Ренита де Силва
Обещанието (22)

Куши
Ръка, отпусната на едно летище

Когато приключвам с четенето, потривам очи с разтреперани от нетърпение пръсти и отварям следващото писмо. Потопила съм се в историята на мама.

Не познавам тази снимка на мама, това уязвимо, прилежно момиче, което се бори със завистта към красивата си, безгрижна сестра. Искам да разбера какво се е случило след това.

Тези писма ми дават възможност да се запозная с мама като дете и момичето, което е била, преди да се превърне в жената, която познавам — силната, мила жена с огромно сърце, благородството й, умението да проявява съпричастност; жената, която ме изтегли след смъртта на татко, въпреки че самата тя скърбеше за съпруга си. Тази жена, която ме обича, а ме е лъгала цял живот. Жената, която е обърнала гръб на сестра си толкова години.

Чета историята на мама, сякаш животът ми зависи от нея. Може и така да е… Така, както го мисля, ако разбера какво е разделило мама и Пуджа преди много години, може би ще успея да докосна добротата на Пуджа, ще я убедя да дари бъбрек, за да спаси живота ми (стига да има съответствие)…

Истината е, че предпочитам да се потопя в историята на мама, защото тя ме разсейва от моята. Когато чета писмата на мама, това трескаво, обгърнато от страх настояще не ме държи в хватката си; то е като ръка, отпусната на едно летище, когато човекът казва сбогом и пресича границата, за да отиде в друга страна, в друг свят.

Истината е, че съм ужасена. Не искам да умра. Обичам живота си. Има толкова много неща, които искам да направя.

Отблъсквам безпокойството, което заплашва да ме глътне цялата, страхът, който съм овладяла и се потапям в думите на мама.