Ренита де Силва
Обещанието (29)

Пуджа — пропукване
Долната устна на небето

Пуджа се изправя на скала над плажа и се вслушва в морето, което тананика под съпровода на нестихващия ритъм на прилива. Тя наблюдава как вълните играят на криеница с пясъка, омагьосана от хипнотичния начин, по който се надигат и разбиват, надигат и разбиват.

Мисли за баща си, представя си лицето му, когато я удряше, всеки ожесточен удар, който раздираше кожата на гърба й с плачещото петно на безчестието, което уж била донесла; думите, изречени докато от устата му изскача слюнка, наситени с разгром, задушени от чувство за загуба, всяка една като дървена цепеница, която захранва погребалната клада на взаимоотношенията им.

— Ти не си ми дъщеря.

Пет думи, които изричат сбогом към бащата, чието цяло същество омекваше, когато тя беше до него. Същият този баща казваше, че тя е неговото щастие, причината да живее, целият му свят. Бащата, който я беше глезил и приласкавал, обичал. Най-вече обичал. Само че в минало време.

Блестящата шир от тюркоаз призовава. Тя си представя как скача от скалата. Представя си как ласкавите вълни с бели пенести гребени оставят топли целувки, когато я поемат в солените си дълбини.

Спомня си, когато за последен път зърна майка си, преди да бъде принудена да напусне къщата, която наричаше свой дом, семейството, от което вече не беше част. Майка й беше съсипана, от тялото й струеше болка, очите плачеха. Мама се притисна до Пуджа, не я пускаше, падна в краката на татко, умоляваше го, не спираше. Цялото село се събра да гледа, разбира се, нахлуха откъм нивите, разблъскаха пасящите крави. Враните по кокосовите палми се пръснаха уплашено при този неочакван шум, който смути тишината.

Баща й отказа да погледне Пуджа, престори се на глух и сляп пред агонията на съпругата си, пред сърцераздирателните й молби.

А Шарда…

Шарда се беше облегнала на едно мангово дърво, то подпираше тялото й, което искаше да я предаде. Шарда беше носила Пуджа на ръце, когато самата тя беше още дете, докато Пуджа не стана прекалено тежка, показваше я на всички с гордост.

— Моята сестра.

Сълзи бликаха от очите на Шарда, лицето й беше разкривено, тя се опитваше да се скрие вътре в себе си.

Пуджа се отдалечи от къщата, в която винаги бе обожавана, къщата, която бе дом през целия й живот, а сега миришеше на болка и зашеметяваща мъка, вонеше на срам, трепереше под урагана от думи, които не можеха да бъдат изречени, и действия, които не можеха да бъдат върнати, преследвана от фантома на онова, което беше преди, преследвана от изкушаващия спомен на щастие и задоволство, които до много скоро красяха стените й.

Тя не заплака. Не проля нито една сълза.

Чувстваше единствено гняв. Беше ожесточено червен и парещ също като раните на гърба, беше изтласкал настрани чувството за вина, болката, беше предизвикал великолепен, огнен бунт. Що за справедливост беше това, защо не й беше дадена възможност да обясни, дори да проговори? Как бе възможно баща й да твърди, че я обича, след като за миг зачерта хубавото, което мислеше за нея, заради най-лошото, отказа дори да погледне сивите зони между тях, грешките и провалите, които я превръщаха в човек?

Когато баща й вдигна пръчката, за да я наложи, когато майка й и сестра й се съгласиха, семейството й смаза сърцето й като шушулка кардамом под ударите на чукчето.

Цял живот беше мечтала да се махне от ограниченията на селото, от закостенялото мислене и предразсъдъците. И ето че се получи.

Защо трябва Шарда да се омъжи за Гопи, след като тя, Пуджа, го обича? Какъв е смисълът?

