Ренита де Силва
Обещанието (35)

Шарда — бездна
Обгорял пръст на крака със счупен нокът

Мила мамо,

Не искам дори да мисля за онова ужасно време, но няма как. Няма друг начин.

Случи се. И промени всичко. Остави след себе си всичко обгоряло и разранено, посиняло и дълбоко засегнато. Като се връщам назад, ми се иска да бяхме напуснали селото и да се бяхме преместили далече, заедно с Пуджа, още в деня, в който дойде господарят. Иска ми се с цялото сърце, всеки ден оттогава.

Само че не го направихме.

* * *

Започна с глада. Нямаше много дъжд вече две години, не беше достатъчен за хора, които живеят от земеделие, така че напрежението се напуква, също като земята — сухи гърла жадуват за дъжд, за вода.

Фермерите обикалят храма на колене, раздават ладу и мляко, които не могат да си позволят и са готови да дадат какво ли не за една глътка, която да омекоти пресъхналите им гърла, готови са да дадат на богинята всичко, стига тя да им изпрати дъжд.

Но всяка сутрин небето е толкова наситено синьо, че очите те заболяват; облаците са леки, пухкави, пъргави като агнета, не са мрачно навъсени, не носят дъжд, уморени са да разнасят своя товар от дъжд.

Слънцето е безжалостно, ослепително жълто; зелената трева сега е с цвета на копи сено, кладенците са изсъхнали като кравешки лайна. Земята е напукана, хората озверели, животът на мнозина е съсипан. Децата измират, защото пият мръсна утайка изгребана от дъното на сухото езеро. Земята се пука, както и връзките между хората. Опасно време. В това време може да избухне война от най-малкия слух, от погрешно казана дума, от един поглед накриво.

Татко се приготвя за преместването на къщата, така е от месеци. Говори с фермери от други села, търси работа. Само че работа няма. Сушата се е погрижила.

Колкото повече време отнема на татко да организира местенето ни, толкова по-облекчена си ти, мамо, както и аз.

Може и да ме боли, може и да съм сърдита, но аз се въздържам от тази последна крачка, с която напълно ще се откъснем от Пуджа и ще оставим къщата, в която пазим спомени. Понякога си мисля, че татко отлага местенето поради някаква причина.

И тогава, един ден, той идва, за да ни съобщи, че е намерил работа като зидар в едно село от другата страна на Домпур. Ще се преместим след седмица.

Ти изглеждаш съкрушена, мамо. Сенки с цвят на грозде опасват очите ти, докато премисляш новината.

— Моля те — умоляваш го ти. — Не можем да заминем, без да й кажем. Моля те. Искам да я видя само веднъж, преди да заминем.

И за огромна изненада на всички, включително и негова, татко се съгласява.

Решаваме да отидем да видим Пуджа вдругиден, за да имаш време да приготвиш любимите й вкуснотии, мамо. Надяваш се, щом татко види Пуджа и поговори с нея, да не може да я изостави. Ти се надяваш срещата с любимата дъщеря, която навремето бе всичко за него, да убеди татко да я вземе с нас.

Преди да се възползваме от неочакваното съгласие на татко, преди да успееш да събереш разкъсаното ни семейство, светът ни се променя, необратимо, завинаги…

* * *

Започва, както винаги става с тези неща, на пазара във вторник сутринта, денят, след като татко се съгласява всички да отидем да видим Пуджа, в деня, преди да се срещнем с нея. Случилото се напаснах по-късно, от различни разпокъсани разкази.

Пазарът се намира на малко равно място точно до магистралата и е винаги обвит в прасковена прах, която вдигат автобусите на път към големите градове, които спират понякога (за да донесат печалба на селяните), когато кондукторът или шофьорът, или някой от пътниците трябва да слезе, за да пишка или да яде. Заради местоположението му винаги има надежда някои от богатите хора от градовете да си купят нещо от продукцията, която селяните отглеждат, но не могат да си позволят да ядат.

Сега тези потенциални клиенти хвърлят поглед на увехналите зеленчуци и на вмирисаното месо, покрито с пласт мухи и се качват в автобусите, без да купят нищо. С всяка пропусната продажба гладът и смъртта надвисват застрашително над селяните и техните семейства.

