейната и я стиска и сякаш се прибират у дома след дълъг, уморителен ден и се настаняват в удобния стол с книга, чаша чай и чиния горещи баджи.

И в тъмното, мократа овощна градина, осветена от просветващи светулки, Шарда остава права, а сестра й е до нея. Връхлита ги аромат на мокра от дъжда земя, на влажна тръстика с мирис на сироп, те наблюдават децата си и се вслушват как веселите им гласове се присъединяват към тези на щурците — блаженото спокойствие, огласено от хора на щурците.