Когато Пуджа е с Гопи, тя се чувства завършена. А след като изпитва подобни чувства към него, как може да изтърпи да го види женен за сестра й? Сестра й, която не знае какво е да си влюбен, която знае единствено да учи и да готви. Сестра й, която не знае как да живее. Да обича като Пуджа, когато цялото й същество пламти, а сърцето тръпне за Гопи, това е живот.

Справедливо ли е спрямо Шарда или Гопи да сключиш брак, след като сърцата им, цялото им същество не е устремено към другия? Шарда не познава Гопи като Пуджа. Не знае, че има белег от неравни шевове на левия крак, където го е ухапало куче, когато е бил на пет, че като дете толкова често си е обелвал коленете, че са целите в белези, че се страхува от височини, че го заболява главата, когато пие леденостудена вода.

Шарда не знае, че Гопи е получил първия си мотор, когато е бил на четиринайсет, след като се е научил сам на мотора на приятел и е показал на баща си, че може да го кара. Тя не знае, че баща му е купил мотора и следващите при условие че Гопи ще го вози, когато той поиска.

Шарда не знае, че Гопи ненавижда суров лук, че не може да пие чай след четири следобед, защото след това не може да спи нощем. Тя не знае, че той винаги пази половината си ладу за Пуджа и обожава джалеби. Тя не знае, че той ненавижда дал^[1], но обожава ориз с кисело мляко, че майка му, починала, когато е бил на три, му липсва, че плаче, когато гледа индийски филми.

Шарда не знае, че Гопи е с романтично сърце, не знае, че „Създадени един за друг“^[2] е любимият му филм и той го е гледал петдесет и четири пъти, от които десет пъти с Пуджа. Тя не знае, че той има много силен гъдел, особено на кръста. Тя не знае, че когато той се смее, очите му се превръщат в цепки и от тях тръгват бръчки, които стигат чак до косата.

Шарда не знае, че зад наперената фасада Гопи е уплашено, несигурно момченце, което иска всички да го обичат. Тя не знае, че най-срамният момент за Гопи е, когато се изкискал от страх, докато учителката биела приятеля му Дину, и Дину никога не му простил. Тя не знае, че той ненавижда да има пясък в обувките, че обича сок от манго, но не яде манго. Тя не знае, че той има пет бенки на лицето, че когато спи, миглите му хвърлят сенки по бузите с формата на опашка на еднорог.

— Няма да се виждаш повече с това момче — нареди баща й. — И с нас няма да се виждаш повече.

Нещастието прогонва гнева, великолепният прилив на гняв, който я завладя за кратко и я накара да се почувства за момент безумно, безкрайно жива. Частица агония заплашва да разкъса душата й. Гърбът й гори от болка.

Пуджа поглежда натам, накъдето долната устна на небето среща горната устна на морето и запечатва невъобразимите тайни на вселената, всичко, което се съдържа в това необхватно обещание и тя иска да потегли към него.

Представя си прегръдката на водата, кадифения пясък под краката, соления вкус на забвението.

Горещ дъх на подправки по врата й, мирис на моторно масло и лимон.

— Дори не си го помисляй — прошепва той.

Тя усеща как той се отпуска до нея на скалата, наситеният с мирис на марината морски въздух се премества, за да му направи място и обгръща и двамата с ароматна прегръдка.

Той се обляга по-близо и я гушва, а тя отпуска глава на рамото му, радва се на единственото в своя свят, което не се е променило, има чувството, че се е прибрала у дома.

Раци се шмугват в малки дупчици; мъже спорят; жени се смеят; деца плачат. Въздухът мирише на лук и чили от продавача на бел пури близо до тях, смесен с мирис на риба, вкуса на мокър пясък.

Как да се откаже от Гопи, единствената константа в живота й, чиято тъкан е разкъсана и издала тайни, които тя предпочита да не знае?

— Ш-ш-ш, всичко е наред — реди той и тя усеща, че плаче, сълзите, които е удържала, сега са намерили път навън и силни ридания разкъсват тялото й.

