Ренита де Силва
Обещанието (7)

Шарда
Кипящо мълчание

Мила мамо,

Седя до леглото на Куши и ти пиша, както много други пъти през годините. Тези писма са спасителното ми въже и ме задържат в настоящето. Искам да бъда силна заради дъщеря си, да съм до нея, когато се събуди.

Не искам да рухна отново, както когато разбрах какво се е случило — писах ти за това в предишното писмо. Правя дневник на всичко, което се случва, за да го извадя, когато отведем на съд хората, сторили това на любимата ми Куши.

Освен другите легла в тази дълга, пълна с болести, раздирана от мъка стая, любими хора бдят също като мен. Не срещаме погледите си, предпочитаме да таим и чувството за вина, и самобичуването си, всички „ами ако“ и „какво ли щеше да стане, ако“, защото са си само наши.

Поглеждам Куши, отпусната в леглото, множество тръбички я поддържат жива, стърчат от нея като игли, забити във вуду кукла, лицето й е посивяло, а аз се опитвам да й наложа да се върне към живота. Жизненото ми момиче, пълно с живот, сега е просто сянка.

Вината е моя. Защо не обърнах внимание на тези заплахи?

Как можах доброволно да позволя съвършеното ми момиче, наивно в много отношения, да не е пред погледа ми, след като самата аз знам истината, познавам чудовищната природа, която хората крият зад фалшиви и мазни усмивки?

Искам да намеря хората, които направиха това, и да ги накълцам на парчета, да изцедя зловонния им дъх. Само че не смея да оставя дъщеря си, да не би отново да проявя немарливост в грижите към нея.

Цял ден имам лоши предчувствия, някакво безпокойство ми тежи в гърдите. Защо не му обърнах внимание, вместо да го пренебрегна, защо го потиснах с надеждата да си отиде? Наистина не знаех какво ще се случи, въпреки това щях да отида да търся Куши, да я открия и да я доведа у дома, да я опазя жива. Изобщо не трябваше да я оставям да излиза онзи ден.

Ето я сега, безценното ми дете, бледото й лице е неподвижно като луната, настанила се в гнездо от облаци през онези мъчителни часове малко преди зората да се измъкне от задушливата завеса на нощта.

Знае ли тя колко много се гордея с нея? Колко много съм научила от нея? Как ме е променила, как ме накара да порасна, да отчета собствените си грешки, да стана самостоятелна?

Искам да ми бъде даден шанс да й кажа. Моля те, господи, моля те, мамо. Искам си я обратно. Тя е моят живот, моята причина да живея.

* * *

Мамо, когато докторът отдръпва поглед от моя, когато забелязвам отчаяно отпуснатите му рамене, разбирам, че новините не са добри.

— И двата й бъбрека са били унищожени по време на катастрофата — обяснява той. — Има нужда от трансплантация или цял живот ще бъде на диализа.

Скачам.

— Какво чакате? — питам.

Направиха ми изследвания. Сега трябва просто да трансплантират моя бъбрек в тялото на Куши и се надявам тя да се оправи и да се върне при мен по-скоро.

Любимото ми момиче.

Той е тук, докторът. Отново върти очи като крадец, който гледа да се спаси. Отново се е прегърбил. Сега пък какво не е наред? Колко ли още ще мога да понеса?

Моля те, господи. Много те моля.

— Много жалко. — Той клати глава.

— Кое… за какво говорите? — питам.

— Имате само един бъбрек.

— Ама… как?

Той извива долната си устна, сякаш думите, които изрича, го нараняват.

— Да си с един бъбрек е много по-често срещано, отколкото мислят хората.

— Значи не мога…

И двамата поглеждаме отпуснатата ми дъщеря, бледото лице, поддържаното от апаратите тяло.

— Не. — Следва дълбока въздишка. — Много жалко.

Наказание, мисля си аз, задето не успях да защитя Куши. Бързо правя изчисленията си. Дори след като продам фабриката и къщичката ни и взема заем, пак няма да мога да поддържам Куши на диализа още дълго. Всяко лечение е безумно скъпо. Никога не съм ламтяла за пари, мамо, винаги съм ги давала на онези, които са се нуждаели повече, но в този момент ми се иска от все сърце да съм богата, парите да не бяха пречка.

— Не можем да си позволим дълго диализа — прошепвам.

Иска ми се да можех да й дам единствения си бъбрек. Нямам нищо против да умра, за да може тя да живее.

Също така знам, че нито един лекар не би се съгласил на подобно нещо.

Що за жесток господ си ти, всемогъщи? Защо невинното ми момиченце, което няма нито една лоша мисъл в главата си, която се бореше, за да подобри живота на съселяните си, която обичаше с толкова плам, която живее толкова истински, ще плаща за моите грешки?

Докторът въздиша отново, прокарва ръка през изпитото си лице.

— Значи е наложително да направим трансплантация, колкото по-скоро, толкова по-добре. Кръвната група на Куши е рядка и ако чакаме да се появи донор, който пасва, ще отнеме много време.

Моля те, господи, Куши заслужава да живее. Много те моля. Вземи мен, вместо нея.

Гласът на доктора прорязва молитвите ми, накъсаните ми молби.

— Тя има ли други роднини?

Стоя като ударена от гръм.

Това твое дело ли е, мамо? Или е на татко? Да не би всичко това да е част от голямата шега, която господ ни е изиграл?

Много добре знам какво трябва да направя.

Аз проверих къде е отдавна, мамо, открих номера й. Нося го навсякъде със себе си, пъхнат е в блузата на сарито, при писмата до теб. Просто не събрах смелост да се обадя. Никога не съм била много смела, мамо. Това ми е добре известно. Сега обаче се налага.

Поглеждам Куши и откривам хукналия да се спасява страх там. Лепвам целувка като жертвоприношение, като благословия, като желание, върху меката, млада, нетрепваща буза на дъщеря си, след това тръгвам да търся телефон с международно избиране в огромната болница, в която лежат болни и ужасените им роднини в този безличен град на много километри от Домпур и Бомихали.

Малката клиника в Домпур нямаше условия да се справи с нараняванията на Куши. Казаха, че тази болница е последната ни надежда. А сега, тази жена, чийто номер нося близо до сърцето си, е единствената ни надежда.

Поемам си дълбоко дъх и набирам номера. Не ми е никак приятно, че не мога аз да дам на дъщеря си дара на живота, че трябва да моля нея.

Ще ме накара ли да се моля?

Миг, който продължава цял един живот. След това телефонът звънва, веднъж, втори път.

— Ало? — Гласът й, по британски напевен прикрива индийските гласни, покрива почти две десетилетия кипящо мълчание.