Ренита де Силва
Обещанието (4)

Радж
Царство на сенки и димни завеси

Лондон, Великобритания

Радж пали цигара, обляга се на кошчето и дърпа дълбоко, а всеки път, когато изпуска от дробовете си замайващия дим, усеща как стресът на деня се оттича от него: господин Грей го нахока, че не си бил донесъл учебника по математика, наказаха го, задето говори в час по география, още едно наказание, задето е пристигнал със закъснение в часа на госпожа Макрей, и скарването с майка му днес сутринта.

Майка му — „Закъснявам за работа“, провикна се тя, лицето й сякаш мрачна маска от неприкрито неудоволствие смесено с разочарование — се развика.

— Ще идваш ли, или не?

Накара я да чака цели десет минути, гледаше през прозореца на стаята си как тя фучи по алеята пред къщата, как поглежда часовника си и цъка нетърпеливо.

— Грижа те е единствено за работата ти — развика се той, отвори прозореца и подаде глава навън. Порив на вятъра разроши косата му и трябваше отново да я наплеска с гел, за да й придаде форма.

Тя въздъхна и го погледна. Той забеляза виолетовите кръгове, които очертаваха очите й. Колко изтощена изглеждаше тя. Остана изненадан от завладяващ прилив на чувство на вина, който бе разсеян в следващия момент от думите й, всяка точна, тиха, смъртоносна.

— Все същият спор. Така и не ти омръзна, а?

— Не, мамо, не ми омръзна — изсъска той и стисна перваза на прозореца толкова силно, че кокалчетата го заболяха. — Защото е самата скапана истина.

Тя примигна, но не каза и дума за езика му.

— Работата ми ти дава всичко това — замахна тя с ръка към къщата, добре поддържаната поляна покрай алеята. Тя погледна часовника си. — Тръгвам. В девет имам среща. — Ето го същият поглед. Неодобрение и разочарование, когато го погледна. — Върви на училище пеша.

След като те разочаровам толкова много, защо си ме родила? Отвори уста, понечи да зададе въпроса, но тя беше вече в колата, хлопна вратата, вероятно замислена за работата, напълно забравила за сина си. Както и да е, той го беше задавал много пъти преди и така и не бе получил отговор, единствено въздишка — поредната от безкрайните й въздишки.

Радж затваря очи и оставя цигарата да си свърши работата. Когато ги отваря отново, Ели е пред погледа му, под навеса на автобусната спирка, застанала малко настрани от кискащите се момичета, с които се мотае. Косата й с цвят на слънчеви лъчи е прихваната на хлабава опашка, миглите хвърлят сенки над пухкави бузи, посипани със златист прашец. Ягодовите й устни се цупят, докато поглежда телефона и се мръщи.

Радж гаси цигарата и пали друга тъкмо когато автобусът на Ели пристига и тя се качва. Той дръпва отново и я търси, след това остава да наблюдава как тя прекарва картата си и влиза навътре в автобуса и се настанява до прозореца, поглежда право към него и се усмихва, съвършените устни описват съвършена извивка, предназначена единствено за него.

Тя вдига длан и я поставя на прозореца на автобуса, свива едва-едва пръсти; гривната, без която никога не излиза, улавя светлината и блести в златно. Той примигва, не смее да диша, новата цигара догаря. Погледът й, лъскав, син — езерна вода, която проблясва на следобедното слънце, — среща неговия.

— Здрасти — прошепна тя с устни.

Той се оглежда бързо, за да се увери, че до него и отзад няма никой, на когото тя да маха. Когато се обръща отново, тя продължава да му се усмихва, апетитните трапчинки танцуват по кадифените бузи. Устните му се извиват нагоре.

Ели насочва пръст към себе си, притиска длани, извива пръсти навътре, за да оформи сърце, след това посочва него, жест, който със сигурност означава „Аз те харесвам“.

Той мига. Тя да не би току-що да каза онова, което той си мисли, че тя каза?

Автобусът потегля с пъшкане и продължава, а той най-сетне се задейства, хуква по тротоара, иска да остане с Ели, очите му не изпускат нейните, докато автобусът не завива и не набира скорост, а той изостава.

Нещастен, той се превива и вдишва дълбоки глътки от сребърния син въздух, който мирише на дим и въодушевление. Сърцето му се опитва да изскочи.

Тя ме харесва. Знам, че ме харесва. И тя ме харесва.

— Ехо, Радж — подвикват приятелите му, когато го настигат, шляпат го по гърба, подават му кен бира. — Какви ги вършиш? Реши да ни изоставиш, а?

Той сяда с приятелите си и отпива от кена. Всичко в света му е наред, поне за кратко. Ели му се усмихна и му помаха от прозореца на автобуса. Задържа погледа му, докато той гонеше автобуса й. Беше му казала „Здрасти“ и му беше показала с жест, че го харесва, той е убеден, сигурен е, че не си е въобразил, макар да имаше чувството, че това е поредната фантазия, която е измислил, в която тя играеше главната роля.

Радж слуша приказките на приятелите си, докато вечерта преминава в нощ. Той пали цигара, жълтото връхче пронизва мрака и наблюдава как сенките поглъщат стените на отсрещните апартаменти, отначало тайно, след това дръзко превземат целия квартал.

Нямам нищо против да живея в царство на сенки и димни завеси, помисли си той разсеяно, в свят без правила, където нищо не е установено, нищо не е постоянно, където всичко се мени.

Той вдъхва мириса и дъха на нощта: мазнина и дим, ароматен ветрец, наситен с интрига, пържен жълт чипс, поръсен със сол, с аромат на оцет, меки парченца гореща бяла риба в хрупкава кафява панировка, удобни пантофи и вана с пухкава пяна, горещ шоколад и топъл юрган, който обещава сладки сънища.

В апартаментите от другата страна на пътя слагат децата да си лягат, четат им приказка, гушкат ги, целуват ги за лека нощ и им шепнат, че ги обичат, нежните гласове на родителите се носят към тях, те са последното, което чуват преди съня да ги приласкае.

Очите го засърбяват, неочаквано започват да парят. Той тръсва глава, за да се отърси от тази неочаквана безнадеждност и се включва в импровизираната песничка, която е започнала, разсеяно произнася думите на песни, които дори няма представа, че знае. Когато приятелите му предлагат да излязат на улицата и да играят футбол с кена, той се включва.

Смеят се и пеят, на пияни глави подритват кеновете, когато един от жителите на квартала, оплешивяващ мъж с рошави вежди, отваря прозореца си, лъч жълта светлина за кратко разпилява сенките, и се разкрещява.

— Млъквайте, хората се опитват да спят. Нямате ли си домове?

След като затваря прозореца, те отиват до вратата му, думкат няколко пъти по нея, натискат звънеца и дрънчат с отвора за пощата, за да му дадат да се разбере, а след това подемат отново играта си.

И тогава, тъкмо когато отборът му печели футбола с бирена кутийка, Радж изритва кутийката право към автомобила, който пълзи по улицата и той спира точно пред тях. Кутийката отскача от прозореца и блестящата синя светлина танцува танго по изморените лица на приятелите му, изгубените им очи неочаквано изтрезняват, когато двама полицаи слизат от патрулката и тръгват към него.

Радж лапа цигарата, която пуши и вкусва хартия и тютюн, мед и ръжда, когато случайно прехапва долната си устна и тя започва да кърви.