Ренита де Силва
Обещанието (21)

Пуджа — кръстопът
Антени за клюки

Резултати на втори предуниверситетски изпит на Пуджа Рамеш, 18 години

Канадски 45/100

Английски 65/100

Математика 33/100 неиздържала

Физика 26/100 неиздържала

Химия 32/100 неиздържала

Биология 30/100 неиздържала

Със съжаление ви информираме, че Пуджа Рамеш се провали на втория предуниверситетски изпит. Ако желае да продължи обучението си и да кандидатства за колеж, трябва да се яви повторно на изпита.

* * *

Пуджа почти не поглежда доклада и хуква към магазините, където той я чака, главата на мотоциклетна банда, най-красивият мъж в цял Домпур.

Тази вечер обаче него го няма, не форсира мотора си, както обикновено.

Тя се отказва от преструвките, че двамата не се забелязват, докато улицата се изпразни от готовите да клюкарстват ученици, досадни доайени и отегчени, безработни мъже, които нямат нищо по-добро за вършене, освен да създават неприятности като разпространяват злобни слухове и отива при приятелите му.

— Къде е той? Да не би да е болен? — започва да разпитва тя приятелите му, но те отговарят уклончиво, лицата им почервеняват като морковена халва, докато им задава въпроси. Мърморят нещо несвързано и продължават да рисуват кръгчета в калта с крака, а накрая тя се отказва, нацупва се и се врътва.

Пътят до дома й се струва безкраен. Пуджа е раздразнена от себе си, задето се интересува толкова много, задето не успява да се отърве от солената буца на разочарование, заседнала в гърлото й. Ненавижда онези моменти, в които не знае той къде е и с кого.

Толкова ли му е лесно да ме захвърли?

Остава и допълнителното разочарование от резултатите. Тя очакваше такива резултати, разбира се, но как да ги покаже на родителите си, особено след постижението на Шарда? Шарда, която е на път да стане лекарка и е минала почти три четвърти от обучението си.

Пуджа очакваше родителите си, особено майка им, да започне да се тревожи, че трябва да омъжи Шарда, но колкото и да е странно, никой не е споменал и дума за брак. Тъй като майка им е голяма традиционалистка, Пуджа остава изненадана, че въпросът за брака на Шарда, а след това и на Пуджа, все още не е повдигнат.

Понякога Пуджа се пита дали майка й и Шарда не крият нещо от нея. Само че няма никакво намерение да се рови. Ако е важно, те ще й кажат. Шарда беше споменала нещо отнесено, че „съдбата обичала трудолюбивите“, двете с мама редовно изнасяха лекции на Пуджа за репутацията й, но нищо повече. Това поне означава, че няма да я притискат. Майка им не може да й натяква за брак, докато Шарда не се омъжи. А Пуджа е благодарна за тази отсрочка. Така ще има време да планира бъдещето си, да избяга с него, както той е предлагал много пъти, въпреки че все още не са решили нищо конкретно.

Къде обаче се е дянал тази вечер?

Когато Пуджа наближава дома си, вижда проблясък на метал, който хвърля сребристи искри под слънцето. Това, което мисли ли е? Сърцето й блъска лудо в гърдите, тя ускорява крачка, докато накрая хуква и тогава спира задъхана пред машината, паркирана до нивата, която води към тяхната къща. Спуска ръка по лъскавото шаси, на което й е било позволено да се вози, което той поддържа безупречно чисто и поръчва на някой от многобройните слуги в къщата да бърше от прах всяка сутрин, поне така й е казал.

— Карам ги да лъскат така, че да се огледам във всяка част — бе заявил гордо той.

Гопи, прошепва Пуджа името му и го прехвърля на езика като вкусен сладкиш. Поглежда в страничното огледало и пъхва кичури коса зад ушите, усеща мириса му на моторно масло и лимон, когато се навежда, за да се огледа.

Защо е тук?

Пуджа подскача през нивата към къщата, настроението й изведнъж е станало чудесно, тя вдъхва ароматния въздух на ранната вечер, вкус на гуава и надежда. Да не би той да е решил да каже на родителите й за чувствата си към нея, да поиска ръката й? Той обаче никога не е говорил за брак, само да избягат от селото. И защо ще казва първо на родителите й, преди да го обсъди с нея?

