Ренита де Силва
Обещанието (20)

Радж
Сълзи като скъпоценни камъни

— Това село — ахва Радж. — Леле. Защо са настоявали толкова да те променят?

Тебе ли? Той все още не може да свърже момичето, за което слушаше, с жената до него. Майка му.

Тя му се усмихва мило. Той отвръща с почуда. Кога за последен път му се е усмихвала по този начин? Изобщо усмихвала ли му се е някога така?

— Навремето беше така, Радж — обяснява тя. — Момичетата нямаха право да имат мнение. Да се надяваме, че сега нещата са се променили или поне се променят. Стискам палци.

Този разказ на майка му кара Радж да започне да вижда нещата в нова светлина. Имал е късмет, мисли си той, че е расъл в Англия. Винаги е имал свободата да прави каквото иска. Понякога е прекалявал, знае, че е така, и често е правил грешен избор. Свикнал е например с никотина, въпреки че може да признае, че не му се е пушило, откакто майка му започна да разказва невероятната си история. А като допускаш грешки, не е ли това начинът да се научиш? Той поне е имал избор…

Сега разбира защо майка му беше толкова рязка с него, когато се оплакваше, че тя винаги работи, че никога не е до него. Винаги е имал пари, никога не е мислил за пари, никога не му е било отказвано нещо, което много иска. Никога не е имал представа какво е да си беден, да се лишаваш…

Какво е трябвало да изтърпи майка му, за да му даде тази свобода на избор, този удобен живот? Какво е трябвало да направи, за да извоюва независимостта си, да дойде в Англия? Загубата на сестра й не е ли била част от цената, която е платила?

Той поглежда майка си, строга, упорита, косата й стегната в опънат кок, лицето скрито под грим, който сега вече започва да попива в ъглите на очите. Някое и друго немирно косъмче си е позволило да избяга от затвора на кока. Трудно е да свърже тази неотстъпчива жена с буйното, енергично момиче, за което слуша, толкова пълно с живот, което се опитва да отхвърли ограниченията, които са се опитвали да й наложат. И се влюбва. Тази жена, която се отдръпва при най-лекото докосване…

— Онази монахиня наистина ли ви е изнесла лекция за „опасностите“ от това да докосваш момчета и да имаш похотливи мисли към тях?

Тя се киска, без да се сдържа и в този кратък момент той успява да зърне момичето, което е била навремето. Бягала е от училище, осмелявала се е да прекара деня с момче, нещо, което очевидно не е било прието в онова нейно закостеняло село от детството й…

— Защо? Защо не ви е било позволено да общувате с момчета? Какви тъпи правила!

— Да, тъпи и задушаващи — въздиша тя и усмивката застива на лицето й, втвърдява се, сякаш изсипваш восък от свещ върху гримаса.

Той не може да си представи майка си, която се отдръпва при най-малкия намек за чувство (въпреки че това поне малко се е променило от вчера), да докосне дръзко момче в кафене в град, който Радж дори не може да си представи. Присети се как Ели му дава знаци от автобуса, казва му, че го харесва. Любовта, мисли си той, е чувство, което не се променя, минава през поколения, през времето, прекосява разстояния. Той събираше кураж да говори с Ели от цяла вечност и все още не беше успял.

Любов, мисли си той. Тя те променя, но също така те оставя в окови…

— Била си изпълнена с копнеж да избягаш. Да бъдеш свободна. Успя ли? Направи ли го?

Цветът се оттича от лицето на майка му също като светлина, която напуска небето по време на дъждовна буря.

— Сине, аз…

Тя преглъща и потреперва.

— Извинявай, мамо — избъбря Радж и изненадва себе си. Колкото и да негодува срещу майката, която е познавал цял живот, Радж започва да осъзнава, че не иска да види майка си и в състоянието, в което е сега, изгубена, отворена за болка. След като изслуша историята й, Радж е по-склонен да й прости. Пламтящият гняв, който една-единствена нейна дума може да разпали, вече го няма. Вместо това, когато поглежда жената до себе си — жена, която винаги е била дразнеща енигма, но постепенно се разкрива като човек, с когото той мисли, че може да постигне някаква близост — изпитва тъга, че обстоятелствата са накарали ранно разцъфтялото момиче с вкус към забавленията да се превърне в тази строга, студена жена.

Майка му се овладява.

— Не ме съжалявай — казва тя. — Накара ме да се замисля. Ти си много прозорлив, сине.

Той усеща прилив на гордост при този неочакван комплимент и се извръща настрани, за да погледне през прозореца и да скрие пламналото си лице.

— Като говоря с теб и ти разказвам за миналото, виждам себе си ясно, оглеждам момичето, което съм била от разстояние. Ще ми се да я отскубна от миналото, да й налея малко здрав разум и след това отново да я върна на мястото й. — Тя мълчи за кратко, след това продължава: — Целият живот е пред теб, сине, чака да го оформиш. Моят е влязъл в руслото на допуснатите грешки, пропада в дупките, които без да мисля съм изкопала, в които съм пропаднала…

Радж обръща гръб на прозореца и облаците като захарен памук, които се простират докъдето погледът стига и потъват в обагрен в черешово хоризонт, за да погледне майка си. Очите й блестят със сълзи като скъпоценни камъни.

Отчуждената му майка най-сетне благоволява да се държи с него като с възрастен. Това напълно компенсира шамара, мисли си той.

— Попита ме дали съм свободна, Радж. Ами… Започвам да осъзнавам, че съм се омотала във вериги по-стегнати от онези на селяните и съм се заключила в затвор по свое желание. — Тя преглъща и безпокойството белязва чертите й — сянка от болка, зловеща като маскиран натрапник, който се кани да нападне. — Надявам се… много се надявам, като видя отново сестра си и се запозная с Куши, най-сетне да се освободя…

Аз защо не съм достатъчен? Защо не бях аз онзи, който да те освободи? Радж се колебае дали да не се обърне отново към прозореца, досегашното му приятно настроение изчезва по-бързо, отколкото облаците под самолета им, когато майка му продължава да разказва.