Чайките се провикват. Подправки се пържат, къри бълбука в къщите край брега. Един мъж си подсвирква, докато уринира в морето.

Тя копнее за предишните дни, когато всичко беше наред в нейния свят: седеше на мотора му, прегръщаше го, плитките й танцуваха около главата. Безгрижно минало, когато отпускаше глава на здравия му гръб и вкусваше въздуха, усещаше аромат на плодове и подправки, на невинност, докато профучаваше шумно, а след това с танцова стъпка се отправяше у дома, при семейството си, при усърдната си сестра, уморената си майка и готов да й угоди във всичко баща.

— Много съм му сърдита — заявява тя, когато може да говори. Никога повече няма да нарече баща си татко. Няма да се обръща към него за нищо. Той се е отказал от нея, значи и тя ще се откаже от него. — Той плаща на лелята, за да остана там, вероятно използва парите, които е събирал за зестрата ми.

Гопи мълчи, оставя я да говори и тя му е безкрайно благодарна. Той я разбира. Той е единственият човек, който я разбира.

Небето е калейдоскоп от цветове там, където се слива с морето. Деца пропискват, докато скачат сред вълните в бяло и аквамарин, по лицата им се е изписало неприкрито удоволствие, бдителните им майки се опитват да ги задържат. Продавачи на сладолед и на фъстъци обикалят наоколо, мъж в далечината предлага тали бонда — палмови плодове — за три рупии на парче. Група момичета в чуридар се кискат в шаловете си. Капризният морски ветрец е наситен с аромат на приближаващ сумрак, солен с привкус на чесън.

— Не е толкова зле при леля — подсмърча тя. — Нилама е стара и ослепява, и се радва, че има компания. Сигурно той я е накарал да бди зорко над мен, защото трябва да давам обяснение за всяка крачка. — Тя не успява да прикрие горчивината в гласа си.

— Тя къде мисли, че си сега? — По лицето му играят червени отблясъци от небето с цвят на фукция.

— На пазар. Казах й, че ни се е свършило олиото и лещата. — Тя успява да му отправи неуверена усмивка. — Да избягаме — предлага тя.

— Трябват ни пари, за да избягаме, Пуджа — отвръща тихо той и нежно гали рошавата й коса, подмятана от вятъра край морето. — Татко си е затворил кесията и нареди повече да не се виждаме. — Гласът му е грапав от разочарование.

Само че ти си тук. Опълчил си му се, за да дойдеш при мен.

— Как е разбрал за нас… — започва тя, но вече знае. Всички селяни, събрали се да гледат драмата, която се разигра у тях, знаят.

В това село няма нищо свято, мисли си тя, най-малко любовта.

— Вече не съм сгоден за Шарда. Татко развали годежа, когато разбра. Трябва да ходя с него на работа всеки ден. От сега нататък ще ни бъде по-трудно да се срещаме. Успях да се измъкна, защото имаше спешен случай в един от неговите…

— Вече не си сгоден за Шарда, така ли? — Пуджа мисли за сестра си, как тя грееше на годежа, и изпитва болка.

Когато обаче осмисля думите му, усеща как се вдига товар: товарът на чувството за вина и срам, които влачи, откакто разбра за годежа на сестра си.

Усмихва се на Гопи и цялото й тяло е завладяно от облекчение. Нищо не е уредено, всичко е в нейните ръце. Тя е изгубила семейството си, въпреки това има искрица надежда. Гопи не е изгубен за нея.

— Обичам те, Гопи — мълви тя.

Той я поглежда и този поглед й казва всичко, което иска да знае, очите му проникват в дълбините на душата й.

— И аз те обичам.

След това той се навежда, докато слънцето залязва и ветрецът милва морските вълни и небето, целува я. По-красиво е, отколкото си го е представяла. По-хубаво е дори от най-невероятните й фантазии.

— Леле, какво правят? Ох! Засрамете се!