Събрал ли е кураж да признае чувствата си към Пуджа пред баща си? Тогава, може би, баща му го е накарал да дойде тук и да разговаря с родителите й. Тя знае колко много Гопи се страхува от баща си, господаря. Той толкова внимаваше да крие връзката им, дори повече от нея. Много се страхуваше да не разберат — баща му е много строг, така казва, и ще му вземе мотора, ако разбере, че е направил някоя лудория.

Защо тогава Гопи е тук и отявлено афишира приятелството им пред целия свят, ако е права, че Гопи е дошъл, за да я посети. Ако пък не е дошъл заради нея, защо тогава е тук?

Наоколо няма нищо друго, освен ниви. Малката къщичка, в която живее с родителите си и сестра си е плесната насред пущинака, за разлика от неговата огромна къща до брега… е, така или иначе, скоро ще разбере.

Подминава скупчените дървета гуава и е почти в къщата. Чува високи гласове, смях. Татко си е вкъщи, също и господарят, бащата на Гопи, ако може да съди по гръмовния, високопарен глас. Тя е виждала господаря в училище, по празници; винаги го канеха да поднася наградите. Тя си представя едрия, сърдит мъж с плешива глава и впечатляващи мустаци. Дали не е седял на мотора на Гопи, на нейното място? И защо е тук?

Пуджа смъква шалварите, почиства наслоилата се прах след разходката до дома и се втурва в къщата, но веднага се заковава на място, когато вижда сцената пред себе си.

Наконтената Шарда седи до Гопи. Облечена е в сари, което Пуджа не е виждала — гранатово и златно — и Пуджа разбира, когато най-сетне трепкащото й сърце настига мозъка, че е ново, купено специално за случая с пари, които родителите й едва могат да си позволят. Нима не е чувала родителите си и сестра си да се тревожат неведнъж и два пъти как да свържат двата края? Защо тогава са похарчили пари за сари на Шарда, след като Пуджа молеше за нови дрехи, вместо това трябваше да доизносва протритите дрехи на сестра си, които майка й поправяше, отпускаше подгъвите и свиваше талията, тъй като беше и по-висока и по-слаба от Шарда.

Шарда има цветя в косата и кумкум^[1] на челото; всичките накити на мама блестят по врата и ръцете й. Махнала е очилата си. Тя е образец на невинната булка.

Гопи е неузнаваем в лунги и бяла риза, няма нищо общо с карираната риза и панталоните, които са ежедневната му униформа. Среща за кратко погледа на Пуджа, а след това свежда очи към скута си и целият поруменява, започва да се намества, обзет от неудобство, до сестра й.

Мама и татко се смеят с онзи смях, който пазят за посетители, а Шарда кокетничи. Ръцете й, обсипани с гривни, са преплетени в скута.

На пода има още една постелка, отрупана с ладу^[2] и бонда^[3], баджи^[4] и педа^[5]. Мама се е постарала. Въздухът е натежал от вълнение и миризмата на пържен лук, кондензирано мляко и подправки. Господарят се е опънал на единствената пейка също като змия, която се излежава мързеливо, след като е глътнала човек.

— Какво става тук? — пита Пуджа, гласът й е остър от шока.

— Пуджа — говори мама с глас фалшив като перука, — господарят поиска ръката на сестра ти за сина си.

Не! Напълно объркания ум на Пуджа изпищява в главата й. Не, не, не!

Само че с огромно усилие тя се опитва да запази усмивката си и пита, чаровно както винаги, без да откъсва поглед от господаря, гласът й е уверен, без да трепва и да се колебае.

— Не може ли аз да се омъжа за сина ви?

Всички, с изключение на Гопи, който все още не я поглежда, прихват, въпреки че Пуджа не се шегува, въпреки че плаче отвътре, а влюбеното й сърце се превръща в бездънна пещера, мокра, потънала в сълзи.

* * *

В деня след годежа на сестра й Гопи, както винаги, чака Пуджа пред магазините и когато тя минава, той има наглостта да й отправи предпазлива усмивка, сякаш нищо не се е случило, сякаш светът им не е изменил посоката си и той не се е обърнал към ниската й, трътлеста, очилата сестра. Тя не му обръща внимание и продължава надолу по пътя, гледа право напред.

Вместо да си остане на отсрещната страна на пътя, както винаги, за да избегне скандал, той я настига.

