Ренита де Силва
Обещанието (38)

Куши
Уязвимата реалност на преходен живот

Чета писмата на мама до нейната майка, по-скоро молби с надеждата майка й да се намеси. Да се върне от мъртвите и да й помогне. Да я напътства. Да я успокои. Да й помогне да възпита правилно дъщеря си.

Плача заедно с мама, когато разбирам как са загинали родителите й.

Питам се колко ли лош късмет може да изтърпи човек. Родителите й са загинали в пожар, а години по-късно и съпругът й. Колко ли сломена е била, колко ли смазана, когато е разбрала, че и татко е бил погълнат от пламъците?

Но тя бе успяла да скрие болката си от мен, беше ми дала възможност аз да изплача своята, беше ми вдъхнала сили, за да мога аз да я преодолея.

Мамо, искрено ти се възхищавам.

Чувам мъж да ругае цветисто, докато се движи по хлъзгавите, мокри коридори на препълнената с хора болница, болните, обхванати от примирение, хлътналите им от страдания лица, докато чакат реда си да бъдат прегледани от изтощени лекари.

Мисля си как през целия ми живот досега мама винаги е била с мен, предлагала ми е утеха и помощ, подкрепяла ме е във всяко мое решение, превеждала ме е през трудностите.

Всичко, което съм сега, дължа на мама. Щях да бъда изгубена без нея.

Продължавам да чета, въпреки че усещам вкус на сол и виждам петна по жълтите страници, изписани с красивия почерк на мама, избелялото синьо мастило е станало бледомораво.

Две сестри се карат за дозата хапчета на един пациент; застанали са пред леглото му, а той поглежда ококорено от едната към другата, готов да се съгласи с победителката. Гласовете им стават кресливи, звучат като папагали, които се надвикват от клоните на хлебно дърво, и неколцината пациенти, които са достатъчно упоени, за да проспят шума и хаоса в този кипящ микрокосмос, стенат и мърморят, докато се въртят в леглата си.

Стигам до момента, когато мама обещава на майка си на смъртния й одър да се грижи за Пуджа и да я заведе у дома. Преставам да чета, за да асимилирам всичко, което съм научила.

— Сестра — разнася се немощен глас. — Моля те, сестра…

Това е достатъчно, за да спре сестрите да се карат за хапчетата и те хукват да си вършат работата, която са зарязали преди спора, и оставят без всякакви хапчета пациента, за когото са спорили.

— Сестра, хапчетата ми… — провиква се той, но те са си отишли.

Питам се как е възможно пациент в тези сбутани, мръсни отделения да се оправи в този шум, след като е изложен на нови инфекции, на викове от болка, в атмосфера на нещастие и болка, сред мириса на сиропи и уязвимата реалност на преходен живот.

Защо мама не е изпълнила обещанието, което е дала на нейната майка преди смъртта й, и не е намерила Пуджа.

Направила ли го е? Защо тогава двете с Пуджа са все още отчуждени? Какво се е случило?