Ренита де Силва
Обещанието (50)

Радж
Дъга от фойерверки

— Имам нужда от няколко неща от къщи — казва леля му на сутринта след пристигането им. Радж и майка му са прекарали нощта с Шарда и Куши до леглото на Куши.

Преди да се усети, Радж възкликва:

— Аз ще отида.

Не иска да остане нито минута повече в тази болница, обитавана от призраците на мъртвите.

Не иска да поглежда братовчедка си, сестра си, която отчаяно се опитва да бъде смела, но той усеща мириса на страх, който се излъчва от нея, а в бледото лице и изморени очи прочита агонията, която тя търпи, травмата, която преживява.

Не може да търпи едва прикрития ужас на леля си, страха, който се излъчва от нея на вълни.

Най-вече не иска да бъде в болницата, когато майката, която току-що е открил, неговата мила, любяща майка, която се е крила зад строгата фасада на резервираната му майка, я вкарат в операционната за тестове. Той иска да приклещи лекарите, да ги попита дали са достатъчно квалифицирани, дали знаят какво правят, да подложи тях на тестове, преди да им повери майка си. Иска да им се помоли да се грижат за майка му.

Той има нужда от нея.

* * *

Преди да тръгне към селото, разговаря с баща си.

— Радж! — баща му не може да повярва.

Радж никога не е звънял на баща си. Винаги е било обратното, баща му е звънял.

— В Индия съм — обяснява Радж.

— Леле! — Гласът на баща му е празничен като дъга от фойерверки. — На какво дължим честта?

— Дълга история, татко.

— Имам предостатъчно време.

И Радж разбира, докато разказва на баща си какво се е случило, че баща му винаги е имал време за него, дори когато Радж се е държал безобразно.

Както каза майка му, баща му се е опитвал. Винаги се е старал много.

— Извинявай, татко, че се държах настрани — прошепна Радж.

— Сега си тук, сине — отвръща баща му, нежен като мехлем върху пулсираща рана.

— Ще дойда да те видя — обещава момчето.

— Не, стой, където си. Важно е да си там. Ние ще дойдем да те видим.

— Благодаря, татко.

— И още нещо, Радж.

— Да?

— Надявам се сестра ти да се оправи.

Моята сестра.

Какъв съм късметлия, мисли си Радж. Има баща, който го обича, майка, за която сега знае без следа от съмнение, че го обича с цялото си сърце и има здраво и силно тяло. Може да излезе от тази болница на крака и всички негови части работят на пълни обороти.

Докато новооткритата му сестра не може.

Това е поредното нещо, което съм приемал за даденост: здравето ми, мисли си той.

* * *

Радж изтичва от болницата на светлината и жегата, ароматният топъл въздух го обгръща във влажна прегръдка. Следва инструкциите на леля си, пресича пътя до автобусната спирка от другата страна и едва не се блъска в крава и не го събаря рикша.

Чака в убийствената жега, слънцето прежуря върху голата му глава и топи мозъка му, капки пот се стичат по гърба му и дрехите му залепват по кожата като лепкава прегръдка.

Той се качва в тресящия се, ръждясал таралясник, който служи за автобус и спира с оглушително пищене на спирачки пред бараката, която минава за автобусна спирка, казва името на селото, „Бомихали“, което трябваше да повтори няколко пъти, преди кондукторът да разбере акцента му. Радж пуска пари от портфейла си в лепкавата ръка на кондуктора, доволен, че майка му настоя той да вземе част от рупиите, които тя получи, когато смени лири на летището.

Кондукторът го наблюдава над очилата, униформата му в цвят каки е станала бежова от пот и мръсотия, яката е избеляла и неузнаваема от бръчките по врата му, набити с мръсотия. Той мирише на подправки и стомахът на Радж, измъчен от часовата разлика, се надига. Кондукторът връща повечето банкноти, няколко монети и син отрязък в дланта на Радж, без да спира да си поеме дъх надува свирката, която виси на врата му и изкрещява оглушително.

Автобусът се разтриса веднъж, два пъти и най-сетне набира сили да потегли сред дрънчене на скорости и Радж се моли да стигне невредим до селото. Наднича през ръждясалите решетки на прозореца, вдъхва миризмата на желязо и кал, докато болницата се отдалечава.

