Ренита де Силва
Обещанието (47)

Куши
Оглушителното мълчание между викове

Дълги кичури къдрава кафява коса обрамчват слабото лице на жената, застанала до леглото ми. Очите й с цвят на шамфъстък, подчертани с виолетови сенки блестят, докато ме поглъщат жадно.

Устните й треперят, докато се опитва да ми се усмихне, също като една от тънките тръбички към пиукаща машина, свързана с гърдите ми.

Поглеждам я. Тя е по-слаба, по-бледа, малко по-висока версия на мен самата. Майка ми.

— Защо ме даде? — питам аз с потръпващ глас, приглушен от тежестта на осемнайсет години изгубени моменти.

Струва ми се, че знам защо го е направила, но искам да чуя какво ще каже тя, да разбера нейната страна от моята история.

Тя стои и поглъща всеки сантиметър от мен, сякаш не може напълно да повярва, че е най-сетне тук, с мен, дъщерята, която е мислила, че е изгубила.

Най-сетне заговаря и гласът й е мек като ласката на обсипано с капчици роса листо, гладък като езеро на светлината на луната, сериозен като оглушителното мълчание между викове.

— Направих го, защото те обичах.

След това, в миризливото отделение, Пуджа ми разказва историята си, която е началото на моята. Накрая и двете се борим със сълзите.

— Ти си ме обичала — подсмърчам аз.

— Никога не съм спирала да те обичам, Куши. — Името й звучи като посвещение. — Копнеех за теб и ми липсваше всеки миг, всеки ден от живота.

Представям си момиче, което не е било много по-голямо от мен сега, което се опитва да приеме, че е изгубило семейството си и голямата си любов, момиче, което копнее за опрощение, момиче, което си мисли, че като се откаже от детето си, ще се самонакаже за извършените грехове.

Мисля за всички момичета, които са се обръщали към мен за помощ и съвети. Поглеждам и тази жена. Майка ми. Тя е мислела, че ме защитава, като се е отказала от мен.

— Било е глупаво — отбелязвам.

Тя се смее през сълзи, смехът идва като изненада.

— Сега, като разсъждавам днес, ми се струва глупаво. Само че навремето… — Погледът й е слънце, което се разлива в мокър от дъжда двор. — Знам, че си ми сърдита. Ще те разбера, ако ме мразиш.

— Нали каза, че си копняла да ме прегърнеш.

— Да.

— Тогава какво чакаш?

Тя прихва, този път истински и смехът е сок от манго, който капе по брадичката ти в лятна вечер, дъга в края на буря, топли камъчета по плажа в сънен следобед.

Тя се навежда напред и ме прегръща с тръбичките и аз се притискам към гърдите й, чувам ударите на сърцето й и си казвам, че сигурно е било така, докато съм била в утробата й и съм се успокоявала от ритмичното пулсиране на кръвта в нея, кръвта, която ме е поддържала жива.

— Не исках да те прегърна — прошепва тя, — защото се страхувах, че няма да намеря сили да те оставя. Нищо не се е променило.

Аз се усмихвам в прегръдката й и усещам нейната усмивка, докато гали косата ми, която е сплъстена отзад на възглавницата.

— Знаеш ли, че не съм докосвала никого така от години? — пита тя и в гласа й долавям страхопочитание като дете, което вкусва за пръв път захарен памук и открива рая на земята. — Дори не мога да си обясня защо.

— Като съм в прегръдката ти, все едно сядам на любимия си стол у дома, който хлътва на всички подходящи места и поддържа тежестта ми толкова сигурно, знае къде да ме задържи и къде да отпусне — обяснявам аз и усещам как горещите й сълзи капят по мен.

След това тя си поема дълбоко дъх.

— Куши, Шарда ми каза за теб и аз съм много горда. Открай време копнеех да избягам от селото. Задушавах се в него, ограничена от веригите на традициите. След като си тръгнах, се запитах дали не съм те обрекла на ужасен живот, в който има единствено граници, затворен живот, в който, ако забременееш неомъжена, означава позор. Ти обаче си невероятна. — Гласът й е наситен с гордост, блести от любов. — Чувствала си се клаустрофобично в селото, затова си направила нещо по въпроса. Променила си селото, подобрила си го, вместо да бягаш. Толкова си силна, толкова смела, ти си най-доброто от нас с Шарда.

— Изобщо не съм смела. В момента съм ужасена — шепна аз. — Ами ако… ами ако това е животът ми? — признавам аз най-сетне големия си страх.

Тя не ме пуска, отдръпва се малко, колкото да ме погледне в очите.

— Ще се оправиш, обещавам ти. — Погледът й вдъхва кураж в душата ми. — Моят бъбрек ще бъде подходящ и ти ще се оправиш.

След това тя ме прегръща, а аз плача, докато се освобождавам от цялото безпокойство, което съм крила, от тревогата и ужаса.

— Ще се оправиш. Сигурна съм — повтаря тя. — Обичам те, Куши. Много те обичам — шепне тя.

Над рамото й виждам, че мама приближава, а зад нея пристъпва високо момче, което ми се струва познато. Най-накрая върви лекарят.

Очите на мама ме гледат умоляващо, извиняват се, дават обич, казват ми хиляди неща, без да е изрекла нито дума.

— Мамо — обажда се високото момче и Пуджа се обръща, цялото й лице се променя, когато грейва към сина си.

— Куши — казва тя, — това е Радж.

Брат ми.

Той ми се струва срамежлив, това високо момче, което прилича на мъж. Не крие, че се чувства неловко и малко объркано.

— Здрасти, брат ми — подхвърлям аз и той се смее, нещо средно между ръмжене и сумтене и срамежливостта му взема връх.

— И така — казва лекарят, — имаме потенциален донор.

Мама притиска ръка към гърдите си. Пуджа стиска рамото ми, след това се изправя и поглежда лекаря.

И ето че надеждата надига лъскавата си глава и ми намига.