Ренита де Силва
Обещанието (12)

Радж
Неловко примирие

Радж е полуизлегнат на седалката, сложил слушалки на ушите, надул звука на максимум. Не иска да ходи в Индия с майка си. Иска да бъде с Ели.

Влюбен е в Ели още от първия ден в гимназията, когато тя седна пред него и той остана заслепен от косата й, ореол от злато, който блестеше на бледото септемврийско слънце, насочило коси лъчи в стаята. Ели, разбира се, никога, с нищо не е показала, че има представа кой е той, освен онова невероятно помахване с ръка, когато онази вечер показа с ръце думите от автобуса, а след това едва не го арестуваха. Оттогава не е ходил на училище.

Нима това помахване и следващите й думи наистина се случиха или той просто си е представял? Ако все пак се е случило, означава ли това, че Ели знае, че той я харесва и че тя също го харесва? Ще го повтори ли, когато се върне? А кога ще се върне?

Господи, как само му се пуши. Какъв ад е да си вързан до майка си по време на деветчасов полет на път към страна, която никога не е имал намерение да посещава, особено страна, която баща му предпочете пред него.

Майка му прави знак.

— Какво? — изръмжава той и маха едната слушалка.

— Ами…

Ако не я познаваше, би помислил, че тя се изчервява. Тя сочи бузата му.

— Извинявай за това.

Той кима и отново понечва да си сложи слушалката.

— Ами… — продължава майка му и прочиства гърло. — Аз бях много егоистично дете. Можеш ли да повярваш?

А, значи сега й се е приискало да говори за миналото. Може би, след като я обвини, че не знае нищо за нея, и я предизвика да го удари. Или може би това е нейният начин да се извини, задето го повлече на осем хиляди километра от живота му, на гости на леля и братовчедка, за които нямаше представа, че съществуват до онзи ден. Може да мине с някоя старомодна история и малко мълчание, за да се потопи в музиката си и да пофантазира за Ели. Да не би Ели да реши, че на него не му пука за нея, когато не се върне на училище?

Пуджа го наблюдава в очакване, чака го да отговори. Тя какво си въобразява, че ще постигне с този разговор? Че ще се примири, че го завлече на това безсмислено пътуване до другия край на света ли? А изобщо, иска ли той да знае? Наистина ли иска да разплете тайната, която крие майка му? Един господ знае какво ще открие.

— Ще дариш ли бъбрека си на племенничката? — попита я той тази сутрин, докато мажеше препечена филия с масло и сладко от ягоди. По килима се сипеха трохи с всяка хапка. Той нарочно не използваше чиния, защото тя винаги го караше.

Зададе въпроса, въпреки че нямаше никакво желание да нарушава статуквото и не му се искаше да започва разправия. И двамата бяха постигнали неловко примирие след скандала (което по принцип означаваше да не обръща внимание на нищо от казаното — на обидните думи и обвинения — и да се избягват, доколкото е възможно до следващия скандал). Само че любопитството и болката му го повалиха. Той иска да разбере защо зарязаха всичко на мига и напуснаха страната. Надяваше се, дори тогава, да накара Пуджа да промени решението си, да се отърси от лудостта, която изглежда я обзе след обаждането на сестра й. Искаше му се да я накара да види глупостта в това начинание — не че нещо от онова, което казваше или предлагаше, имаше дори най-незначителен ефект върху нея.

Майка му беше спряла лудешкото си препускане напред-назад, ръцете й пълни с дрехи, които се опитваше да натъпче в един куфар, който вече преливаше, и го погледна.

— Не съм… не съм обещавала нищо…

— Кажи ми отново, защо го правим?

Тя беше въздъхнала и не обърна внимание на въпроса, какъвто бе навикът й всеки път, когато обсъждаха нещо важно за него, и продължи да тъпче дрехи като луда. След това поръча такси, прати имейли и в последния момент звъня по телефона, за да е сигурна, че бизнесът й ще върви гладко в нейно отсъствие.

Той я наблюдаваше с неприязън, докато тя, най-сетне вдигна очи.

— Ти изкъпа ли се вече? Таксито ще дойде след няколко минути.

И тогава, най-сетне, той прие онова, което се случваше. Заминаваха за Индия.

Пет пари не дава за тъпото извинение на майка си, мисли си той сега. Нали заминава на хиляди километри от Ели.

