Ренита де Силва
Обещанието (33)

Пуджа — бездна
Плаващи водорасли

Тя сънува, че лети, Гопи е до нея, адреналинът кипи, вдишва наситения с вълнение въздух и се радва на свободата.

Сънува, че седи на хълма над Домпур и двамата с Гопи обсъждат да избягат. Тя сънува, че са на брега, на любимото си скришно място сред дюните, хвърлят камъчета в морето и фантазират за недосегаеми неща, правят планове за общо бъдеще, всеки в своите представи, две фигури, очертани на залязващото слънце.

Тя сънува, че седи на една скала край пътя срещу портата на голямата къща, обърната е с гръб към морето, вълните се надигат и разбиват, танцуват на тиха музика. След малко портата се отваря и излиза джип; тя вижда грубия профил на господаря, а до него е очертан профилът на Гопи, седнал на седалката от страната, която Пуджа вижда.

Погледни ме, моли се Пуджа в продължение на минута, в която сърцето й спира и погледът на Гопи спира върху нея. Когато я познава, той се стряска и извръща очи. След това автомобилът отминава.

Известно време Пуджа следва джипа пеша, докато най-сетне не се изгубва в мъгла от прах и пясък, който пари очите й, кара ги да сълзят. Тя се връща при портата и наднича вътре, възползва се от отсъствието на охранителя — той е в барачката зад портата и яде варен ориз и туршия от кутия.

Вижда как кучетата опъват каишките, а до тях, изоставен, лежи моторът на Гопи, същият, който е винаги толкова лъснат, че можеш да се огледаш, сега посипан с червена прах.

Пуджа се стряска, сърцето й блъска от загубата, обръща се, за да прегърне майка си и разбира, че мястото до нея е празно. Леля й хърка в ъгъла до огнището. Пуджа се мята от един кошмар в друг, в който е също сама.

Буди се всяка сутрин и стомахът й се надига. Мисли, че е заради живите сънища, които сънува, в които си е у дома, сред семейството, сгушена между сестра си и майка си, докато баща й хърка на пейката над тях. Знае, че е обичана.

Сънува как баща й грейва, когато я види.

— Безценното ми съкровище, милото ми момиченце.

Сънува, че уреждат нейния брак с Гопи, че Шарда не разбира какво става и е съкрушена.

Копнее за усмивката на сестра си, за прегръдката на майка си, за опрощението на баща си. Няма известие от тях. Сякаш тя не съществува, сякаш семейството й е мъртво.

Повръща на няколко пъти, опитва се да се освободи от тези мисли. Само че гаденето продължава.

Престава да се храни с надеждата това да успокои стомаха й, но и това не помага. Все си казва, че ще се оправи.

Не се оправя.

Един ден Пуджа разбира, че не може да завърже долнището на чуридара, че й е твърде стегнато. Почти не се храни, как е възможно да дебелее? Коремът й обаче е пораснал и талията се е разширила. Тогава разбира. Тогава се връща към последния път, когато е имала цикъл.

Винаги си е представяла как един ден ще се върне в къщата, която нарича свой дом, ще моли за милост и семейството ще я приеме, готово да й прости.

Сега обаче знае, че връщане назад няма.

* * *

Същата вечер чака лелята да заспи дълбоко и се измъква от къщичката. Хуква надолу по хълма, втурва се по моста, реката блести под звездите, минава покрай старото си село, едва удържа желанието да прекоси полето и да отиде до дома, да види как любимите й хора спят.

Сънуват ли я, както тя ги сънува? Или й е забранено да се появява дори в сънищата им?

Пуджа хуква по хълма в съскащия мрак. Когато стига къщата до брега, където живее Гопи, е задъхана, прехвърля се през стената, ожулва си коленете, наранява глезена на обраслите с мъх тухли. Кучетата вият на умряло и сънен глас откъм слугинските помещения до кухнята им подвиква да мълчат. Те опъват каишките и искат да се доберат до Пуджа.

Тя не им обръща внимание, върви отстрани на къщата, както един друг път, когато Гопи я държеше за ръката. Пристъпва внимателно, тихо, мракът я обгръща в плащ и си спомня какво чувстваше онзи ден, когато Гопи я прегръщаше, желанието, което целувката му събуди в нея, щастието, което изпита, че той я обича.

Спъва се на камъните, сърцето й блъска, лепкаво зелен вкус на вина нахлува в устата й.

Ново същество расте в нея, а няма право да е там.

