Ренита де Силва
Обещанието (16)

Радж
Плиснал пъстър цвят

— Мамо, не мога да повярвам, че си оставила горките вярващи да си изгорят краката! — възмущава се Радж и поглежда въпросително майка си, опитва се да открие в тази жена, чието лице е оглеждал толкова пъти за доказателства, че го обича, жената, която е мразил, защото е убеден, че го пренебрегва, това малко момиче, което цялото село е обичало; лисичката, която е скрила обувките на вярващите.

Тя се смее — плиснал пъстър цвят по обгорелия пейзаж.

Не помни някога да я е чувал да се смее по този безгрижен начин. Сякаш със спомените за детството, нещо стегнато вътре в нея се е освободило. Тя изглежда по-млада, така му се струва. Но ето че в тази по-мека версия на майка му, той не може да види момичето, което някога е била. Тя обаче трябва да е някъде вътре.

— Не мога да свържа момичето, за което ми разказваш с теб, мамо — признава той.

— Знам — въздиша тя. — И аз не мога.

— Как е възможно да си се променила толкова много? — пита Радж, макар да не очаква отговор, защото мисли, че майка му просто няма да му обърне внимание или ще смени темата, както става винаги, когато е изправена пред трудни въпроси или неща, за които няма желание да говори.

— Живот. Той те изцежда, усуква те, докато накрая не знаеш дали си обърнат напред или назад, докато не можеш да познаеш сам себе си. — Гласът й е меланхоличен, натрапчива мелодия. Смехът вече го няма.

Радж не помни кога за последен път майка му е отговаряла толкова честно и прямо на негов въпрос. Остава учуден от прилива на съчувствие към нея.

Какво ти се е случило, мисли си той. Какво се е случило с момичето, което си била навремето.

Стюардесата тласка количката си по пътеката, предлага напитки.

Радж отпива глътка кола. Слушалките са се смъкнали от ушите и са изчезнали някъде на седалката, но на него му е все едно. Сега вече любопитството му е разпалено, той е погълнат от разказа на майка си. Иска да научи повече за момичето, за което тя му разказва; иска да разбере дали може да открие следи от нея в жената до него, да провери дали това немирно дете е оставило малък отпечатък от себе си.

— Била си близка със сестра си — отбелязва той и тя трепва, по лицето й се изписва болка. — Тя е била много важна част от живота ти. Защо не си я споменавала преди, защо не си ми разказала за нея?

Не си ми казвала почти нищо, не и досега. Учудвам се, че днес разкриваш толкова много пред мен.

— Аз… просто не можех. — Страдание оцветява гласа на майка му в синьо-черното на съжаления, родени в миналото, на болка, поразила сърцето.

— Нито си говорила с нея, нито сте се виждали години наред, нали? Преди онзи телефонен разговор.

— Не съм я търсила — отвръща тихо тя.

— Нещо много важно трябва да се е случило, за да ви раздели. Какво?

Майка му потрива очи.

— Ами… не знам дали…

— Стига, мамо! — Той не успява да сдържи гнева си. Блъска колата на таблата, без да се интересува, че част от нея се разлива и на сивия поднос остава газирана кафява локвичка.

Майка му трепва отново.

Той бърка в джоба на предната седалка, търси слушалките си. Навежда се, опипва около краката и почти преобръща подноса, разлива още кола.

Типично в неин стил. Тъкмо му стана интересно. Писна му. Поне музиката му не спира и не започва по чужда приумица, само когато той пожелае. Къде, по дяволите, са му слушалките?

— Не можеш да започнеш да ми разказваш, а след това да решиш да мълчиш. Господи, влачиш ме през половината…

— Трудно ми е, Радж, да си спомня всичко това. — Тя прехапва силно долната си устна.

Той е сигурен, че ще се разцепи и ще започне да кърви. Пада й се.

— Защо тогава заминаваме за Индия, за да си припомняш? Дължиш ми поне обяснение защо ме водиш там, против волята ми, ако изобщо…

Тя си поема дълбок, треперлив дъх.

— Да. Прав си. Дължа ти го.

Той е толкова учуден от капитулацията й, от признанието й, че е прав, че удря главата си в табличката и разлива останалата кола. Започва да попива трескаво разплискалата се течност с тънката салфетка, която са му дали с напитката, докато майка му си поема дълбоко дъх и се отпуска на седалката.

— Бях избягала от училище… — започва тя и Радж се отказва да чисти лепкавата локвичка с разпадащата се салфетка и се отпуска назад, за да изслуша историята на майка си, а гласът й рисува картина на едно дръзко, предизвикателно момиче, което твърди, че едно време е била тя…