Някъде отдалече Пуджа чува възмутени викове, скандализиран шепот, но тя е изгубена за света, изгубена е за всичко, освен за този мъж, който прави с нея онова, което си е представяла стотици хиляди пъти.

— Нямате ли репутация да пазите? — провиква се някой и друг подсвирква.

Мъжете сочат; майките закриват лицата на децата си, но любопитните хлапета надничат между пръстите на майките си с жадни, невинни очи.

Гопи подава на Пуджа ръка и я изтегля да стане.

— Да се махаме оттук — решава той и двамата се отдалечават, съпроводени от хор вълчи подвиквания и смях.

— Баща ти у дома ли е? — пита Пуджа, когато наближават неговата къща, която е точно до брега.

— Не знам дали се е върнал. Защо?

— Да говорим с него, Гопи. Ако съм с теб, ще говорим заедно с него. Ако види колко много се обичаме, може пък да се посмекчи. Все пак той е бил готов да приеме Шарда за снаха, защо не мен? — Тя убеждава колкото себе си, толкова и Гопи.

Тя не позволява внезапно изникналото пред очите й лице на баща й да я разубеди, нито ръцете му, които стоварват удар след удар, докато тя хлипа: Как можа да го направиш, да стовариш това безчестие върху нас?

Гопи се ококорва при това предложение, но когато среща погледа й, в очите му се появява решителност, като пясъчното сиво на мокър цимент, докато се втвърдява.

— Да. Права си, Пуджа. Писна ми да управлява живота ми. Ще говоря с него, ще му кажа, че те обичам и искам да се оженим. Ела. — Той отваря портата към голямата къща.

Сърцето й полита като птица, пусната от клетка, докато проверява докъде стига свободата й. Тя върви редом с него.

Глутница кучета започват да вият, когато те приближават къщата, но са вързани за колчета и не могат да нападнат Пуджа.

— Все още не си е вкъщи — обяснява Гопи за баща си. — Автомобилът му не е тук. Сега поне мога да ти покажа стаята си.

В този момент тя преценява. Може да се върне, да опази онази частица от репутацията си, която й е останала. Откога обаче се интересува за репутацията си? А и най-лошото се случи, от нея се отрекоха, какво друго може да се обърка?

— Ще заобиколим отзад, за да не ни видят слугите — обяснява Гопи.

Ти нямаш ли срам? Думите на баща й отекват в ушите, докато тя заобикаля къщата с Гопи и се подпира на стената.

Кучетата вият така, че ще събудят цялата махала, но слугите не излизат, за да проверят какво става.

— Сигурно са в кухнята и се веселят — прошепна Гопи. — Празнуват факта, че татко го няма по-дълго от обикновено. Кучетата и без това лаят за най-незначителното нещо — жаби, когато подскачат в градината, когато се плъзне някоя змия, — така че никой не им обръща внимание. Обикновено охраната, Ману, им подсказва кога има посетители, но той сигурно е отишъл да яде или пък е в кухнята с останалите, клюкарства, докато баща ми го няма.

Той се обръща към нея и лицето му грее във вечерния сумрак. Колко много го обича тя, любимия й профил, който си е представяла много пъти посред нощ, за да заспи.

— А кухнята е в другия край на къщата, далече от моята стая. Никой няма да разбере, че си тук.

Пуджа усеща тръпка, когато той казва тези думи и вижда същото отразено в очите му, когато се присвиват и дъхът му излиза накъсан от желание.

Не правя нищо нередно, казва си тя, докато умът й трескаво работи и потиска чувството на вина и свадливия глас на съвестта си, който говори също като баща й. Аз обичам този мъж и двамата с него ще се оженим, ще бъдем заедно, веднага след като говорим с господаря.

Пуджа се притиска към стената на къщата и си казва, че разликата с къщата, която е наричала свой дом доскоро, с мъничката кухня и единствена стая, където се хранеха и спяха, е огромна.

