Ренита де Силва
Обещанието (26)

Куши
Разгръщащо се ръмжене

Оставям писмото на мама и усещам как ме вледенява страх и същевременно в мен нахлува топлина.

Вледенена съм заради случилото се и заради онова, което Пуджа — която започвах да харесвам благодарение на образа, който си създадох от писмата — направи на мама. Открадна любимия й, момчето, което мама бе обичала отдалече толкова отдавна, момчето, заради което мама бе на върха на щастието, че ще стане неин съпруг.

Топлината идва, защото в началото на писмото мама казва, че съм я излекувала, че аз съм я научила да обича отново.

— Ти събуждаш най-доброто в мен — казва ми често тя.

Искам да е тук с мен. Искам да говоря с нея за онова, което научавам за миналото й. Питам се какво ли се е случило в банката. Успяла ли е да получи заем, за да оживея? Надявам се да не й се налага да продаде фабриката. Няма да го понеса…

Плешивата сестра на съседното легло спи. Сивокосата седи на един стол и дреме.

Писмото, което четях, пада до мен на чаршафа и аз забелязвам нещо, което съм изпуснала. Малка бележка прикрепена към края, към полето. Мастилото е различно. И почеркът е малко различен, по-закръглен, почти като сега.

Прокарвам пръсти по думите на мама и си я представям как е носила тези писма навсякъде, пъхнати в блузата на сарито, препрочитала ги е и е добавяла бележки от безопасността на едно бъдеще, наситено с ретроспекции, но лишено от сестра й.

Плешивата стене. Сивокосата протяга ръка и я притиска към бузата й.

— Тихо — шепне тя и се опитва да й вдъхне утеха, да я приспи.

Винаги съм си мислила, че двете с Пуджа ще остареем заедно, пише мама в притурката към писмото. Ако има нещо, което най-искрено искам да поправя, то е отиването ми при татко с разказа на матроните, украсен от яростта и ревността ми. Тогава не съзнавах какъв гняв ще отприщи гневът ми.

Той ни съсипа. И нищо, никога не беше вече същото.

Изгубена в думите на мама, минава известно време преди да усетя шумотевицата, разгръщащо се ръмжене също като рояк насекоми, които се събират. Вдигам поглед, мигам и поглеждам отново. В цялото отделение и болни, и роднини вдигат глави.

Тълпа селяни, които познавам от първия до последния, се скупчват около леглото ми.

Преглъщам сълзите, толкова трогната, че не мога да кажа и дума пред неочакваните посетители. Те са чакали да свършат работата си и са се впуснали на криволичещото пътуване с местния автобус, за да дойдат тук. Пътуването им е отнело почти час и им е струвало пари, които не могат да си позволят. Когато се върнат, ще трябва да сготвят и да нахранят семействата си, да загреят вода, за да се изкъпят, да изтъркат чиниите, да нахранят кучетата и едва тогава да си легнат, за да станат в тъмни зори, когато ще започнат поредния безкраен ден на нивите или като прислужници.

Поставят кошница с плодове до леглото ми: най-зрелите банани, най-сочните манго, диня и гуава. Трогната съм от щедростта им и колко са мислили над подаръка. Знам, че това са плодове, които са могли да продадат и да вземат нещичко; те са най-хубавите от оскъдната им реколта.

— Не бяхме сигурни дали можеш да ядеш истинска храна, иначе щяхме да ти донесем ориз и пилешко къри с бонди ладу за след това; знаем, че ти е любимото…

— Благодаря — отвръщам през буцата на гърлото.

Мястото им не е в тази вмирисана на лекарства стая, където са се скупчили около леглото ми. Какво виждат, докато са се надвесили над мен? Мен, на която разчитаха, чиито думи бяха закон за тях. Мен ли, техният лидер, който беше независим, който винаги действаше, а сега е на легло… този инвалид, чието тяло я е предало.

Преди те ми се възхищаваха. Дали не изпитват към мен съжаление?

Разбирам какво ми казваше мама, когато ме караше да се поставя на мястото на другите. Това преживяване ме остави уязвима. Не ми е приятно да завися от други дори за най-незначителното нещо. Сега знам защо някои от момичетата, които се обръщаха към мен за помощ, не се вслушваха. Трудно е да ти отнемат всичко, включително собственото ти усещане за теб самата. Истинско разочарование е някой друг да ти казва кое е най-доброто за теб.

Обзема ме срам. Не искам жалостта на селяните. Всичко друго, но не и това…

Срамът е последван бързо от яд, желан огнен заряд към хората, които ми причиниха това.

— Куши — посетителите изричат името ми сякаш е посвещение, небесен дар.

Никакво съжаление. Слава богу. Нямаше да мога да го понеса. Разбирам от благосклонните им погледи, че макар бъбреците ми да са ме предали, въпреки че съм легнала и не мога да се движа, те все още ми се възхищават. В очите на селяните не мога да направя нищо.

И ето че аз отново откривам самоувереността, която мислех, че съм изгубила заедно с функцията на бъбреците си. След като мога да накарам главния министър на Карнатака да върши каквото искам, със сигурност ще успея да придумам Пуджа да спаси живота на племенницата си.

— Ще се оправя — уверявам ги аз. — След това ще погна хората, които ми сториха това. — Говоря напълно убедено.

Те се ококорват, обзети от уважение.

— Куши, ти си невероятна. Всеки друг на твое място щеше да оплаква съдбата си. Не и ти. Ти си истинско вдъхновение.

Усмихвам се за пръв път, откакто се събудих в това странно легло, пълно с тревоги, пропито с болести.

— От полицията са убедени, че хората в колата са били главорези, наети от родителите на едно от момчетата, които са били изгонени заради писмото ти. Сега остава да ги намерят… — обясняват те.

Не мога да отпусна пламналата си ярост, освен да стисна страните на леглото с всички сили.

Селяните и този път ми се притичат на помощ.

— Всички в селото питат за теб. Изпращат ти много обич. Ако болницата не беше толкова далече, щяха да дойдат, да бдят над теб.

— Знам — успявам да прошепна, залята от вълна на благодарност.

— Всички се молят да се оправиш бързо. Храмът е пълен с хора, които отправят молби за бързото ти оздравяване. А католическата църква в Домпур дори ти посвети служба. Май в църквата не е имало толкова посетители дори по Коледа; свещеникът останал изумен.

— Благодаря — отвръщам.

— Ще те оставим да си почиваш. Ако има нещо, от което се нуждаеш, кажи на майка си и ние ще ти го осигурим. — Те стискат ръката ми и си тръгват.

Обичат ме, мисля си аз. Ще се оправя. Трябва да се оправя, налага се.

За пръв път съм убедена, че ще се оправя.