Ренита де Силва
Обещанието (49)

Шарда — сега
Вестител на щастлив край

Отвеждат Пуджа, за да я тестват дали бъбрекът й е съвместим.

Радж отива до селото, за да донесе дрехи за Шарда и Куши, ако всичко мине добре.

Тогава Шарда остава сама с дъщеря си.

Сама е, след като Куши се е запознала с Пуджа.

От мястото до леглото на Куши, което Шарда заема, се усеща мирис на страх, наситен с болка.

Шарда поглежда Куши, вдъхва я. Това момиче Шарда е отгледала като свое, това момиче е обичала толкова много, това момиче й е вдъхнало нов живот само с присъствието си, това момиче е нейният живот.

Очите на Куши са подпухнали, лицето й блести от сълзи, но раменете не са отпуснати, както когато прочете писмата на Шарда и настоя Шарда да я остави, главата й сега е изправена на изящната шия.

Благодаря ти, мамо. Благодаря ти, господи. Благодаря ти. Онова, което направих — скрих истината, — не я е пречупило. Срещата с рождената й майка и брат й също не я е променила. Нямаше да го понеса, ако разкритието за родителите й я беше сломило, мамо, ако я беше превърнало в бледа сянка на истинското й аз.

Куши вдига ръка с трептящи тръбички и заговаря, гласът й малко по-висок от тихото шумолене, което издава ръждата, когато се уталожва.

— Искам прегръдка.

Цялото същество на Шарда запява.

Не заслужавам това, мисли си Шарда, докато се наслаждава на познатата и тъй желана топлина на дъщеря си в ръцете й. Аз съм благословена.

— Извинявай, Куши — прошепва разтреперано Шарда. — Излъгах те, защото мислех, че правя най-доброто за теб, защото не исках да носиш товар — да знаеш, че майка ти те е оставила при раждането. Ти щеше да се обвиняваш, задето Пуджа е заминала. А аз не исках това. Исках да бъдеш самоувереното момиче, което си сега, не някое свито и смазано.

Дъщеря й не казва нито дума, просто заравя глава на рамото на Шарда и Шарда усеща как горещите сълзи на дъщеря й мокрят ръката и врата й.

Шарда преглъща сълзите си и попива кураж от дългата прегръдка на дъщеря си.

— След случилото се с Пуджа реших да те оставя да бъдеш каквато искаш. Нямаше да те спирам. А междувременно ти ме накара да се превърна в човека, който аз винаги съм искала да бъда. Ти ме направи завършена. Ти изпълни живота ми с неописуема любов и радост… и Куши… докато чаках в коридора, научих. Хванали са хората, които ти причиниха това.

Дъщеря й вдига поглед и очите й са ококорени от желание да научи.

— Били са родителите на момчетата, виновни за смъртта на баща ти. Родителите на изключените момчета. Всички са участвали. Наели някакви биячи, за да те наранят. Заловени са и сега са в затвора. Ще бъдат съдени и ще си изгубят работата. Ще си платят за стореното, независимо колко са влиятелни. Вестниците са се заровили в случая. Ти си любимката на медиите, миличка. Те няма да оставят нападението над теб да се размине безнаказано.

Куши въздиша, кима, след това отново се сгушва. Шарда решава, че може да продължи.

— Обещах на мама на смъртното й легло, че ще намеря Пуджа и ще я доведа у дома. Ти ми помогна да изпълня това обещание отпреди много години. Ти ми даде кураж да се обадя, да разговарям със сестра си, да я поканя у дома. Куши, ти си онова, което ни свързва, връзката, която ни обединява, надеждата, слънчевото обещание за бъдеще заедно. Ти, Куши, си вестителката на щастливия завършек. Ще се оправиш, Куши, обещавам ти.

Куши кима и продължава да мълчи, което не е характерно за бъбривата й, жива дъщеря.

Шарда открай време знае какво става в ума на Куши, защото миг по-късно то излиза през устата. Сега обаче има единствено мълчание — необяснима, надигаща се мътилка. Куши не иска да наруши мълчанието, да не би потокът от разкрития да спре, да се превърне в мълчание наситено с тайни, заключени почти двайсет години.

— Не трябваше да крия истината от теб. Тя е твоя и ти трябваше да я научиш, сега вече го разбирам. Само че се страхувах. Ти беше, все още си… толкова много приличаш на Пуджа, толкова си открита, толкова пълна с живот и аз се страхувах, че ако разбереш, ще ти дойде много. Нямаше да го понеса… Бях ужасена от миналото. Заради него бях изгубила сестра си. Нямаше да понеса да изгубя и теб. Нямаше да понеса жизненото ми, прекрасно момиче да се превърне в сянка, потисната от тежестта на истината и никога да не се възстанови от нея.

— Знам, че ти е трудно да го разбереш, Куши, но си мислех, че като те излъжа, ти поднасям дар, освобождавам те от миналото, давам ти свободата да правиш каквото искаш, неограничена и неопетнена от случилото се навремето. Ако трябва да ти кажа истината, донякъде бях егоистка. Исках те за себе си и част от мен се тревожеше, че като ти кажа, може да поискаш да видиш Пуджа, да я опознаеш. Сестра ми ми липсваше. Исках да я видя. Само че не исках да те споделям с нея. Много се извинявам.

— Не, мамо, аз се извинявам заради срамното си избухване одеве — отвръща Куши и свещеното звучене на тази дума звучи като благословия от гърлото на дъщеря й, прилича на слънчева роза на устните й. Думата, която Шарда си мислеше, че никога няма да чуе отново от устата на Куши, тежестта, която седеше на сърцето й и свиваше гърлото й, се стопява и очите й се пълнят със сълзи.

Пред размазания поглед на Шарда танцува малкото момиченце, което сядаше и вдигаше ръчички, когато искаше някой да я носи, а на розовите бузки се появяваха трапчинки, докато казваше думата, научена преди всички други: „мамо“.

Тя приглажда кадифените къдрици на дъщеря си назад и я прегръща, както е правила един милион пъти досега, за да я приласкае и да й вдъхне спокойствие. Не спира да се моли: Господи, моля те, нека бъбрекът на Пуджа бъде подходящ. Много те моля.