Липсвам ли им? Не спира да си задава този въпрос и усеща как се сгърчва от болка.

Гопи завива зад ъгъла и Пуджа си удря главата в един от отворените кепенци.

— Това е — сочи Гопи.

Пуджа наднича в стаята и изчаква очите й да свикнат с полумрака вътре. Стаята е два пъти по-голяма от досегашния й дом, от който Пуджа бе прогонена. На тавана се върти вентилатор; има маса, стол, гардероб, огромна мрежа против комари обхваща гигантско легло, в което с лекота могат да се поберат четирима.

Гопи е напреднал и Пуджа ускорява крачка, докато той не спира рязко пред една врата и тя се блъска в него, усеща нова тръпка.

— Задната врата. Оставят я отключена през деня — шепне той и отваря тихо, а щом влизат вътре, той се обръща и я привлича до себе си.

Пуджа чува как диво бие сърцето му. Досега е отпускала глава единствено на гърба му, докато седеше зад него на мотора, никога до гърдите. Тя вдъхва мириса на пот, лимон и моторно масло, познат, даряващ спокойствие. Силното му тяло, с набъбнали мускули я приласкава в топлия пашкул на прегръдката. Тя усеща как пламва.

Мястото ми не е тук.

В този момент обаче иска да е в прегръдката точно на този мъж. Ръцете му са като домашен уют, още по-ценни сега, откакто е останала без дом.

След малко Гопи нежно я отдръпва от себе си, стиска я за ръката и я въвежда в стаята си. Затваря вратата и се обляга на нея, поглежда я с жадни очи, блеснали от желание.

Мястото ти не е тук, сама в стаята на един мъж, в мрака. Това е гласът на Шарда.

Тя защо е тук?

Шарда, ти не си обичала като мен — толкова много, че да забравиш всичко друго, да обърнеш гръб на предпазливостта. Какво толкова е нередно, пита Пуджа призрачния глас на сестра си. Толкова ли е лошо да си с мъжа, когото обичаш? Не е ли това най-естественото на света?

Не и този мъж. Той ми принадлежеше, докато ти не застана между нас, отвръща Шарда в главата на Пуджа, но Пуджа прогонва съвестта си, която се прави на нейна сестра. Не е вярно, не съм заставала между вас. Аз бях тук първа. Той обича мен, не теб. Мен.

В следващия момент тя забравя всичко, освен мъжа, чиято уста докосва косата й, очите, носа, устните. Тя може единствено да чувства, не мисли, няма я досадната съвест, която й говори с гласовете на семейството й. Той я привлича по-близо и ръцете се спускат по заздравяващите рани по гърба. Тя трепва.

— Какво има? — прошепва той. Загрижеността оцветява гласа му в мекото кремаво на облаци, прегърнали кораловия край на нощното небе.

Обръща я и вдига чуридара и елечето. Тя го оставя, въпреки че чува как елечето се скъсва. Чува замаяната му въздишка, шокиран стон, усеща как устните му докосват всяка пресечена рана, сякаш по този начин той отчаяно се опитва да промени злото, което й е сторено, да възстанови тялото й, семейството й, да й върне живота. След това я целува по челото, толкова нежна ласка, че тя усеща как в ъгълчетата на очите й се събират сълзи.

— Обичам те, Пуджа — мълви той и гласът му е болката на нощта, която очаква нежната светлина на утрото. Това е първата капка дъжд след месеци суша. Това е обещание и завет. Това е притежание след смазваща загуба. Това е истина.

— И аз те обичам — прошепва тя.

След това остава единствено Гопи и този момент е техен, единствено техен. Те се губят един в друг, докато сенките пълзят отстрани на къщата, мрежата против комари обгръща преплетените тела на двама млади любовници, на които не е писано да са заедно.