Почти час по-късно старият автобус спира рязко и кондукторът обявява „Бомихали“ с поредното пронизително изсвирване, което звучи по-зле и от глутница пищящи хиени. Радж се препъва по неравните стъпала и едва скочил, автобусът потегля отново, свисти и пъшка сред облак кафява прах.

Когато пясъкът се уталожва, вижда десетина дрипави деца, привидения, привлечени от прахта: с голи крака, покрити с червена кал от главата до петите, но очите им блестят, жадни, развълнувани, гладни, изпълнени с надежда.

Какво ли е, пита се Радж, да си непрекъснато гладен? Усеща мъчителна болка в стомаха при тази мисъл.

Децата се скупчват около него, протягат ръце, очите им са гладни, коремите са хлътнали, дрехите — изпокъсани.

— Моля, гос’ине.

Той не знае дали просията тук е законна, дали е позволена. Какво значение има? Видя повече просяци по време на пътуването с таксито до болницата, отколкото за една година в Англия.

Бърка в джобовете, проверява портфейла си. Няма достатъчно монети, които му е върнал кондукторът, за всичките деца, затова слага по една банкнота от десет рупии в нетърпеливите малки ръце.

Лицата на децата грейват. Те се споглеждат, не могат да повярват на доказателството пред очите им. Целуват банкнотите и подскачат, оживените им очи на покритите с прах лица танцуват. Вдигат ръце и се въртят, държат банкнотите високо.

А той е невероятно, неописуемо щастлив.

— Благодаря, гос’ине, много благодаря — редят те и му целуват краката.

Сега вече той се чувства смутен.

Опитва се да ги вдигне, но те са се лепнали за краката му, сякаш е техният спасител.

— Защо сте тук, гос’ине? За кого сте тук? — пита срамежливо момиченце отзад.

— Аз съм… ъ-ъ-ъ… братовчед на Куши. Познавате ли Куши?

— Ъ? — те го зяпат, лицата сгърчени в недоумение. — Защо говорите по този начин, гос’ине? Много странно.

Той се усмихва на учудването им. Странно. Харесва му как звучи.

— Ку-ши-и-и — провлачва той бавно и се усмихва отново, докато наблюдава как устните им се опитват да повторят след него. — Ку-ши-и-и бра-тов-чед.

— А — усмихват се те. — Братовчед на Куши, братовчед на Куши — разкрещяват се едновременно те, подскачат и се кискат.

— Точно така — кима той.

— Братовчед на Куши — следва хор от хаотични гласове.

Той мига, а те се разпиляват, група ококорени деца, които хукват към нивите, пръсват се също като зърна от скъсано колие и остава единствено кал, която се уталожва с тиха оранжева въздишка.

Какво е това село? — пита се той. Топлият следобеден ветрец мирише на манго, което зрее на слънцето и сипе още пясък по лицето му. Като че ли това му трябва, след като вече е покрит с жълтеникав слой от потната глава до мокрите крака!

Има две заспали колиби, заспал магазин — малка елипсовидна постройка със сламен покрив. Трябва да се наведе, за да влезе. Има два стъклени буркана, наполовина пълни с дребни сладки и нещо като карамел с фъстъци, по които са полепнали комари и мухи. Няколко найлонови плика с пъстроцветни кайсиеви бисквити висят на ниските греди.

Вътре няма жив човек. И наоколо не се мярка никой.

Призрачен град. Това обаче не е град. Дори едно село е по-голямо.

В съседство има колиба, от която се носи пикантна миризма. Вижда отвор, който води в тъмнината.

Не вижда никой друг в завихрилата се прах. Няма жива душа.

Сякаш децата се стопиха във въздуха.

Трябваше да обърне повече внимание в коя посока хукнаха, но той кашляше от прахта, която връхлетя очите и лицето му.

Слънцето грее безжалостно, жегата е като насекомо, което се заравя вътре в душата му. Разбира защо ходят голи и носят единствено нещо, което да ги предпазва от прахта, нещо, което да мине за облекло, което защитава приличието. И без това тук не се вижда нищо, пред теб винаги се вихри прах или жълтото слънце те кара да присвиваш очи като цепки и кара всичко да блести.

 

 

— Ехо? Господине? — чува той и се обръща.

Момче, приблизително на неговата възраст, може би година-две по-голямо, е застанало пред него и протяга ръка.