— Пуджа — провиква се той, сякаш изрича молитва и придава на името й значението, което му е било дадено.

Тя продължава да върви, преструва се, че него го няма.

Той забързва и спира точно пред нея, препречва й пътя.

— Да те повозя ли? — пита той задъхано.

Пуджа вдига ръка и с всички сили го зашлевява по арогантната буза.

Настъпва мълчание. Дрънченето на велосипедни звънци, бибиткането на единствената, претъпкана стара рикша, която превозва деца до дома, бъбренето на младежите, песента на лодкаря, смеха на рибарските съпруги — всичко спира в миг. Всички зяпват, нямат нищо против по тях да полепва прах, мръсотия, да ги хапят насекоми. Горчивият мирис на шок нахлува в прашния въздух.

Ръката на Пуджа щипе и тя я държи далече от себе си, за да не се отърка в шалварите, докато се отдалечава с вдигната глава. Гопи е най-красивото, най-готино момче в цял Домпур. Другите момчета го следват. За него видът е всичко.

Пуджа прогонва сълзите, които се събират в очите й, тя знае, че е поставила на карта шансовете си с него, като го е зашлевила пред приятелите му. Но пък тя така или иначе нямаше шанс. Той е сгоден за сестра й.

Тя се опитва да се пребори с позивите на повръщане при тази мисъл.

Независимо от всичко… тя го обича.

Цялата предишна вечер — докато търпеше усмивките и празничната атмосфера, докато махаше за довиждане на господаря и се стараеше да не среща очите на Гопи, докато прегръщаше сестра си и се преструваше, че се радва за нея, докато тъпчеше специално приготвените вкуснотии на майка си в залепналото си от сол гърло, настанила се до сестра си и майка си, тя се опитваше да се пребори с чувствата си към него, да ги стъпче, да ги унищожи.

Само че те отказваха да се подчинят.

Тя го обича. Пита се обаче какво й бе станало, та си въобразяваше, че той държи на нея колкото тя на него. А сега…

Ръката й пари. Усеща как се подува, как става розова. Сега той наистина ще я намрази, задето го е унижила пред цялото село.

Много добре.

Всички тези момичета, които чакат на опашка, за да спечелят благоволението му, могат да се откажат от игричките, не че той някога е принадлежал на която и да било от тях. Тази чест бе споходила онзи цайс, собствената й сестра зубрачка. В устата й се надига жлъч.

— Пуджа. — Гореща ръка се пъхва в подпухналата й длан.

Тя трепва и се дръпва.

Въпреки че го е ударила, той продължава да върви след нея, зарязал вниманието, което съпътстваше връзката им (ха!).

Всички ги наблюдават, забелязват всяко тяхно движение с жадни очи, антените за клюки са изправени високо. Върху лицето му има отпечатък от дланта й, червен, пламнал. Тя извива поглед настрани, неспособна да срещне погледа му. Болката от предателството му бълбука в гърдите й, горчив коктейл, чийто вкус тя усеща, мирис, който запушва носа й и заплашва да излезе като порой през очите.

Той е зарязал безценния си мотор, вечния си компаньон. Вижда го легнал на една страна пред магазините, изоставен, оплескан в кал, блясъкът му вече го няма.

— Извинявай. Не знаех. Кълна се. — Гласът му е отчаян, умолителен.

— Остави ме на мира. — Тя е доволна, че вълнението, което изпитва, не се е отразило на гласа й, който е студен и далечен. Тя се задавя на следващите думи, но успява да ги изрече. — Ти си обещан на сестра ми.

— Но аз не искам да бъда. Не знаех…

Защо потреперва гласът му? Най-сетне тя го поглежда.

Очите му блестят, когато отвръща на погледа й, гъстите му мигли хвърлят дъгоцветни отблясъци и искрят под слънцето. Докато го наблюдава, една съвършена, малка сълза се стича по изпитото лице.

Разбитото й сърце прескача, заредено с нова надежда, въпреки множеството съмнения.

Той държи на мен, пее глупавото й сърце. Наистина държи на мен. Държи толкова, че не се интересува от положението си, за това, че ме моли насред улицата. Той държи на мен.

Гопи усеща, че успява да достигне до нея и заговаря трескаво, думите се леят бързо, нетърпеливи да изскочат.

