Ренита де Силва
Обещанието (10)

Куши
Горчивият вкус на лекарства и болест

В капан съм, не мога да помръдна. Ръцете и горната част на тялото ми се чувстват стегнати също като труповете на овни, които висят в месарската барака на Абдул в Домпур. Не си чувствам краката. На гърдите ми има нещо, което ме притиска.

Къде съм?

Чувствам умора, нещо като болка дълбоко в костите, такава тежест, че клепките ми натежават. В устата имам острия вкус на пирони, сякаш съм глътнала цяла една от ръждясалите кофи, които минават за автобуси в Бомихали.

Когато свистенето на кръв престава да звучи в ушите ми, започвам да различавам други звуци. Дрънченето на колички, пиукането на апарати, мирис на упойка, жуженето на електричество, ридания, стонове и мъчителни молби.

Носи се горчивият вкус на лекарства и болест.

В болница съм. Защо?

Нещо драска крайчетата на спомените, но бяга, трепти. Насилвам се да си отворя очите въпреки болката, устоявам на силното желание да ги затворя незабавно. Първото, което виждам, са очертанията на грозните апарати около мен, устройства, които ме държат на място също като хомота на бик. Нищо чудно, че се чувствам като в капан.

С натежали клепки извръщам пулсиращите си очи покрай апаратите, закачени към мен. До леглото ми, свита на стол седи мама, стиснала листове, отворила уста, затворила очи. Прошарен кичур коса се е измъкнал от кока й. Сякаш е остаряла с десет години, откакто я видях за последен път.

Подчинявам се на тежките си клепки и се оставям на изтощението, което държи в плен тялото ми. Затварям очи.

Това сън ли е? Странен сън, който ме оставя напълно дезориентирана?

Мога да отворя уста и да попитам мама, но какво ще стане, ако думите не дойдат? Мога ли изобщо да говоря или съм изгубила и гласа си покрай това странно състояние, в което се намирам? Защо чувствам тялото си чуждо? Защо нямам контрол над него? Какви са всички тези машини? Какво се е случило с мен? Последното, което помня, е, че разговарях с майката на Аша в магазина за сарита…

Магазинът за сарита…

 

 

Връхлитат ме ревящи звуци. Колата… тя се е устремила право към мен…

Стъклата се посипват като порой от остри като ками кристали. Усеща се наситена миризма на страх, острият мирис на амоняк, железният вкус на ръжда… червени букви върху избеляло жълто…

По бедрата ми потича урина. Яркоалени капки оставят вулгарни сребристи следи под слънцето…

Писъци, болка, след това тишина…

Не, моля те, не…

Сърцето ми се опитва да изскочи. Искам да изкрещя и да прогоня кошмара. Искам да избягам, да освободя отпуснатото си, неподатливо тяло от механичната клетка — да надбягам невероятната фантазия, която ми се струва толкова истинска.

— Куши — задавеният глас на мама повтаря името ми, сякаш е молитва към боговете. — Всичко е наред, миличка… — Тя ме успокоява, както навремето, когато бях дете. Мазолестата й ръка, наследство от години кълцане и бъркане, готвене и чистене, се отпуска върху моята.

Докосването на мама — толкова познато, вдъхващо кураж, сега слага началото на кошмар наяве, когато разбирам какво означава ръката й върху моята.

Това е истина.

Очите ми са все още плътно затворени, но изглежда съм показала някаква тревога, за да ме успокоява мама както едно време, когато се будех посред нощ, измъчвана от твърде живи сънища.

— Имаш твърде живо въображение — казваше тя и ми се усмихваше с обич, докато приглаждаше овлажнялата от пот коса настрани от челото.

Не си въобразявам.

Иска ми се мама да излъже, да ми каже, че сънувам.

Искам да говоря с мама, да намеря някакъв смисъл в това, но не искам да отварям очи отново, да призная, че света, в който съм се озовала, този ужас, в който се събудих, е реален. Не мога да си позволя да съм тук така безпомощна, зависима от други, неспособна да помръдна.

Трябва да направя толкова много неща. Имам си каузи, които да преследвам, чака ме протест. Не искам да бъда жертва, не искам да бъда като жените, които съветвам ежедневно, въпреки че постепенно осъзнавам в какво съм се превърнала.