— Здрасти, аз съм Радж — представя се той и поема протегнатата ръка, прехвърля мръсотията, полепнала по него.

— Приятно ми е. Аз съм Сому — продължава момчето на добър английски, въпреки че спира пред всяка дума, сякаш чете от страница в книга, врязала се в спомените му. — Ти си братовчед на Куши, нали? — Сому любезно не споменава прахта, която е полепнала по неговата ръка и я избърсва в бялата си пола като онези, които всички мъже носят и тя веднага се превръща в мандаринено оранжева.

Радж се колебае.

— Да. — Не иска да разказва цялата история и да обяснява „тя всъщност ми е сестра, но“… Мисълта, че го знаят и приемат не заради него самия, а като роднина на бледото момиче, което е оставил в болницата, му се струва странно, трябва му време, за да свикне.

— Всички сме много разстроени заради случилото се с нея. — Лицето на Сому е много изразително и показва всяка дума, която изрича. — Куши е нашата спасителка.

— Спасителка ли? — В гласа на Радж се прокрадва недоверие.

Сому кима искрено и сериозно, продължава да говори тържествено.

— Куши се погрижи да получа мястото в инженерния колеж, което заслужавах. Тя помогна на всички тук. Тя е невероятна. Героинята на нашето село. Тя добре ли е?

Той се замисля за майка си, която в момента тестват за съответствие.

— Ще се оправи — отвръща той.

— Добре — кима отново момчето. — Да те разведа ли из селото?

Леле, мисли си Радж, докато обикалят — дотук има само прашни колиби, сгушени сред потъналите в прах смарагдови поля. А Сому му разказва всичко, което Куши е направила за него и за селяните. Радж добива различна представа за момичето, което трябва да си напомня, че му е сестра, уплашеното момиче, което толкова много се старае да бъде смело в болницата и сега се превръща в забележителен човек, толкова възмутена от несправедливата смърт на баща си, че е написала писмо, което е променило всичко.

Радж си представя момиче с блеснали очи и пламенни убеждения, с несломима жажда за живот, посветила се да промени света около нея, и вярата й, че ще го направи, момиче, което много добре знае накъде се е отправило в живота и знае как да стигне там.

Ще ми се и аз да знаех накъде е тръгнал моят живот.

Какво невероятно момиче е Куши. Сестра му. Той усеща гордост. За него е чест да е свързан с това невероятно момиче.

Моля те, нека бъбрекът на мама стане, мисли си той, макар да му е трудно да си представи майка си на операционната. Моля те, Куши, оправяй се, мисли си той. Трябва да спасиш света.

Сому му разказва за момчетата, които са били изключени и как родителите им са отмъстили. Радж е завладян от безпомощна, безгранична ярост заради сестра си, също както когато чу историята на майка си и какво й е било причинено.

— Предприемаме действия. Медиите гръмнаха. Онова, което й се случи, няма да остане безнаказано — заявява Сому разпалено и кима с глава.

Крави с нежни очи, с полепнала по тях мръсотия се тътрят по пътя и махат с опашки, за да прогонят мухите. Толкова е горещо, че могат да се изпържат яйца, а прахта, която е навсякъде, го кара да се чувства така, сякаш върви през морковена мъгла. Тя гъделичка носа му и непрекъснато го кара да киха. Въздухът, наситен с песимизъм, е тежък, странно пикантен, но въздействащ с аромата на подправки, смрад на канали и жега.

Струва му се, че бараките наоколо едва ще поберат него, камо ли семействата вътре. Ще трябва да коленичи, ако иска да влезе и да остане клекнал вътре, мисли си той, толкова са малки.

Опърпани деца, голи, с гладни изражения, със синини по нежната кафява кожа и хлътналите кореми, го зяпат любопитно, лъскавите им очи са с цвета на кална вода.

Аз имам невероятен късмет, мисли си Радж, а съм толкова разглезен.

Той вкусва острия аромат на този толкова различен свят, а меката жълтеникавочервена пръст под краката му шепне на всяка крачка.

Жени в многоцветни сарита готвят на открити огньове, калени тенджери кипят и съскат, извиват очи, за да не срещнат погледа му. Всички обаче махат на Сому и си говорят с него — бързо изречени думи на местен диалект, който Сому казва, че е канадски.

— Какво казват? — пита любопитно Радж.