В единия край на пазара има месар мюсюлманин, който продава телешко, но не и свинско, разбира се. В тези трудни времена сергията му е почти празна, само с няколко неугледни къса от хърбави животни.

Никой не знае как точно става, но парче телешко от свещена крава се озовава на сергията на продавача на лук, индус и в следващия миг се надига врява. Селяните, хинду, мюсюлмани, християни, висши и нисши касти, които са живели заедно и в хармония години наред, сега се изправят едни срещу други. Викове разкъсват въздуха, пращи напрежение. Хвърлят се обвинения; Аллах, Исус, Вишну и Брахма са призовани и обругани.

И тогава… драсва се клечка кибрит и в момент на лудост, в който никой не мисли, продавачът на лук подпалва месото и пазарът пламва за минути.

Аз съм в манастира в Домпур, мамо, заедно с повечето младежи и деца от Нандихали. За да ни разсеят от страданията и сухите горящи гърла, монахините са организирали забавен ден, успели са да осигурят отнякъде варел вода на нечувана цена.

Тъкмо възможността за чиста вода, след като дни наред сме пили калната тиня извадена от дъното на кладенеца, която колкото и да преваряваш, мамо, все още има вкус на пръст и ме оставя по-жадна откогато и да било, ме накара да тръгна за манастира, въпреки че сме хиндуисти.

Въпреки че повечето от нас не са християни, ние, младежите от Нандихали, се присъединяваме към монахините, които пеят химни, благодарим на Христос за нашата благословия, за нашите напоени гърла в благодарен хор. Пляскаме с ръце, докато се наслаждаваме на спомена за сладкия нектар, наречен прясна вода, когато опърпан мъж се втурва в стаята и разнася мирис на дим. Пада в краката на монахините и ги моли да дойдат незабавно, да помогнат на ранените на пазара Нандихали.

— Има пожар — казва той и ридания превръщат думите в приглушени хрипове. — Всичко е съсипано. Измряха хора.

Още преди да осъзная казаното, аз скачам, хуквам в мига, в който чувам „Нандихали“. Краката ми летят, въпреки че съм ниска и набита. Летят така, както когато получих резултатите от тестовете.

Моля те, господи, моля се аз на онзи бог, който ме чуе, на всички богове, нека родителите ми да са добре.

Докато отчаяно изпращам молитви към небесата, не храня голяма надежда. Ако боговете не бяха чули молбите на цяло село и не бяха изпратили дъжд, защо им е да чуят мен, една от многото вярващи?

Оранжева жега, зловеща, надигнала се на буреносен облак от задушливо тъмносиньо ме блъска. Напълно различна е от тежката, изгаряща горещина, която жадува за дъжд, на която бяхме подложени. Очите ми парят, не мога да дишам, докато тичам през дима, който нахлува в дробовете ми. А когато очите ми свикват с тъмния смог, аз се заковавам шокирано на място.

Вече няма пазар. Има единствено извиващи се балони наситено син дим, сред който се мятат езици рубинени пламъци, които неколцина мъже се опитват отчаяно да угасят, загубена битка, тъй като няма вода. Мястото, на което беше нашата сергия, където съм прекарала толкова много щастливи дни, е сравнено със земята, останали са единствено въглени.

Къде сте вие с татко?

Стискам дрехата на един мъж, който тича покрай мен.

— Кажи, моля те, къде откараха хората?

Той кима наляво, където беше магистралата и аз виждам телата, положени в кошмарна, безкрайно дълга редица. Приближавам, въпреки че краката не ме държат.

Моля те, господи, много те моля.

Не искам да поглеждам. Не искам да видя нищо познато. Поне дотогава мога да се скрия зад колебливата надежда.

Не мога обаче да погледна. Ами ако вие с татко сте сложени там по грешка, ако имате нужда от мен и аз не съм проверила…

Поемам си колебливо дъх. Някои от телата са овъглени до неузнаваемост. Съселяните ми, все хора, които познавам по име, всеки с приумици, пороци, сега неразпознаваем, уникалните им черти, недостатъци, страсти, всичко е заличено с един замах на смъртта. А след това…

Не!