Искам да се разплача, да възнегодувам, да се разкрещя.

Държа очите си затворени и ми се иска, също като заблудено дете, когато ги отворя отново, светът ми да се върне към обичайното си състояние.

Копнея за сънената изтръпналост, която усетих, преди да дойда в съзнание, за балсама на нищото.

— Ще оправим всичко — заявява тихо мама, сякаш чете мислите ми, усеща вълнението ми. Винаги е успявала да разбере какво става в главата ми, още преди да го кажа. А сега, насред този кошмар, както съм пречупена, затворила очи, за да отрека онова, което ми се случва, тя все още усеща какво чувствам и ми предлага утеха.

Как, мамо? Как ще оправиш всичко?

Винаги съм успявала да оправя проблемите на другите, убедена, че ако някога имам неприятности, мама ще бъде до мен. Тя е човекът, който разрешава моите проблеми. Сега обаче…

Вярата ми в мама е огромна, но как ще успее да ме измъкне от това?

Мъжки глас, точно до мен, ме стряска. Ако не бях закачена към медицински апарати, щях да подскоча.

— Как е тя?

Нещо подръпва, тегли, една от тръбичките, които хранят тялото ми ме убожда и аз усещам, че това е лявата ръка.

— Току-що беше неспокойна. Мяташе се — гласът на мама е разстроен.

— Случва се. Не я боли, уверявам ви. — Гласът на лекаря — предполагам, че това е лекарят ми — се опитва да вдъхне увереност. Той събужда представата за наситеното индигово на лятна нощ, която обгръща златните поля. Промъква се през умората.

Каква тогава е тази празнота, която изпитвам, искам да попитам, това притискащо изтощение.

— Справя се чудесно при тези обстоятелства. Състоянието й се стабилизира. Засега диализата върши работа.

Диализа ли? Затова ли са всички тези машини? Чувала съм думата преди. Какво означава? Блъскам си ума, за да си спомня, но мислите ми се изплъзват, отказват да сътрудничат.

— Докторе, направих сметка и дори да продам фабриката и къщата, мога да си позволя да я държа на диализа още месец, месец и нещо. Какви са шансовете да намерим донор дотогава? — Гласът на мама е наситен с болка и притеснение.

Да продаде фабриката ли? Къщата? О, господи, не…

— Говорихте ли със сестра ви? — Гласът на лекаря е много сериозен.

Какви ги приказва този човек? С мама ли говори? Какво има предвид?

— Да. — Мама изрича думата колебливо.

Какво? Сестрата на мама ли? Че мама няма сестра!

— Съгласи се да дойде. — Гласът на мама е с цвета на измит от дъжда тамаринд, заблестял под утринното слънце.

Сестра ли? Мама сестра ли има? Сънувам ли?

Двете с мама сме се смели на факта, че аз съм единствено дете на единствени деца, нещо странно в село, където всички са роднини с останалите и имат толкова близки, че ще стигнат за цяла армия.

— Значи… — продължава лекарят. Представям си го как кима.

— Само че… тя не обеща нищо… не сме се чували и виждали години наред. Навремето се случиха разни неща и аз… — Гласът й звучи задавено.

Следва дълго мълчание. Лекарят прочиства гърло.

След това мама заговаря.

— Надявам се, когато види Куши, да се съгласи да дари бъбрека си… но ако все пак реши да не го прави… — Гласът на мама звучи така, сякаш се дави в езеро от мъка, в което вилнеят подводни течения от тревога и болка. — Проклинам факта, че имам само един бъбрек. Иска ми се да й го дам, независимо от всичко…

Бъбрек ли? Значи бъбреците ми са сдали багажа…

Чак сега си спомням какво означава диализа: пречистване на кръвта като заместител на нормалната функция на бъбрека. Виждам как колата връхлита. Чувам ужасяващия грохот, който заглушава всичко останало. Вкусвам кръв…

С усилие отдръпвам мислите си от спомена за инцидента и се съсредоточавам над онова, което се казва. Все още не мога да повярвам, че мама има сестра, за която никога не е споменавала. Защо? Каза, че нещо се е случило в миналото. Какво ли е то?