— Няма питейна вода в селото. Отново! Кладенците са пресъхнали, помпите съвсем не са достатъчни. Тази година сушата беше ужасна и един човек се отрови от пълната с бактерии вода, която капе от помпите. Куши организира демонстрация преди катастрофата, но все още не сме видели конкретни действия от страна на местното правителство…

Радж отново е залят от възхищение към новооткритата си сестра с нейната страст и безкраен ентусиазъм, иска му се да притежаваше поне частица от енергията й, от нейния плам, от убежденията й.

Каква загуба ще бъде, ако бъбрекът на мама е несъвместим, мисли си той и веднага отблъсква тази мисъл и позива за гадене.

Хърбави кучета приближават до него, душат краката му, надяват се на вкусна хапка. Той вдъхва дълбоко прашния влажен въздух.

— Пристигнахме — сочи Сому. — Искаш ли да пробваш местното ни вино?

— А? — пита Радж.

Спрели са пред барака със сламен покрив. Когато Радж наднича в тъмнината и след малко очите му се приспособяват към сумрака вътре, едва разпилян от трепкащи лампи, той остава изненадан от гледката. Мъже стоят в задушната атмосфера вътре и отпиват едри глътки от кремава течност, която се налива от чаши за вода.

Радж вдъхва сладкия, остър вкус на пиво, докато Сому влиза през отвора, който се използва за врата (врата няма), твърде нисък е дори за Сому, с цяла глава по-дребен от Радж, който трябва да се свие, за да влезе.

Подпийнали мъже махат на Сому, а след това, когато той сочи Радж, те излизат навън, за да поговорят с него и Сому превежда бързия им канадски на внимателно изречен английски. Всички питат за Куши и й пращат най-добри пожелания; всички казват на Радж колко много им е помогнала Куши, какво е сторила за тях.

Мъжът на стола, който служи за плот, тиква две запотени бутилки в ръцете на Сому, отказва да му се плати и се провиква след него да предаде поздрави на майка си, баща си и сестрите си, докато подава глава през отвора и мига на слънцето.

Радж разбира, че тук всички се познават.

Сому се ухилва, докато държи запотените бутилки с бяла течност, разпенена на гърлото.

— Нашата версия за алкохол — палмов сок. Прави се разрез на цвета на палмовото дърво, сокът се събира цяла нощ и се оставя да ферментира. Пием го с храната. Трябва да похапнеш с нас. Ще бъде истинска чест. Родителите ми ще бъдат на седмото небе.

Радж лапва една вегетарианска хапка, многолистно тесто пълно със зеленчуци с подправки, което взема наслуки от барака, пълна до пръсване със сладкиши, бонбони и бисквити, всички завехнали, нахвърляни в издраскан и мръсен стъклен буркан, пълен с мухи.

— Никак не е лошо — отбелязва той, докато вкусовите му рецептори свикват с експлозията от подправки и ронливото тесто се спуска по хранопровода му и дава на стомаха му материал за работа, защото е бил на ръба на бунта.

— Чакай да вкусиш храната на мама — обажда се Сому. — Не е толкова вкусна като на Шарда, разбира се. Леля ти е най-добрата готвачка в селото. По-късно ще те заведа във фабриката й, след като минеш през къщата, въпреки че тя иска да я продава.

— Защо?

— Медицински разходи — отвръща Сому и Радж усеща аления вкус на яд към хората, които са причинили това на Куши.

* * *

След като Радж е бил в къщата на леля си и Куши, която прилича на приказна къща от вълшебно дърво, мирисът на застояло и стари призраци за момент прогонени от присъствието му, и е приготвил дрехите и вещите, които Шарда иска, след като е бил във фабриката, кошер от забързана, неуморима, наситена с аромат на подправки и смях, подправена с клюки дейност, Сому отвежда Радж в дома си.

Колибата има само една стая и огнище в един ъгъл. По-голямата част от ронещата се стена заема снимка в рамка — семейството на Сому се е събрало около подпухнал мъж. Бащата на Сому гордо информира Радж на канадски — а момчето превежда, — че това е главният министър. Снимката е направена в момента, в който бащата на Сому намества чатала си.

— Снимката е правена, когато Сому получи мястото си в инженерния колеж — обяснява бащата на Сому. — Куши направи всичко.

