Ренита де Силва
Обещанието (15)

Шарда — детство
Горещ ечемик, овкусен с индийско орехче

Извадка от училищния доклад за Шарда Рамеш, девети клас, 15 години

Шарда е истинско удоволствие, когато е в час. Упорита и невероятно умна, тя е пример за всички, редовно изкарва най-високи оценки по всички предмети.

* * *

Мила мамо,

Спомням си онзи период, за който ще ти разкажа, щастлив период, към който се връщам сега и виждам, че над него е била надвиснала сянка. Той е бил предупреждение.

Тези писма до теб, мамо, ми помагат толкова много. След като самата аз вече станах майка, искам да запиша всичко с надеждата някой ден да разбера къде се обърка всичко. Искам да посоча точно моето участие във всичко това, за да не повтарям грешките, които съм допуснала нарочно или от незнание. Така ще мога да възпитам добре невинното си малко момиченце, без да я натоварвам с греховете от миналото или да я оставя да прави нови грешки, защото не съм се поучила от миналите.

Според мен…

— Шарда — вика ме сестра Роуз. — Ти си единствената от класа, която разбра идеята за сложната лихва. Би ли обяснила на групата?

Грейвам, мамо, при този неочакван комплимент от строгата учителка и коленича под фикуса пред групата. Почиствам камъчетата от земята и подострям пръчка, за да я използвам като химикалка на тази импровизирана дъска.

Както знаеш, мамо, училището ни е прекалено малко, за да побере всички ученици, въпреки че повечето от децата в селото не ходят на училище и помагат или у дома или на полето. Затова, в дните, когато не вали, провеждаме часовете под сянката на плодните дървета в овощната градина на Анту, която той така любезно предоставя на училището.

Във въздуха се носи остър мирис на сурово манго и узрял тамаринд. Наситен е с влага и измъкналите се от плитките ми кичури полепват по врата. Групата, с която ще работя, се състои предимно от момчета, в нея е и Гопи, най-красивото момче в селото, заради което момичетата се събират на групи и му се възхищават, кискат се, изчервяват се, ако той погледне към тях.

Виждам как Рула и Суги се мръщят, когато Гопи ми се усмихва.

— Хайде, Шарда, постарай се. Опитай се да обясниш това, да видим дали ще влезе в дебелите ни глави.

Усещам как бузите ми пламват и ми е неприятно, че се държа като останалите момичета, които пелтечат, когато Гопи е около тях, затова свеждам поглед към земята, която ще ми бъде дъска.

— Представете си, че отивате да купите тази къща — започвам аз и рисувам квадрат, а отгоре триъгълник. Иронията, че родителите на повечето деца в училището, може би с изключението на бащата на Гопи, не могат да си позволят да си купят крава, камо ли къща, не ми убягва.

Търпеливо обяснявам математиката на сложната лихва, докато озадачените изражения на момчетата не се проясняват и те започват да ме гледат с усмивки на облекчение и разбиране.

Някъде сред дърветата кряска врана. Прошумолява влажен ветрец. Има сладък вкус, на медено кашу и стомахът ми се свива от глад. Две жени си подвикват в полето.

— Ти си най-добрата учителка, Шарда — отбелязва Гопи. Навежда се толкова близо, че подушвам горещия му дъх, усещам как гъделичка ухото ми и аз настръхвам. — Дори по-добра от сестра Роза.

Цялото ми тяло пламти, сякаш съм с температура и аз разбирам, че лицето ми сигурно е червено като презряла диня. Усещам как погледите на Рула и Суги ме заклеймяват като предателка, бележат ме като безсрамна мръсница. Когато сестра Роуз удря плочата от неръждаема стомана, която се използва за звънец, Рула и Суги преплитат ръце и хукват нанякъде, без да ме изчакат да си тръгна с тях, както обикновено.

На следващата сутрин, докато сме се свили на калната земя и чакаме сестра Роуз да провери кой присъства, Гопи пристига, закъснял, както обикновено. Отправя се към мен.

— Мърдай — нарежда на Рупа и я измества грубо, тъй като тя не се е поместила достатъчно бързо. Пъхва ръце в джобовете, без да обръща внимание на сестра Роуз, която го наблюдава над очилата си. Той вади шоколадов еклер, десерт, за който отдавна мечтая, но никога не съм опитвала, тъй като не можем да си позволим луксозни вкуснотии, след като храните от първа необходимост не достигат.