— Преглеждаме регистрите на донорите, опитваме се да намерим съответствие за Куши. — Лекарят си поема дълбоко дъх и гласът му звучи изтощен и износен като стъпалата на полски работник. — Само че кръвната й група е рядка и отнема време… ще ускорим нещата, правим всичко възможно…

— Благодаря ви, докторе. — Знам, че мама е на ръба на отчаянието по начина, по който подчертава сричките. Усещам, че има още въпроси, но ги стиска зад бариерата на устните.

Неочаквано ме обзема ужас много по-голям от онзи, който съм си представяла. Ще умра ли, ако не намерят донор за мен и парите за диализа свършат? Не искам да умра. Моля те, господи. Все още не. Имам да свърша още толкова много неща.

— Кога мислите, че ще се събуди?

— Всяко нещо с времето си. Тялото й е силно травматизирано. Все още се възстановява. Трябва му сън, за да се излекува. Защо питате?

— Трябва да отида до банката… — Тревога оцветява гласа на мама в мокрото кафяво на кални ливади.

Колко ли струва диализата? Можем ли да си я позволим? Коя е тази болница? Не е възможно да сме в клиника в Домпур, защото там няма нужната апаратура. Така че къде съм?

— Сестрите ще я наблюдават. Аз ще минавам на всеки половин час, за да проверявам как е. Тя ще бъде добре. Моля ви, не се тревожете. Направете каквото трябва — уверява я лекарят.

От колко време спя? Кой ден е днес?

Потискам надигащите се вълни паника. Никак не ми е приятно, че не контролирам живота си.

— Благодаря ви, докторе — отвръща мама и в гласа й долавям благодарност и страх, безпокойство и нервност.

Какво ти причинява всичко това, мамо? Защо ме излъга, мамо, защо ми каза, че си единствено дете, също като мен? Защо си заличила сестра си от живота си? За какво друго си излъгала?

Чувам как тежки стъпки се отдалечават — докторът си тръгва, поне така предполагам, — след това чувствам как мама отпуска ръка върху моята.

— Куши — мълви тя. — Не знам дали ме чуваш, миличка, но ми липсваха разговорите с теб и ще ти говоря така, сякаш можеш да ме чуеш, нали? Трябва да изляза за малко, само ще отскоча до банката. Намираме се в болницата в Палмипур, в отделението за диализа — вчера те преместиха тук от интензивното — така че ще ми трябва известно време, докато отида до Домпур и се върна, но сестрите и лекарите тук са много мили и ще те наглеждат. Досега бяха страхотни, Куши, ти ще бъдеш добре, миличка, уверявам те. — Тя си поема въздух. — Чувствам се наистина ужасно. За всичко съм виновна аз.

Как така? Защо пък ти да си виновна?

Мама притиска длан до бузата ми, докосването е нежно като топло убежище в дъждовен ден. Усещам дъха й на канела по бузите.

Мамо, колата… Тя се насочи право към мен, сякаш… онзи, който беше вътре, искаше да ме нарани.

Като говоря за ужаса, който съм преживяла, дори да е само в собствената ми глава, подозрението, което се таи, откакто спомените за случилото се върнаха, ме кара да потръпвам и да се свивам. Невероятно е. Сигурно си въобразявам. Защо му е на някой да ме нарани?

Червени букви върху избледняло жълто трептят до мен, докато падам, тъкмо преди всичко да потъне в мрак…

Сякаш тя е чула онова, което не успявам да изрека. Мама заговаря и отново ме изненадва с необичайния си усет, с който интерпретира мислите ми.

— Трябваше да разбера, че онези заплахи бяха истина. Трябваше да се погрижа за теб.

Въпреки умората, аз съм завладяна от такъв наплив на ярост, който изтласква адреналин в цялото ми вдървено тяло.

— Ти не си виновна — искам да кажа на мама, но летаргията, която е обхванала тялото ми, веднага потушава адреналина, лишава ме от говор.

Много по-лесно е да се преструваш, че спиш, защото така не се налага да виждам в очите на мама какво й причинява това, да не нося товара на нейния страх и мъка — които тя ще се опита да скрие от мен, но които усещам дори със затворени очи, — особено когато все още не съм се изправила пред собствените си страхове.