— Вчера следобед се прибрах, както обикновено, за да се преоблека, преди да дойда да те посрещна, но татко ме чакаше. Това бе много изненадващо, защото той никога не се прибира рано. Освен това беше в необичайно добро настроение. Каза, че ще ходим някъде и тъй като било близо, съм можел да го откарам на мотора. При него всичко е команда, няма молби. Аз се съгласих, защото мислих, че където и да отива ще приключи бързо и пак ще ми остане време, за да те видя. Когато ме накара да паркирам при полето до вашата къща, започна да ме обзема паника, запитах се дали не се е досетил за нас и какъв странен начин за наказание е измислил. След това обаче пристигнахме у вас, видях Шарда нагласена… — Той си поема дълбоко дъх. — Много се извинявам, Пуджа, не можех да му кажа, не знаех как. Особено след като татко ме е обещал на Шарда много преди това…

Сериозно? Пуджа отваря уста и усеща, че не може да диша. Значи това била тайната, която мама и Шарда са крили от нея. Тя разбира защо мама не е била стресирана, че Шарда не се омъжва. Това я парва като оцет, изсипан в пресъхналата уста на жаден човек.

— Годежът вчера беше просто потвърждението за онова, което татко е обещал на родителите ти и Шарда, без да знам. Не знаех! Наистина не знаех. — Гласът на Гопи се дави от нахлулите чувства и прелива от ярост към баща му.

И аз не знаех.

— Родителите ти и сестра ти изглеждаха толкова щастливи, че устата ми беше като запечатана… как да кажа, че не искам Шарда, а теб.

Пуджа няма нужда да чува повече. В лицето и сърцето й нахлува кръв, жужи тихо. Въздухът има вкус на щастие, унилата кална улица неочаквано се обвива в пъстри цветове.

Той държи на мен. Всичко ще бъде наред. Ние ще оправим нещата.

Въпреки това тя трябва да попита.

— Харесваш ли Шарда? Чувала съм слухове, че си се сприятелил и с нея, но преди не им обръщах внимание. Да не би това да е последният ти номер, да се опитваш да привлечеш и двете сестри?

Той отново си поема дълбоко дъх.

— Много харесвам Шарда. Тя е страхотна учителка. Единствено благодарение на нейните уроци успях да изкарам математиката на изпитите.

От искреността му боли; това е загнездила се в сърцето й стрела, тя го разтваря и превръща в пулсираща рана.

— Ти си я преследвал, за теб е било предизвикателство да я спечелиш.

— Ами… ами просто исках да ме харесва, защото ти е сестра… — Гласът му е напрегнат, измъчен. — Познаваш ме, Пуджа, по-добре от всеки…

— Така ли? Оказва се, че не знам абсолютно нищо.

— Пуджа… — Името й звучи като копнеж.

Тя подпира пламтящата си длан на бедрото и физическата болка й дава кураж да попита, да надвика воя на сърцето си.

— Искаш ли да се ожениш за Шарда?

— Не! — Болката на Пуджа се отразява в гласа му. — Пуджа, ти си сродната ми душа. Ти ме караш да се смея. Ти подклаждаш у мен чувства, които не познавах. Татко не ме е предупредил. Омръзна ми да правя каквото той иска, да му се подчинявам. Дори не ме е информирал за годежа ми. Той откъде знае кое е най-доброто за мен? Защо не ме попита какво искам, преди да предреши бъдещето ми, преди да направи планове до края на живота ми? Защо не ми е казал, че ме е обещал на Шарда? Винаги постъпва така, предначертава живота ми вместо мен. И аз съм приемал да е така. Не и този път. Пуджа, ти си тази, на която държа. Ние се допълваме. Ние сме създадени един за друг. — Той я поглежда със златните си очи и този поглед я отваря, полага я гола, вижда я такава, каквато е и предлага да бъде с него. — Ти караш сърцето ми да оживява. Обичам те и искам да се оженя за теб. Ще кажа на татко и Шарда. Ще го направя.

Сърцето на Пуджа прелива от радост. Тя отваря уста и вкусва въздуха на щастието. Без да се интересува от всички онези, които ги наблюдават, тя преплита пръсти с пръстите на Гопи и се смее, а звукът конкурира камбаните на храма, които отекват от смеха на Гопи.