Само че… майка му възнамерява да говори независимо дали той иска, или не. Тя е изпълнена с решителност, изглежда по същия начин, както когато разглежда бележника му и се кани да започне лекция за това как пилеел дадените му от господ таланти и не работи достатъчно. В такива моменти той се завира в стаята си, затваря вратата и се изолира от нея. Сега е хванат в капана на малкото пространство и няма накъде да бяга. Трябваше да предпочете място до пътеката, мисли си той.

Истината е, че го измъчва любопитство и той иска да разбере повече за момичето, което отчуждената му майка е била навремето, за момичето расло в колиба. Звучи като приказка, мисли си той, особено в сравнение с начина, по който живее сега, в истинска къща. Освен това иска да разбере повече за сестрата на майка си, чието телефонно обаждане предизвика този смут, за жената, която майка му никога не е споменавала, с която не е поддържала връзка от години, поне доколкото знае. Така че, ако трябва да е напълно откровен със себе си, той ревнува. Ревнува от тази Шарда и дъщеря й и влиянието, което имат върху майка му.

Когато Радж беше малък и не разбираше, той се хвърляше върху майка си, търсеше увереност, прегръдка, особено през дългите мрачни дни след като баща му ги напусна. Тогава тя го отблъскваше, макар и нежно. Постепенно той се научи да не проси обич, да крие копнежите си, нуждата от майка си зад кисели гримаси, зад пренебрежително отношение, зад щит от гняв, породен от несправедливото отношение към него.

Научи се да не се страхува от тъмнината, да не обръща внимание на сенките, които се спускаха по стените на стаята му и пленяваха играчките му, по време на онези дълги вечери, когато майка му забравяше да предупреди бавачката, че ще работи до по-късно от обикновено и бавачката си тръгваше в обичайното време, а майка му все още не се беше прибрала.

Той се научи да разпознава звука на ключа й в ключалката, тихите стъпки по стълбите. Научи се да потиска надеждата, когато тя отваряше вратата на стаята му, за да провери как е. Той усещаше как тя се надвесва над него, помирисваше парфюма й и умората й и със свито сърце и стиснати очи се молеше това да е денят, в който тя ще се наведе и ще го целуне за лека нощ.

Научи се да не я очаква да присъства на разпродажби на торти и на училищни събития. Беше единственото дете, чиито родители не присъстваха; единственото дете, чиято бавачка идваше да го вземе в три и петнайсет в дните, когато другите деца се прибираха рано с родителите си, след като честваха деня на книгата и бе единственият от целия клас, който помагаше на учителката да прибере учебните помагала в странно отекващата класна стая, за да не чува гласовете на съучениците си.

В списъка с приоритети на майка си, той винаги беше на последно място. Сега вече знае кой е на първо.

Но защо? Защо една непозната, една жена, с която майка му не е разговаряла и не се е виждала години наред?

Той иска да разбере. Затова се обръща към майка си.

— Да, предполагам, че си била егоистично дете — кима той и тя се смее, малко истерично.

Той разбира, че тя е нервна заради пътуването. Вече изпусна паспортите им на два пъти, докато накрая той ги пъхна в джоба си. Не помнеше къде е поставила бордните карти, трябваше да чакат цели десет минути на вратата на самолета, докато ровеше в чантата, а пътниците зад тях въздишаха и мърмореха недоволно. След като е толкова нервна, защо, за бога, ще се среща с тази сестра, с жената, която постигна с едно телефонно обаждане всичко, което той не успя през целия си живот?

— Бях най-красивото момиче в селото… — разказва майка му, гласът й изтънял по момичешки, пълен с носталгия.

— Винаги си толкова скромна — мърмори той и тя се смее отново, вече не толкова истерично и той усеща, че му е приятно, че е успял да й помогне поне малко да се отпусне. Това е нова страна на дейната му, дистанцирана майка — бегъл поглед към несръчна, неумерена жена, която изглежда е била скрита зад сложната фасада.

Това събужда с нови сили любопитството на Радж към тази непозната — леля му, която ги чака на другия край на света. Жена, която притежава силите да превърне самоуверената му майка в несръчна смотла, която с едно телефонно обаждане раздроби черупката на безразличие на майка му, накара я да изостави работата, за която живее, и да хукне без предизвестие на това импулсивно пътешествие. Майка му, пълна противоположност, на импулсивен човек, която обича да планира всичко — дори храната им — седмици предварително.

— Това беше най-щастливото време в живота ми… — разказва замечтано майка му.

И така, докато самолетът рулира, за да излети, Радж вади слушалките, кръстосва крака, опитва се да се настани удобно на тясното място и решава да слуша майка си, вместо музика.