Не искам да виждам това, не и тук. Искам да избягам, да се върна там, откъдето дойдох, въпреки това се привеждам напред и подсъзнанието ми разбира онова, което не искам да призная.

Големият пръст на крака на татко, със счупения нокът, изметнал се, когато падна от кокосовото дърво. Така и не се оправи, защото не можеше да си позволи да отиде на лекар. Следвам крака нагоре, стигам до лицето и сърцето ми натежава от ужас от онова, което не искам да призная.

Опитвам се да внуша на гърдите му да дишат. Моля те, татко, дишай. Моля те.

Но той не помръдва. Не помръдва.

Той ме носеше на раменете си в онези сутрини, когато отивахме да посрещаме лодките, и аз отпусках буза на главата му, усещах мириса на кокосово масло и немита коса, прегръщах го здраво през врата, докато той не се обадеше.

— Виж, Шарда, пристигнахме.

Тогава приклякваше внимателно и аз слизах по гърба му и скачах, краката ми потъваха в мекия пясък.

— Татко — шепна, — върни се, върни се при мен. — Прегръщам тялото му, все още топло, все още гори.

Нечии ръце ме сграбчват.

— Дръпни се, момиче.

Къде си, мамо?

Не искам да намеря и теб тук. Очите ми пълзят по редицата тела, хиндуисти, мюсюлмани, християни, обединени в смъртта. Погледът ми трепва, когато попадне на нещо грозно, но аз не успявам да извърна очи, те се връщат с усилие и спират отново на счупения нокът.

Моля те, господи, сигурно съм разбрала грешно. Много те моля.

Боря се с ръцете, които ме стискат, с мириса на сажди и сготвена плът, но няма да се откажа. Опитвам се да запуша уши за писъците на роднини, вой, който се изтръгва от мен, макар да не забелязвам. Иска ми се да блокирам сърцето си за истината на онова, което току-що видях.

Ти не си сред телата, мамо. Поне аз не мога да разпозная части от теб. Потрепервам при тази мисъл.

Моля те, господи, моля се аз, въпреки че господ не е уважил нито една моя молба. Нито една. Ти изобщо съществуваш ли, господи? Ако е така, как е възможно да позволиш това? Кажи как?

— Откараха някои от ранените в клиниката в Домпур — подхвърля някой.

И аз се моля отново, макар да съм се съмнявала в господ допреди малко. Моля се да си сред ранените, мамо, а не сред телата, които продължават да вадят от пожара.

Пуджа.

Пуджа трябва да научи и аз трябва да й кажа. Първо обаче трябва да намеря теб. Започвам да те търся, мамо, и се изгубвам сред лутащите се хора. И монахини, и младежи — всички с разкривени от шок лица, са се събрали сред пустошта, която беше процъфтяващ пазар, пазител на толкова много щастливи спомени.

В този момент се чува висок стон, демоничен плисък, светкавица и небето се взривява, а дъждът, за който копнеехме, се излива върху жежката земя. Той гаси пламъците, които неколцината оцелели отчаяно се опитват да потушат и мокри мъртвите, тези мъже, които копнееха за дъжд, но вече не могат да го почувстват — последният им ритуал с огън и вода.

Хората, които са все още живи, обръщат лица към небето, отварят пресъхнали уста и жадно ловят попилите сажди капки, въпреки че изглежда светотатство да пият, докато любимите им хора не могат, но жаждата надделява.

* * *

Намирам те на една рогозка в коридор на клиниката в Домпур, която изнемогва под неочакваната тежест на този нечуван поток от спешни случаи.

Не мога да те позная. Тялото ти е покрито с отворени рани, докато чакаш да ти окажат помощ. Плътта ти се отделя при допир, пулсира, боли. Важното е, че си жива.

Очите ти се озаряват, когато ме виждаш. Успяваш да увиеш подпухналите, гноясали пръсти около ръката ми, въпреки че сигурно е истинска агония.

— Баща ти… — Очите ти текат и ме умоляват да те излъжа. Свеждам поглед към покритите си с мехури и сажди крака и виждам обгорял пръст със счупен нокът.