— Вземи — прошепва той. — Искам да ти благодаря за вчера. Татко ми остана силно впечатлен, когато му обясних сложната лихва. — След това, когато сестра Роуз се втурва обратно в сградата, за да вземе нещо, той продължава: — Татко ми всяка вечер ме проверява какво съм научил в училище — прави гримаса той, — и повечето пъти не изкарвам изпита му. Вчера обаче не можа да каже нищо. — Той ми се усмихва широко и аз имам чувството, че съм получила много по-ценен дар от еклера.

Вземам деликатеса, който ми подава, топъл, влажен от джоба и дланта му. В същия момент забелязвам Рула, която клати бедра и се присламчва бавно към Гопи.

— Благодаря ти — шепна. Обзета от желание да продължа разговора питам: — Много ли е строг баща ти?

Никога не съм разговаряла по време на час, не съм от момичетата, които правят неща, които не трябва, и аз усещам тръпка, която пробягва по гръбнака ми, въпреки че целият клас се възползва шумно от отсъствието на сестра Роуз.

— Ужасно — мърмори Гопи. — Той иска да съм най-добрият в класа, което е невъзможно, след като ти си тук.

Не мога да сдържа кръвта, която нахлува в лицето ми.

— Аз…

— Просто се шегувам, Шарда — ухилва се той. Очите му в цвят охра като слънцето по залез намигат.

— Защо те изпраща в това малко училище, след като можеш да отидеш в най-доброто в Домпур? — Винаги съм се чудила защо.

— А — мръщи се той. — Според него, така ще се науча как да се разбирам с обикновените хора, които щели да се окажат полезни, когато поотрасна. — Навежда се към мен и аз усещам мускусния аромат на потта му. — Струва ми се, че ме изпраща тук, защото е безплатно. Не обича да харчи пари, това е той баща ми, въпреки че има повече от останалите хора.

Кимам, макар да не знам какво да кажа и прокарвам палец по шоколада, питам се дали ще има същия великолепен вкус като във фантазиите ми.

— Би ли ме научила и на печалба и загуба през междучасието? — моли той.

— Разбира се. — Усмихвам се и се питам защо ме е избрал сред останалите.

* * *

Да помагам на Гопи по математика скоро се превръща в ежедневие.

Един ден събирам кураж, за да попитам.

— Защо не накараш Шими да те научи. Тя също е умна.

Той ми се усмихва широко с блеснали очи. Обич ли забелязвам в погледа му?

— Приятно ми е ти да ме учиш. Ти си енигма, Шарда. Толкова си умна и същевременно толкова странно невинна. Толкова умна и толкова уязвима.

Думите му ме затоплят като купичка горещ ечемик, овкусен с индийско орехче и тарта с лимон.

Мисля, че знам защо се върти около мен. Аз не припадам за него като останалите момичета. Не флиртувам, не се изчервявам, не се подсмихвам и не играя игрички.

Държа се с него като с равен, нещо, с което той не е свикнал, защото всички го гледат в очите, както момчетата, така и момичетата. Аз не се оставям на чара му, нито пък се опитвам да му доставям удоволствие. Помагам му, но не го глезя. Старая се никога да не оставам насаме с него. Внимавам да не се присламчвам прекалено близо до него и му помагам единствено по математика по време на обедната почивка, когато могат да ни видят всички съученици. Много държа на репутацията си, която, както си ми казвала често, мамо, е „най-важното ми притежание“.

Затова пък нощем, след като приключа с ученето, след като духна свещта и си легна до вас с Пуджа, пред затворените ми очи се появява едно момче с блеснал поглед. С неговото лице се унасям, неговото лице спохожда сънищата ми.

* * *

Изглежда Пуджа усеща нещо, защото един ден, най-неочаквано ме пита.

— Ти била ли си влюбена?

Да не би да съм казала името му насън? Защо започвам да се интересувам тъкмо от него, притеснявам се аз.

Гопи притежава тъкмо обратните качества на онези, на които се възхищавам, на които държа. Той е нахален, дързък, момче, което потъпква правилата, докато аз ги ценя. Независимо от всичко това, искрица уязвимост пробива самодоволното му изражение.

— Ти харесваш ли ме, Шарда? — попита ме той предишния ден.

Аз се разсмях и се постарах да забода поглед в земята, на която бях драскала обяснение за основите на алгебрата.

— Май да — отвръщам след колебание, през което се преструвам, че обмислям въпроса му.