След това чуват как кучетата лаят, чуват ръмженето на двигател, който приближава и спира рязко. Разнася се тряскане на врати, стъпки по гранитните подове, слугите припкат. Властен мъжки глас се провиква.

— Гопи?

Срамежливото почукване на слуга по вратата е последвано от колеблив глас.

— Гопи, господине, вечерята е готова.

Гопи се обръща към Пуджа и я притиска още веднъж.

— Да говорим с баща ти, да го убедим, че сме един за друг — настоява Пуджа, гласът й е оцветен с отчаяние. След като осъзнава истината за онова, което е сторила, тя иска да си осигури одобрението на господаря.

— Сега ли? — чертите на Гопи, меки в сумрака, разкриват обич.

— Да.

Той кима, очите му блестят решително.

— Татко не трябва да разбира, че си била тук с мен, в противен случай никога няма да се съгласи да се оженим. Върни се по същия път, по който влязохме. Ще гледам никой да не те види, когато излизаш, аз ще дойда, когато почукаш и ще говорим с него заедно — шепне той до ухото й и решителният му глас, напълно убеден, й вдъхва увереност за предстоящото изпитание.

* * *

Пуджа минава по пътя, по който е влязла, притиска се към тъмните стени на огромната къща. Планът е да се измъкне от портата под прикритието на сенките, а след това да изчака да я пуснат и да се престори, че току-що пристига.

Кучетата започват да вият. Както и преди, никой не им обръща внимание.

Ману, охранителят, все още го няма и Пуджа дръзко минава през портата и тръгва по алеята. Чука на входната врата, а сърцето й блъска ожесточено в клетката на гърдите.

— Те вечерят. — Слугата, който отваря, не иска да я пусне.

Къде си, Гопи? Нали обеща ти да отвориш вратата?

— Трябва да говоря с господаря и сина му. Очакват ме — настоява тя, след което я пускат с нежелание и я карат да чака до входната врата.

Няма къде да седне и Пуджа пристъпва от крак на крак цели петнайсет минути, докато господарят най-сетне излиза, намръщен страшно и оглежда Пуджа с острия си поглед. Гопи е зад него, пристъпва към нея. Присъствието на любимия съвсем не я успокоява.

Можем да се справим, Гопи. Заедно ще го убедим.

Все едно е на съд, мисли си тя. Сякаш двамата с Гопи ще се молят за живота си. Тя усеща, че от господаря лъха на грубост, враждебност и нетърпение.

На Пуджа й се иска да стисне ръката на Гопи, да намери спокойствие в докосването му, но знае, че това е прекалено, ще се отрази зле.

— Как смееш да прекъсваш вечерята ни, госпожице? — прогърмява гласът на господаря, думите му остри, гласът твърд като гранит. — И защо, за бога, си застанал до нея, Гопи?

Хайде, Гопи, кажи му. Кажи му колко много ме обичаш. Опиши с думи обичта, която ми показа, която усещам, че пулсира в тялото ми, във вените ми.

Гопи се олюлява. Изглежда е изгубил гласа си, този мъж, който е способен на такава нежност, който не заслужава такъв грубиян за баща.

— Струва ми се, че ти казах повече да не я виждаш, Гопи. А ти… — Очите на господаря са като цепки на хищник, който дебне плячката си. — Нямаш ли срам? Защо си тук?

Ярост завладява Пуджа, притиска я, изтласква чувствата, които потъваха още откакто баща й замахна с пръчката. Как смее този човек да й говори за срам? Как смее да използва същите думи като баща й, докато й раздираше гърба. Какво прави той?

— Тук съм — гласът й звънти високо и ясно, безстрашно, оттласква се в стените на огромното помещение и Гопи вдига очи от пода, — защото двамата със сина ти се обичаме.

— Нима? — Господарят се подсмихва, устата му се разкривява, очите са студени, безжалостни, също като на влечуго, оголило зъби, като тигър точно преди да скочи.

Моля те, Гопи, помогни ми.