Какво е направила?

Нощен жасмин, печена канела, кучешки лиги и уталожваща се прах придават мирис на въздуха. Ожулените колене парят, тя се притиска до стената, докато главата й не се удря в прозореца на стаята на Гопи. Тя знае, че той винаги оставя прозореца си отворен нощем. Знае толкова много за него, всичко, освен онова, което става в главата му, в сърцето му.

Пуджа се изправя на пръсти и наднича вътре, присвива очи, за да съзре нещо в тъмната стая — мига единствено спиралата против комари. Огромната мрежа против комари, която им беше покривало в онази съдбовна нощ сега крие легналата фигура на доскорошния й любим.

Как е възможно да си лежиш толкова спокойно, мисли си тя, докато аз съм толкова неспокойна.

Заслепява я неочакван ален спазъм от ярост. Тя вдига камъче, лъскаво, гладко и го хвърля през решетките на прозореца. То се плъзва по мрежата и тупва на пода. Тя вдига второ, след това и трето.

Гопи се надига, потреперва и скача в леглото. Пуджа вижда тялото му през мрежата. След това той отдръпва мрежата и пристъпва към прозореца.

Облечен е само с потник и къси панталонки и когато вижда как играят мускулите по голите рамене и любимото лице наблизо, Пуджа усеща как разбитото й сърце се изпълва с всичката любов, която изпитва към него и противно на всичко, с надежда. Може би, когато му каже новината, той ще открие изгубения си кураж, заспалото благородство и ще каже: „Ще се оженя за теб, Пуджа, по дяволите баща ми“.

Нали затова е дошла?

Докато го гледа как разтрива очи, за да прогони съня, тя е убедена, че и той я обича колкото и тя него; че той все още я обича, колкото и да се е съмнявала през изминалите седмици. На него просто му трябва инжекция, за да се опълчи на баща си и може би новината за бебето ще му я даде.

Лицето му е на прозореца. Той присвива очи, когато я познава.

— Гопи — вика го тя, моли, умолява.

— Пуджа! Какво правиш тук? — Гласът му е паникьосан съсък. В него няма любов.

Той опира глава на перваза; гласът му е наситен с болка.

— Моля те, Пуджа, тръгвай си. Идеята не е добра. Тръгвай си и не се връщай. Ако той разбере…

— Ти обичаш ли ме? — пита тя, въпреки че това не е въпросът, който иска да зададе. Той обаче се изплъзва от устните й.

— О, Пуджа. — Гласът му е тих, от него лъха на болка. — Моля те, върви си. Това е лудост. Нямаш представа какво ще направи той, ако те открие тук. — Ужасът прогонва нежността от гласа му.

Пуджа мислеше, докато седяха на плажа и наблюдаваха как вълните с бели гребени флиртуват с пясъка, че той обмисля планове за съвместното им бъдеще, както прави тя. Мислеше, че той я обича сляпо, чистосърдечно, както тя него.

— Бременна съм — съобщава тя и той вирва глава. Наблюдава я и по лицето му се изписва страх. — Твое е, разбира се.

— Нищо не мога да направя. Той никога няма да ни позволи да се оженим. Върви си. Съжалявам. Моля те, просто си върви. — Гласът му е наситен с паника, очите са кървясали. Маха й с ръце, сякаш тя е дразнеща муха, която бръмчи около лицето му.

Пуджа иска да затвори очи и да заличи думите, да се престори, че той не ги е изричал. Тя иска да пренавие разговора и да започне отново.

Беше дошла подготвена да забрави проявата му на страхливост пред господаря, след като я беше любил, след като й беше казал, че я обича. Само че този безгръбначен слабак е истинският Гопи, а момчето, което тя е обичала толкова време — момчето, което си представяше, че с чисто сърце ще приеме и нея, и бебето, че ще бъде част от едно прекрасно трио, ново семейство, което да замени загубата на старото, — е просто илюзия, измислена от заблуденото й сърце.

Как е възможно всичко, което е предполагала за този мъж да е било толкова грешно? Как е възможно той да не разбира колко важно нещо казва тя? Как е възможно той да махне с ръка на този живот, който са създали заедно, да свие рамене, след като чуе думите й, сякаш са риза, която вече не му става? Той изпитва ли нещо, каквото и да било?

Въпреки новата болка, която избликва от всяка пора и заплашва да я разкъса, тя опитва отново. Само още веднъж.

