Ренита де Силва
Обещанието (43)

Радж
Неуловим сън

— Мамо, как си се наказвала!

Рикша надува клаксона си, малко момиченце подскача на пътя и опашките му се мятат.

— Ей! — подвиква мъж.

— Ще те заведа да се видиш с баща си — казва тя.

Радж кима.

— Той много се стараеше, сине. Стараеше се повече от други хора. Той си тръгна, Радж, защото аз се зарекох пред себе си да не се отдавам на никого. Той ме търпеше, докато можа. Не го виня.

До мястото, на което са застанали, един бръснар си има импровизирана сергия, четири пръта държат покрив от рогозки, изплетени от кокосови листа. Въпреки че денят гасне, той има клиенти. Разклатен стол, леген с вода, гребен, бръснач и ножица, преметната на раменете му кърпа и огледало, което дава на клиентите да държат.

— Да — отвръща Радж.

— Той те обичаше; обичаше те много. Обичаше те повече, отколкото аз смеех — обяснява майка му.

Бръснарят подстригва косата на клиентите бързо, черни кичури застиват за миг в тежкия въздух, преди да се плъзнат към килима от абаносови къдрици около краката му. Оголените вратове на клиентите са обсипани с малки червени точици от грубите нападки на бръснача, изглеждат разголени и странно уязвими без щита на косата, бледата плът се изчервява под косите лъчи на залязващото слънце.

— Знам, мамо — отвръща Радж. — Сега вече разбирам.

— Любовта беше нещо лошо. Тя накара хората да се обърнат срещу мен. Изгубих всички, които обичах. Много се стараех да не те обичам — мълви тя. — С Куши сте като два пулса, които туптят в мен. Когато се хвърляше към мен, когато беше още малък, тръпнех от желание да те прегърна, да те усетя, да изгубя човека, в когото се бях превърнала, за да видя рая на малката ти усмивка, да усетя отново невинните ти ласки, сладкото ти съвършенство. Аз обаче те отблъсквах, пазех те, за да си в безопасност. — Тръпнеща въздишка избликва от тялото й. — Сега разбирам, че съм ти причинила същото, което той е причинил на мен, отблъснал ме е твърде далече. Мислех, че те защитавам от себе си, че те пазя. Но съм те наранила. Много се извинявам. — В гласа й напират сълзи. — Като говоря с теб, като ти казвам какво се е случило, виждам ясно всички грешки, които съм допуснала. Иска ми се… Иска ми се да върна времето назад.

Радж пристъпва към майка си и я прегръща. Тя е толкова крехка в ръцете му, толкова малка, също като откъс от неуловим сън.

Тя хлипа на рамото му.

Той я прегръща.

До тях рязко спира автобус и изтласква настрани самотна рикша, която се тътри по тесния път. Рикшата извива и блъска една от подпорите на импровизираната бръснарница.

— Ей! — изкрещява бръснарят и размахва юмрук към шофьора на рикшата след кихавиците, предизвикани от облаците прах. Само че навесът на сергията се олюлява и кокосовите рогозки падат.

— Благодаря ти, Радж — казва майка му, подсмърча и бърше очи, а сълзите размазват мръсотията по влажното й лице. — Благодаря ти, сине.

Бръснарят изоставя клиента си по средата на бръсненето и хуква с кърпата на рамо, стиснал ножицата в една ръка, огледалото в другата. Клиентът става и присвива очи, с една ръка предпазливо опипва скалпа, космат от едната страна, обръснат и оголен от другата. След това и той хуква и едва не попада под падащите рогозки.

— Няма защо, мамо.

Група хора излизат от болницата, четири жени извеждат пета в средата, която се блъска по главата и ридае.

— Олеле, него го няма. Какво ще правя?

Страх нахлува в очите на майка му и устните й се разтреперват.

— Готова ли си да влезеш и да се запознаеш с дъщеря си? — пита Радж.

Тя кима и в очите й заблестява страх.

— Готова ли си да й дадеш отново дара на живота?

— Да. — Тя изпъва рамене, лицето й е зачервено; безпокойството си играе на криеница с решителността по лицето й. — Благодаря ти, Радж. Знам, че не ти оставих избор, но ти благодаря, че го правиш, че дойде тук с мен, още повече че не понасяш болниците. Това означава много за мен.

Той кима.

Тя преглъща и очите й заблестяват.

— Онази вечер, когато беше в болница и ме помоли да остана…

Той затваря очи и се опитва да отблъсне болката, която му причинява споменът.

— Аз останах.

— Какво? — Той отваря очи и я зяпва.

— Крачех отвън. В коридора. Просто… Не можех да понеса да седна до теб и да те гледам как страдаш. Бях ужасена, че ще изгубя и теб. Исках да те притисна с всички сили и да не те пусна. Исках да ридая, да се бунтувам срещу господ и съдбата, да попитам защо ти, моето невинно момченце, трябва да е болно… — Тя си пое разтреперано въздух. — Ако бях останала до теб, щях да се разпадна и да те уплаша, че си по-тежко болен, отколкото беше в действителност. Затова се престорих, че си тръгвам. Изгубих самообладание в коридора. И останах да бдя там. Тази нощ се молих, въпреки че се бях отрекла от господ в деня, в който се роди Куши. Наблюдавах момченцето в съседното легло, когато го изкараха и благодарих на господ, че не си ти, а след това се почувствах виновна. — Тя потръпна. — Аз изпратих сестрата при теб, когато видях, че си седнал в леглото и се клатиш напред и назад. На сутринта, когато сестрата ми каза, че температурата ти е спаднала съвсем малко, аз се поуспокоих, сресах се, сложих си парфюм, лепнах усмивка на лицето и дойдох при теб…

— О, мамо…

— Знам. Много се извинявам.

Той кима. На гърлото му е заседнало нещо, има вкус на море.

— Хайде тогава. — Той й подава ръка и я води в болницата, в която се намира новооткритата му сестра.