Гопи обаче се е свил на мястото си и от всяка негова пора избликва страх, заразява я.

Защо се страхуваш толкова от баща си, Гопи? Той е просто човек, също като теб.

В присъствието на баща си Гопи се смалява, също като автомобил, изтласкан от пътя от огромен камион.

Какво стана с решението ти да говориш с него, Гопи? Нали щеше да му кажеш, че ти е омръзнало да управлява живота ти, нали щеше да му кажеш, че ме обичаш, че искаш да се ожениш за мен?

И докато си мисли всичко това със свито сърце, Гопи я изненадва, като я поглежда с блеснали очи.

— Татко — обръща се той към баща си.

Господарят се обръща към сина си, гласът му опасно нисък.

— Да не би да искаш да кажеш нещо, Гопи?

Гопи се колебае, поглежда я веднъж паникьосан и тя вижда малкото момченце без майка, не мъжа, когото обича, след това той свежда глава, отпуска рамене и избуялият кураж угасва.

Той няма да ми помогне. Сама съм.

Спомня си сцената на годежа на Шарда, как той отказа да я погледне. Трябваше да се сети още тогава. Трябваше да стои далече от него и да остави нещата каквито са.

Обикнала съм слабак.

Въздухът в стаята неочаквано става прекалено тежък за дишане, белите й дробове са като затлачени.

— Двамата с Гопи искаме да се оженим — заявява тя и сърцето й блъска като обезумял кълвач. Гопи трябваше да каже това, не тя. Гопи, чийто мирис все още е полепнал по нея, чийто вкус усеща по устните си, между бедрата. Тя не може да погледне господаря, не иска да види триумфа в очите му.

Къде ми е куражът?

Пренесъл се е на мястото, където е отпусната главата на любимия й, възможно най-ниско на гърдите. Той сякаш се опитва да изчезне, този човек, когото обича.

Знаех, че се страхуваш от баща си, но досега не съм предполагала, че си страхливец, Гопи. Винаги съм си мислила, че ще се застъпиш за мен, за любовта ни, когато настъпи важен момент. Но ти си страхливец.

Защо не го е видяла досега? Когато не развали годежа си с Шарда, въпреки че не я обичаше; малодушно прие решението на баща си. Защо бе нужно толкова време, за да паднат капаците от очите й, в момент, когато бе твърде късно.

Господарят отмята глава назад и се смее, гръмовен смях, който отеква в празното, просторно помещение.

Гопи трепва — кукла на конци, която е провиснала и готова да започне представление по настояване на господаря.

Пуджа не позволява на сълзите, които парят очите й, да закапят, докато доказателството за това, което е направила, мокри дъното на чуридара.

Наистина ли ме обичаш, Гопи, или всичко е било малодушие пред волята на баща ти и плановете, които той има?

Господарят се смее дълго. След това заговаря.

— Спомням си, че каза нещо подобно в деня, когато с родителите ти се разбрахме за годежа.

Той се привежда напред и тя усеща вонливия му дъх, усеща топлината му по лицето си. Налага си да не се отдръпне.

— Ще ти кажа нещо, момиче. Знаеш ли защо избрах, Шарда? Защото тя е трудолюбива, образована; ще стане лекарка. А какво е твоето бъдеще? Чух, че си се провалила на изпитите. Затова ли си набелязала Гопи, единствения син на богат господар?

— Не се интересувам от пари. Обичам Гопи.

— Ха — избухва господарят и потрива длани.

— Гопи? — опитва отново тя.

Той може и да е нещастен страхливец, но преди малко се обвързаха с най-голямата близост, която може да съществува между две човешки същества, така че би могъл поне този път да я подкрепи.

Изненадващо, но той го прави.

— Искам да се оженя за Пуджа.

Гласът му трепери, пресеква, когато изрича името й. Господарят се смее насила.