Сестрите на Сому, които току-що са се прибрали от училище, се кискат, когато виждат Радж. След това крият лица в шаловете и хукват да помагат на майка си, която кълца зеленчуци край огнището.

— Уча много, за да оправдая доверието на Куши в мен — обяснява Сому.

— Въпреки това намира време да ми помага на нивата вечер, когато се върне от колежа — усмихва се с обич бащата на Сому и гордостта се носи от яркото жълто на щастието. — Добре че днес имаше свободен ден, за да преговаря за изпитите, така че имаше възможност да те разведе. Той е един от малкото в селото, които говорят свободно английски. — И този път едва сдържа радостта от постижението на сина си, а усмивката е така напоена с обич, че Сому се изчервява, докато превежда на Радж.

Любовта е да даваш, мисли си Радж, не обратното.

Бащата на Куши умира и вместо да се потопи в скръб, тя прави нещо по въпроса. Променя живота на цяло село към по-добро. Докато аз… аз очаквах мама не само да не работи и да ми осигурява удобства, но и да ме забавлява. Цял живот съм винил другите за собственото си нещастие.

Сестрите на Сому белят картофи и кълцат зеленчуци, бършат очи заради лука.

Това е истинска любов, мисли си Радж. Децата се връщат от училище и помагат на родителите си на полето и у дома. Децата се грижат за родителите. Децата дават.

Безрезервна любов. Това е безрезервна любов.

* * *

Когато се връща в болницата, майка му и Шарда изглеждат така, сякаш тях ги е блъснала кола, не Куши. Те се опитват (не твърде успешно) да скрият мъката, която се кани да изригне от тях, тревогата е завладяла лицата им и въпреки разликите между тях, те много си приличат.

— Не става. Няма съответствие — казва майка му, след като го извежда от отделението в коридора, така че Куши да не чуе, а лицето й се смачква като свит в шепа вестник.

— Кръвната ми група не е съвместима с тази на Куши. — Майка му се задавя от думите, гласът й пълен с ярост, наситен със сълзи. — Как е възможно? Аз съм й майка. Би трябвало да мога да я защитя. Защо ни наказва така господ? Защо не мога да спася детето си?

Радж отново прегръща майка си, докато тя хлипа, слабото й тяло се разтърсва от ридания.

— Здрасти, брат ми — подхвърля Куши и се опитва да се усмихне, когато той влиза с майка си в отделението.

Тя изглежда поразена.

Той си мисли за всичко, което е чул за това великолепно момиче, което има привилегията да нарече своя сестра.

— Тя иска да стане адвокат и да защитава онеправданите — каза му Сому. — След това иска да стане министър и да промени селата, а след това, когато има време, иска да спаси света от корупцията и алчността.

— Леле — разсмя се Радж. — Хубави и лесни амбиции.

— Ще стане, Куши — заявява сега той.

— Какво?

— Да спасиш света.

Тя се опитва да му се усмихне.

— От това място ли? От болничното легло?

— Искам и моят бъбрек да бъде тестван — настоява той.

Шарда отваря уста и оттам излиза стон на облекчение, докато тя реди благодарности сред хлипове, а най-сетне се предава на сълзите.

— Благодаря ти, Радж — преглъща тя. — Много ти благодаря.

Пот, отчаяние, молби и благодарности избликват от леля му. Тази жена, която бе отхвърлила майка му, а след това бе отгледала детето й като свое.

— Ти мразиш болници — заявява майка му и го поглежда.

— Искам да го направя.

— Ти се дърпаш дори от ваксините.

— Мамо.

— Баща ти трябваше да те държи в скута си, да те притиска силно до себе си и да ти покрива очите, докато те бодяха, не аз — обяснява замислено тя.

— Сега ще можеш да ми държиш ръката, докато ме тестват, нали?

Тя му се усмихва широко с блеснали очи и това е същият поглед като онзи, с който бащата на Сому даряваше сина си, и Радж усеща как радостта прелива в него, въпреки трудностите, които му предстоят.

Мога да го направя. Мога.

— Гордея се с теб — казва майка му. Тя обрамчва лицето му с длан. — Обичам те, сине. — За пръв път го казва. Поглежда в очите му, нейните са пълни със сълзи.

— И аз те обичам, мамо. — Той се обръща, за да не види тя сълзите, с които се наливат очите му, но не преди да види как тя грейва.