Ренита де Силва
Обещанието (36)

Радж
Прегръдка от горещ извор

Индия.

Той очакваше високи температури, как иначе. Не бе очаквал обаче физическото въздействие на топлината. Тя го порази със зноен, влажен шамар, когато слязоха на летище Баджпе след кошмарно пътуване в малък самолет, за който той се страхуваше, че няма да издържи неговата тежест, камо ли тази на останалите пътници и багажа им. Седна до прозореца, а когато започнаха спускането към Баджпе и той забеляза вълнообразните смарагдови хълмове и проблясъци на намигащи, сребърни реки, пълзящи между долини, които се изпречваха на пътя им, затвори очи и започна да се моли. Молеше се на бог, който и да е бог, все някой бог, който да го върне жив и здрав у дома.

Искам да видя отново Ели, моля те, господи.

Когато най-сетне спряха рязко — благодаря ти, господи, — той се обърна към майка си и й се усмихна широко. Тя стискаше подлакътниците така, сякаш бяха нейното спасение.

— Кацнахме, мамо. Можем да слизаме — каза той, без да крие облекчението, което придаваше криле на гласа му.

— Не знам дали мога да го направя — прошепна тя.

— Тогава не го прави — отвърна той и си помисли: „Не можа ли да помислиш, преди да тръгнем?“.

— Искам да ги видя. Само че… как ще се изправя пред тях. Какво ще им кажа?

— Истината. Че всичко е по тяхна вина. Задето са те изхвърлили, задето са те прогонили и задето са те отблъснали.

Майка му го погледна с усмивка, неуверена, но целеустремена.

— Извинявай за всичко, Радж. Знам, че бях кофти родител, че се провалих пред теб, че те разочаровах безкрайно много…

— Мамо…

— Осигурявах ти всякакви материални неща — каза тихо тя, — и глупашки се убеждавах, че е достатъчно. Не ти дадох обаче онова, което бе наистина важно. Не ти дадох себе си.

— Аз…

— А ти си до мен, толкова благороден, толкова всеотдаен — бе казала тя. — Не знам какво щях да правя без теб. Благодаря ти, че ми прости за грешките. Задето ме приемаш с всичките ми недостатъци.

— И аз ти благодаря за същото, мамо — отвърна той.

Тя се усмихна отново. След това си пое дълбоко дъх, стана и тръгна по тясната пътека на миниатюрния самолет.

— Да видим сега как ще намерим такси и след това ще ти доразкажа.

* * *

Ето че той се опитва да си намери място на хлътналата седалка на разбитото такси, което майка му избра случайно сред тълпата таксиметрови шофьори, които им се нахвърлиха като патиците върху трохите хляб, които бавачката му даваше, когато беше малък.

Той не е готов за ужасния шум, който го връхлита в тази страна, за тълпите, за хаоса. Не е подготвен и за миризмите, които са като нещо живо, което се загнездва в теб. Пикантният аромат на подправки се смесва с разлагащата се воня на открити отходни канали и смрад на топлина и пот, на пръст и прах, от която се вдигат кайсиеви облаци.

Той не е подготвен нито за цвета, нито за наситеността от калта с цвят на шафран и калейдоскопа от сарита, закачени по кичозни навеси пред магазини под изпепеляващото слънце. Количките на уличните търговци гордо предлагат планини от подправки: жълта куркума и червено чили, зелен кориандър и кафява гарам масала или купове храна: алено пържено пиле и купчини ориз изпъстрен с розово, ярки туби с жълт сироп и лъскави топки в цвят охра.

Не е подготвен и за потресаващата бедност, която е на всяка крачка, неразделна част от живота. Хора готвят, ядат, облекчават се, обличат се, къпят се, уринират и живеят живота си отстрани на пътя: в ровове; заврели са се под плющящ брезент, захванат с пръчки и окичен със сарита; в бараки, които изглежда са направени от кал и покрити с трева или дори в циментови тръби!

Голи деца се шмугват из трафика, вдигат трохи от прахта и ги тъпчат в устата си. Майки в опърпани сарита молят за подаяния с деца с хлътнали кореми, увиснали на гърдите. Скитници са се изтегнали край пътя, измършавелите им тела са покрити с открити язви, по които са накацали мухи, хлътналите им очи молят.

Какво би казала Ели за всичко това? Ели… как му се иска тя да беше тук, да опознае тази невероятна страна с него.

Тази страна те сграбчва за гърлото, мисли си той и вдишва мириса на изгорял портокал в жестоката жега. Оставя те без дъх. Иска ти се да започнеш да виеш и никога да не спреш.