— Не ти ли е хрумвало, че не си кукла на баща си? Че имаш собствена воля? Говоря ти за твоето дете, за бога. Не можеш ли да се защитиш, поне заради детето? — срязва го тя, след това смелостта я напуска и тя не успява да спре сълзите и се мрази заради тях, заради цялата ситуация, задето се моли. — Моля те, Гопи, бебето е твое. Какво ще правя? Какво, за бога, да правя?

Въпреки доказателството в онзи съдбоносен ден, когато той я люби, а след това я остави да се оправя сама с гнева на господаря, тя все още се надяваше, че Гопи ще я подкрепи. Тя се беше надявала любовта му да триумфира над страха от баща му. Беше се надявала страхът му, който видя онзи ден, да е единична проява и сега, след като му обясни положението, той да направи нещо.

Беше се надявала…

— Нищо не мога да направя. — Той също плаче. — Не мога, Пуджа. Той ще ни убие и двамата, ако разбере. Моля те, Пуджа, просто върви. Съжалявам.

След тези думи, Гопи, момчето, което е обичала толкова силно, единственото момче, което някога е обичала, затваря прозореца в лицето й и я изключва завинаги от живота си.

Тя си го представя как се настанява под мрежата против комари и заспива, докато тя предпазливо обикаля около къщата, прехвърля се през стената, сподиряна от поредната виеща серенада на кучетата и тича надолу по хълма, покрай заспалото село, по моста и нагоре по хълма към колибата, която никога няма да бъде неин дом, където ляга на рогозката срещу заспалата леля, с бебето му, сгушено на сигурно място вътре в корема й.

* * *

На следващия ден тя сяда на любимото си място на брега, където преди цяла вечност копнееше за целувките на Гопи.

Чайки пропискват, деца се провикват, вълните с бели гребени се разбиват гневно в скалите. Острият вятър, който се надига от морето има горчиво-сладък вкус на плаващи водорасли и отхвърлена любов.

Всичко е същото, същевременно нищо не е същото.

В деня на целувката сърцето й преливаше. Сега е отчаяно, смазано от случилото се, от онова, което тя е задействала.

Какво да прави? Какво може да направи?

Моля те, господи, помогни ми, моли се тя.

Сякаш в отговор на молитвите й, тя си спомня как Чинама дойде един ден при майка й, обляна в сълзи…

Майка й накара и двете с Шарда да си поиграят с децата на Чинама, с хлътнали кореми, с тънки крачета, в окъсани дрешки, които следяха всяко тяхно движение изпод гъсти сплъстени коси.

Шарда търпеливо изведе децата, задаваше въпроси, казваше смешки, докато Пуджа подслушваше мама и Чинама.

— Какво да правя? Той харчи всяка изкарана пара за пиене, прибира се и ме насилва. И без това гладуваме, как сега ще храня още едно гърло? — Чинама потри корема си.

Мама й обясни.

— Има една баба, която живее край Домпур. Иди при нея. Тя ще направи каквото е нужно.

След това Пуджа приклещи Шарда, докато седеше с книгите си под една гуава.

— Защо мама изпрати Чинама при бабата?

Въздухът миришеше на зеленина, на нови растения и любопитство.

— О, Пуджа… — Кучето се беше приближило и близна лицето на Шарда.

— Моля те, кажи ми защо. — Пуджа откъсна плод гуава от дървото и захапа меката плът. — Достатъчно голяма съм — рече тя и пресече протестите на Шарда.

И Шарда й каза.

* * *

Колибата на бабата е на живописно място сред избуялите смарагдови поля. На Пуджа й се струва престъпление да дойде на такова красиво място, за да извърши нещо толкова грозно.

Бабата седи в двора под ароматен лайм и дъвче паан. Тя е жилава и много стара, има сребърна коса и сребърни очи, които блестят на сбръчкано, обветрено лице.

Поглежда Пуджа, след това впива поглед в корема на момичето.

— Ела тук — нарежда тя и поставя ръка върху корема й.

— Не — заявява спокойно жената след известно време и клати старата си глава. — Прекалено късно е. Бебето се движи под ръката ми. Не мога да го направя. Ще бъде убийство.

Пуджа кима бавно, докато осмисля думите на жената и разбира, че независимо от факта, че това е най-голямото прегрешение, което може да извърши младо, неомъжено момиче, въпреки че ще бъде презряна и отхвърлена като неомъжена майка, изпитва огромно облекчение.