— Когато се оправя, ще погна хората, които ми причиниха това и ще им дам да се разберат. — Това искам да кажа, но усещам, че вече не притежавам онзи устрем, който ме тласкаше напред до съвсем скоро. А дали ще се оправя?

Хората, които ми причиниха това, не само унищожиха бъбреците ми, те изглежда ме лишиха от самоуважение, от вярата, че мога да постигна всичко, което искам. Винаги съм се чувствала по-стара от моите седемнайсет години, винаги съм се чувствала неуязвима. Сега обаче съм уплашена, превърнала съм се в уплашено малко момиченце.

Аз съм човек, когото не познавам, човек, който не искам да бъда.

Крия се зад затворените си клепачи. И без това е безкрайно трудно да призная този страх пред себе си; не искам да видя този нов, изпълнен със страх човек, в който съм се превърнала, който се отразява в очите на мама.

— От полицията търсят да открият кой стори това, а селяните също са се заели със случая. Всички в Бомихали и в околността са се надигнали и няма да намерят мира, докато не заловят и не накажат онзи, който причини това на любимия им млад лидер — обяснява тихо мама. — Куши, най-важното сега е да оздравееш. Ще стане, миличка. — Гласът й, разтреперан, но решителен, ми вдъхва надежда. — И хич не тормози красивата си главица за цената. Ще продам фабриката.

Не, мамо, не и фабриката.

Усещам я как си поема дълбоко дъх.

— Има още нещо, миличка. Исках да ти го кажа отдавна. Само че… — Тя преглъща, след това думите се изливат като тъмна вода, която блика от помпата след няколко гъргорещи неуспешни опита. — Куши, имам сестра. Тя ще дойде да те види. Извинявай, че не ти казах за нея по-рано, Куши. Искаше ми се… Само че… Толкова много неща се случиха в миналото, а двете с нея… вече не сме близки и… колкото повече отлагах, толкова по-трудно ставаше. — Тя замълчава за кратко. — Оставям на нощното ти шкафче няколко писма, които да прочетеш преди да се върна, съкровище. Те ще ти разкрият какво се случи, защо не съм ти споменавала за сестра си…

Писма. Купчинката листове, които стискаше, когато отворих очи и видях любимата си майка да се унася на стола до мен.

— В тези писма, които писах през годините, съм изляла нашата история: твоята и моята, всяка молитва и желание. Също като теб, аз намирам утеха в думите, Куши. Тези писма са като мой дневник. Нося ги със себе си навсякъде, пъхнати в блузата на сарито, добавям нови писма към купчинката винаги, когато изпитвам нужда да пиша. Те бяха с мен, когато това ти се случи и съм написала още две, препрочитах старите, докато те чаках да се събудиш. Надявам се те да ти кажат онова, което се канех и не успявах да направя толкова много пъти през годините. Надявам се те да обяснят онова, което аз не мога. — Гласът й ме кара да мисля за облаци от маршмелоу в дъждовно небе по залез.

— Сега тръгвам, обич моя. Ще се върна за нула време. — Усещам дъха й по бузите си, как устните й се притискат към челото ми. Обгръща ме ароматът й: пот и сандалово дърво, тревога и страх.

След това чувам как тихото шумолене престава, полата на сарито й се разстила и тихите й стъпки се отдалечават. Тя тръгна, а аз съм безутешна. Празното място на леглото ми се намества с въздишка. Сърцето ми носи тежестта на неизречените думи.

Чакам и се вслушвам в звуците около мен. Чувам мърморене и стонове от болка. Носи се веселото бъбрене на сестрите и нестройните гласове на роднини, дошли на посещение.

След това, бавно, аз се насилвам да отворя ленивите си очи и се оглеждам.

Виждам редици легла и от двете ми страни, от хората в тях стърчат същите тръбички като от мен; виждам единствено част от ръка или къдрица абаносова коса, малко кожа.

Преди да забележа още нещо, една сестра пристъпва към мен и се усмихва мило.

— Будна ли си, госпожице? Как е? — Тя гласи някакви тръбички по тялото ми.

— Майка ти не се е отделяла от леглото ти през всичкото време, дори не ходеше да яде. — Сестрата кима към стола до мен. — Това й беше леглото, този стол и още един подобен, докато ти беше в интензивното. Какъв късмет, да се събудиш в мига, в който тя излезе.