— Ако го направиш, ще те обезнаследя. Да видим тогава как ще се справяш без пукната пара. Тя се е провалила на изпитите, ти не си довършил обучението си. На полето ли ще работиш? Какво ще правиш?

Гопи отново провесва глава на гърдите. Пуджа има желание да го разтърси, докато думите, които иска той да изрече, не изпаднат от гърлото му като кашу от дърво. Не помни ли вече как се врекоха преди малко? Нали скрепиха обещанията, които си дадоха?

— Гопи, все някак ще преживяваме. Парите не са важни. Ние се обичаме, ще намерим начин.

Той обаче не я поглежда. Все едно я няма.

Тя може и да не се интересува от пари, осъзнава Пуджа и неочаквано вижда Гопи ясно, след като капаците са паднали от невинните й очи. Гопи обаче се интересува. Той не може да оцелее без богатство. Не я обича безрезервно както тя него, може би никога не е изпитвал същите чувства. Играл си е с нея, въпреки мнението на баща си и сега, когато баща му го заплашва да го обезнаследи, да се отрече от него, както нейните родители се отрекоха от нея, той я оставя на произвола на съдбата й, отказва се от нея със същата лекота, с която рибар захвърля прекалено малка и ненужна риба.

— Какво ще стане, ако някоя по-красива се появи? — попита го тя веднъж в началото на връзката им. — Ами ако срещнеш някоя по-богата? — трябваше да попита тогава.

Задушната стая, в която смърди на предателство, я потиска.

— Любов! — присмива се господарят. — Чух, че си „обичала“ повечето момчета в града. Май лесно раздаваш чувствата си. Знаеш ли защо избрах Шарда, най-вече, защото е добро момиче. За разлика от теб. — Изпълненият му с презрение поглед обхожда Пужда и тя се чувства мръсна, недостойна.

Всепоглъщаща ярост измества нещастието, завладяло Пуджа.

Проклета да съм, ако се оставя да ме тъпчеш, както тъпчеш сина си.

— Как смееш да ми говориш така! Нямаш право.

Господарят приближава толкова, че пръски слюнка полепват по лицето й, когато той просъсква.

— Писна ми от семейството ти да се влачи тук и да вдига скандали. Първо сестра ти, след това ти.

Шарда е била тук? Кога? Защо?

— И да не си посмяла да ми казваш тук, в собствената ми къща, какви права имам или нямам. Ти нямаш никакви права тук, курво. Да не би да си въобразяваш, че ще допусна момиче със съмнителен морал като теб да се доближи до сина ми? Вън веднага и не се връщай повече. — Гласът му плющи като камшик.

Тя не помръдва.

— Ако аз съм курва, тогава синът ти е сводник.

Господарят вдига ръка. Пуджа нито трепва, нито отстъпва.

Най-сетне, прекалено късно, Гопи се намесва.

— Татко, недей.

— Удари ме, хайде. А пък аз се чудех откъде Гопи се е извъдил такъв безгръбначен. Същият е като баща си. Слабаци и двамата… да нападате беззащитни момичета.

Лицето на господаря е разкривено в алена гримаса, ръката му е все още вдигната.

— Сбогом, Гопи. По-добре ми е без теб. — Пуджа се обръща и си тръгва, вдигнала високо глава, докато излиза през портата, а след като завива зад ъгъла, хуква по тясната пътека, където танцуват сенки по заспалите поля и отраженията на превиващите се дървета, погъделичкани от вечерния вятър, рошат блестящите води на потока, където пеят щурци, плъзгат се змии и съскат в притъмнелия листак, а жабите клечат сред влажните шубраци.

Нощният въздух носи аромат на жасмин и обещание за дъжд; разнася усещане за интрига, докато шепне на унесените треви, буди ги и ги кара да трептят.

Пуджа тича, усеща солен вкус и сополи. Нейният чуридар плющи около краката, а паренето между бедрата й напомня какво е направила и какво не може да бъде поправено.