— Не — прошепваш ти.

Събирам кураж, за да те погледна. Очите ти са затворени и измъчени сълзи се изплъзват изпод затворените клепачи.

— Бях на петнайсет, когато се омъжих за него. Бяхме женени двайсет и осем години. Той беше добър човек.

Тогава те прегръщам, доколкото е възможно внимателно, горещото ти тяло пулсира, докато плачем за човека, когато сме обичали. Споменът за татко оцветява пространството между нас и ни оставя без думи.

— Пуджа — прошепваш най-сетне ти и повдигаш въпроса за другия човек, който липсва от семейния гоблен. Гласът ти е колеблив, дъхът излиза на хрипове. — Моля те. Намери я. Кажи й. Върни я у дома. — Опитваш се да ми стиснеш ръката, дланта ти е твърде топла.

Кимам, неспособна да заговоря, гърлото ми е задръстено от болка, мъка и загуба.

— Обещай ми — настояваш ти, — че каквото и да се случи, ще се грижиш за сестра си.

— Мамо, моля те, не говори така. Нищо няма да ти се случи… — Сълзи парят очите ми.

Въздишката ти се изтръгва от гърдите.

— Слушай, Шарда. Трябва да си готова. Аз не мога… Няма да издържа още дълго. Усещам, че отслабвам.

Оставям се на риданията, които се надигат в гърдите ми, моля сълзите да измият паниката и сивото присъствие на смъртта, която усещам, че приближава и чувам в затрудненото ти дишане.

Не мога да си представя света си без теб. Не искам. Ще се грижа за теб винаги. Ще промивам раните ти, ще те гушкам като безценно съкровище, ако останеш с мен завинаги.

— Обещай ми да намериш Пуджа, да се грижите една за друга, да се цените. Забрави случилото се, Шарда. Моля те. Имате само една друга на този свят, кръвта ви свързва.

— Мамо — успявам да заговоря между риданията. — Имаме и теб. Защо говориш така?

— Има възел в палу на сватбеното ми сари, където са накитите ми и едно колие. Продай златото. Тогава двете с Пуджа можете да отидете в друго село, дори да останете при Нилама, ако тя позволи, докато си довършиш образованието. — Ти се насилваш да говориш. — Знам, че все някак ще успееш да свържеш двата края, Шарда, имам ти вяра. — Очите ти са меки, пълни с толкова обич, че боли. Боли толкова много. Как е възможно да ме гледаш по този начин и да казваш тези неща.

Изтръпналото ми сърце кърви, когато вижда, че продължаваш да се грижиш за нас, дори когато умираш, мамо. Не мога да го понеса.

— Ние, баща ти и аз… — Очите ти блестят и сребърни сълзи избликват изпод подпухналите клепачи.

Дъхът ти по-неравен ли става? Аз ли си въобразявам?

— Мислехме, че ще ви омъжим и двете, че ще играем с внуците си, ще се грижим за тях, ще помагаме да ги отгледате. Но… нищо. — Лицето ти се сгърчва от усилието да говориш, дъхът ти излиза със затруднение.

Всички тези приказки за смърт изглежда са предизвикали това. Ти угасваш пред очите ми. Сякаш си се предала.

— Моля те, мамо. Остани с мен.

Притискам те, опитвам се да инжектирам нуждата си в душата ти, да вдъхна живот в изтощеното ти тяло.

— Двамата с баща ти трябваше да осигурим браковете ви с Пуджа — въздишаш ти, на предела на силите. — Моля те, грижи се за Пуджа, гледай да се уреди добре. Ти също. Обещай ми. — Горещите ти пръсти ме стискат. Очите умоляват.

— Обещавам — гласът ми е каша от изречени между риданията думи.

И ето че ти затваряш очи и ме оставяш, мамо, сякаш си се държала за този преходен живот достатъчно дълго, колкото да чуеш, че обещавам да се грижа за Пуджа и ще направя най-доброто за нея.

Имаш вид на заспала. Израненото ти лице е спокойно.

Но теб вече те няма, оставяш ме сама в този претъпкан коридор, пълен със страх, болка и опушен мирис на смърт.