Усещам как ме пронизва чувство за вина. Не можех да те погледна, мамо. Не след като съм в това състояние. Извинявай, мамо. Трябва ми време, за да се овладея.

— Тя ще се върне съвсем скоро. А двете с теб ще се виждаме често — намига сестрата. — Преди да тръгне, майка ти ни помоли поне двайсет пъти да те наглеждаме. — Тя се усмихва широко и подръпва тръбичка. Щипе.

За да се разсейвам, аз гледам редиците легла, вдъхвам бледия лимонов мирис на лекарства и нещастие, на урина и фенил, на болка и молби, на мъка и надежда. Представям си, че чувам шепота на хиляди отчаяни молитви, героична вяра, която побеждава капризите на съдбата. Имам чувството, че вкусвам зеленикавото оранжево на измъчено отчаяние, което се опитва да се пребори с предпазливия оптимизъм.

Докторите — изморени богове в омърляни бели престилки и изпити сиви лица — заобикалят с всяка забързана крачка умоляващите, изтерзани роднини с преплетени ръце и подпухнали очи, молят ги да спасят любимите им хора от смъртта.

— Всичко изглежда наред. Докторът ти скоро ще дойде. След малко отново ще се отбия при теб. Ако ти трябва нещо, веднага натисни това копче тук. — След поредната мила усмивка, сестрата пристъпва към съседното легло.

Мама вече не е на стола до мен, но както обеща, е оставила писмата.

Сега вече имам цел, нещо, което да ме изтегли от нещастието. Историята на мама и причината, поради която никога не е споменала сестра си през всичките тези години.

Другата Куши, момичето, което бях преди инцидента, щеше да се подразни, че мама е крила нещо толкова важно, че не е споделила. Особено след като винаги е подчертавала колко е важна истината, научила ме е да ценя честността и да живея според нейните правила. Винаги съм вярвала, че между нас няма тайни, че тя е била открита с мен, както и аз с нея. Тъкмо затова се престорих на заспала преди малко, за да не се налага да я лъжа, като показвам самообладание, което в момента не притежавам. Не исках тя да разбира колко съм ужасена и да й се налага да се справя и с това, освен с инцидента и трескавото търсене на пари, за да плати диализата ми и отчаяното търсене на подходящ донор на бъбрек и напълно реалната възможност животът ми да се окаже доста кратък.

Сега обаче съм облекчена, че има нещо, което ще ме разсее от този кошмар наяве. Радвам се, че имам над какво да се съсредоточа и няма да мисля единствено за разбитото си тяло, което отказва да съдейства.

Посягам към първото писмо, написано с елегантния почерк на мама.

— Мамо, знаех, че си искала да бъдеш лекар, но никога нямаше да изкараш с този красив почерк — й казах веднъж.

Тя ме погледна, в очите й събрано недоумение, докато ме наблюдаваше над очилата.

— Нали бележките на лекарите са винаги нечетливи?

Тогава тя се разсмя по онзи типично неин, заразителен начин. Тя ми е разказвала, че й се наложило да се откаже от медицината, когато родителите й починали, тъй като не могла да се съсредоточи над изпитите и се провалила. Да не би и това да беше лъжа?

Предполагам, че ще открия отговорите на всичките си въпроси в тези писма, в нейните думи. Спомням си как ми държеше ръката и ми помагаше да пиша, когато бях дете. Седеше търпеливо до мен всеки ден, докато почеркът ми стана достатъчно спретнат, за да мога да изкарам. Учителите в училище оценяваха работата ми, но ме караха да преписвам, докато не достигнах нейните стандарти.

— Представянето е важно — не спираше да повтаря тя, — независимо дали готвиш, дали се обличаш за училище, или пишеш. Почеркът издава много за човека, който си.

Дължа красивия си почерк (макар да не беше изискан като нейния) изцяло на нея.

Поглеждам първото писмо и очите ми парят. Тези писма мама е писала за нейната майка.

Спирам се, не искам да премина по-нататък от „Мила мамо“, но очите ми се плъзгат надолу по страницата, поглъщат думите й. Та нали тя самата ми даде разрешение.

Чувствам се като воайор, когато се отпускам назад, главата ми потъва в пропитите с лекарства възглавници и зачитам.