Той си спомня как крещеше на майка си, задето работи и изкарва прехраната им, как нагло твърдеше в деня преди заминаването им, че може да живее и без пари. Сега, след като видя това, той разбира защо тя го удари. Мисли си за огромната им къща, за ексбокса и плейстейшъна, за стаята си, която може да побере три от къщите, които видя, за гардероба, който пък може да побере поне една, пълен с маркови дрехи, повечето от които дори не носи.

Залива го срам, горчив като неприемлива истина.

Колко глезен съм бил. Колко много неща съм приемал за даденост. Самосъжалявах се, задето се чувствах необичан, докато тук има хора, които гинат от глад, борят се за живот. Какво ли не биха дали тези хора, за да са на мое място?

* * *

Гласът на майка му е тих.

— Коремът ми определено беше наедрял. Талията ми се беше разширила. Тогава се появи първото подозрение. Пресметнах кога за последен път съм била в цикъл…

Когато осъзнава какво казва майка му, Радж се изтръгва от мислите, отдръпва се от света навън, от който го делят посивелите от мръсотия, пръски паан и слюнка прозорци на разнебитеното возило. Предното стъкло е също оплескано и мръсно кафяво. Не може да си обясни как шофьорът вижда през него.

Неомъжена майка не е голяма работа във Великобритания, но е много голяма работа в Индия от времето, когато майка му е била млада, сигурно и сега, мисли си той.

Таксито се разклаща и подскача през поредната дупка на пътя и е последвано от истински хаос от клаксони и писък на набити спирачки. Шофьорът на препълнен до пръсване автобус кара прекалено близо до тях, показва глава през един от прозорците (просто зейнала дупка на ръждясалото шаси) и им изкрещява, след това автобусът извива и почти избутва таксито от тесния, покрит с дупки път.

— Моля ви. Внимавайте — надига глас майка му.

Хората се изсипват от двете дупки, които минават за врати, една отпред, една отзад на допотопния автобус, държат се само с една ръка, краката им едва са стъпили на стъпенките, дрехите им се издуват на вятъра.

Радж поглежда майка си и извива вежди, а тя му отправя кратка усмивка, преди да поднови разказа си. Автобусът спира с пищене на измъчени спирачки и добавя още пътници към вече съществуващата какофония и шофьорът им използва момента, за да даде газ напред.

Радж слуша невероятната история на майка си, как е отишла при бабата и колко облекчена е била, когато старата й е отказала.

Макар да не беше подготвен за онова, което виждаше около себе си в тази необичайно позната страна, той е още по-малко подготвен да научи, че майка му е била бременна и тази бременност не е била прекъсната…

Мамо! Задържа ли бебето? Аз ли бях? Затова ли ти е толкова трудно да ме обичаш, защото съм продукт на такава мъка, защото съм се появил в толкова трудно време от живота ти? Затова ли ми се ядоса толкова много, когато ти казах, че мога да живея и без пари, защото си направила всичко по силите си, за да ми осигуриш по-добър живот от онзи, с който съм започнал, иска да попита той, но не може да намери думите.

Майка му седи свита, сякаш това че е в Индия й причинява болка. Или може би, защото извиква спомените? Защото му казва истината за раждането му.

— Искам да убия Гопи — заявява той. — Искам да го пипна за гушата и да стисна. Била си много смела, мамо, да направиш всичко това сама. Кажи ми отново, защо се връщаш?

— А?

— Защо правиш онова, което иска сестра ти, защо преобърна живота ни, за да дойдеш да посетиш нея и дъщеря й, след като тя не ти е помогнала нито веднъж, не ти е простила за обидата, която според нея си й нанесла, и не е дошла, за да те прибере у дома?

— Тази работа продължи прекалено дълго, Радж. Не можем непрекъснато да мислим за болката. Къде ще ни отведе всичко това? — Майка му потрива очите си с уморена ръка. — Освен това…

— Какво?

— Има и още… — Майка му замълчава.

Той изпитва същия проблем; не може да зададе въпроса, който е на езика му, който е завладял мислите му. Да не би да е живял в лъжа?

Той изпитва по-топли чувства към майка си, изпитва страхопочитание към силното момиче, което е била, и към силната жена, в която се е превърнала, оставя решително миналото зад нея, отглежда го почти съвсем сама, успява в бизнеса, противно на всички очаквания. Ако обаче той е бебето, за което тя говори и го е лъгала за това… Как ще я погледне отново в очите?

— Искам да знам, запази ли бебето? — успява да попита той, без да зададе истинския въпрос за онова, което го вълнува, а и не иска да прибързва със заключенията и да обвинява майка си още отсега, решава да й даде шанс да обясни.

И тя обяснява.