Вдигнах очи тъкмо навреме, за да видя как лицето му за миг придоби унил вид, на озадачено малко момче, което се показа зад перченето, преди да изпъне гръб и да се разсмее.

— Ти се шегуваш.

Не искам да бъда едно от завоеванията му. Виждала съм го как се отнася към момичетата, които се влачат след него и гледат да не изпуснат нито една негова дума. Предпочитам уважението, с което се отнася към мен. Само че онзи поглед се загнезди в сърцето ми и разцъфтя — разлисти се рубинен цвят.

— Отговори ми, Шарда, била ли си влюбена? Всъщност, влюбена ли си в момента? — пита Пуджа и гласът й е настойчив като мюсюлманския призив за молитва, който разтърсва всички спящи на много километри наоколо още по тъмно.

Въпреки че през повечето време Пуджа живее в свой собствен свят, тя е много интуитивна и долавя дори най-незначителните промени в чувствата. Пуджа, която не дава пет пари за репутацията си, винаги прави каквото й се е приискало. Пуджа, която ти, мамо, казваш донякъде на шега, е причината за рано побелялата ти коса. Същата тази Пуджа, още от мига, в който е излязла на този свят, пищящо бебе, което отначало не дишало, е пленила сърцето на баща си, така че той не иска и да чуе лоша дума за нея и изобщо не забелязва, че се държи като подивяла.

Не минава и ден без матроните на селото да се отбият при теб, за да ти разкажат в подробности за прегрешенията на Пуджа.

— Тя расте — заявяват те и плюят сдъвкан паан след всяка тежка дума, а очите им са като пури^[1]. — Не може повече да обикаля и да прави каквото си поиска. Толкова е красива и ще я омъжите лесно, може би дори без зестра, но тя трябва да пази репутацията си.

Когато Пуджа най-сетне благоволи да се прибере, със скъсани дрехи, рошава, ти започваш да й се караш, но тя сграбчва ръката ти и танцува с теб из двора, докато ти се завие свят и останеш без дъх. Тогава те целува по бузата.

— Мамо, гладна съм, каква чудесна гощавка си измислила днес?

А ти пристъпваш след нея усмихната и въздишаш. Когато татко се прибере от работа, ти му разказваш за гостуването на матроните и го караш да се намеси.

— Ако поговориш с Пуджа, тя ще те послуша.

Татко обаче само се смее, очите му омекват, когато поглежда любимото си дете.

— Та тя е още дете. Ще израсне. Нали така, миличка?

Най-хубавите думи са за Пуджа. Татко никога не ги използва за мен.

Пуджа прегръща татко и го целува по ухото.

— Просто си играех, татенце. Момичетата не искаха да играят на лагори^[2], затова попитах момчетата.

— Тя е още малка. Не може ли онези вещици да си гледат работата? — започва да мърмори татко.

Ти въздишаш, мамо.

— Тя расте — отвръщаш ти и без да искаш повтаряш думите на матроните.

— Ако аз направех подобно нещо, татко, ти щеше да се ядосаш — изтъквам аз.

— Но ти не смееш, Шарда — заявява Пуджа и избухва в смях като звезден порой.

Вдигам поглед от книгата, която се преструвам, че чета и нагласявам очилата — онези с правоъгълните, прекалено големи рамки, които Пуджа казва, че никак не ми били отивали, но бяха единствените, които вие с татко можете да си позволите, мамо.

— Защо питаш — любопитствам аз и затварям книгата, след като внимателно маркирам страницата с нишка от син памук, скъсана от старото ти сари.

Пуджа цъка с език и перва комар, кацнал на ръката й. Той се размазва сред капка кръв.

— Не можеш ли просто да ми отговориш на въпроса, за бога! Влюбена ли си?

На мигащата светлина на лампата, очите й блестят, кожата й искри като златна и тя изглежда още по-прекрасна от обикновено.

— Любов. Тя не е за такива като нас — отвръщам най-сетне и отблъсквам решително всички мисли за Гопи. Говоря напълно сериозно. Гопи може и да нахлува в мислите ми, но аз знам, че един ден ще се омъжа за човека, когото вие с татко ще ми изберете, мамо, това е дългът ми. — Любовта е глезотия, която могат да си позволят единствено градските момичета.

— Кой е казал подобно нещо? — цупи се Пуджа.

От кухнята се носи аромат на пържен лук, подправките загарят и от тях се вдига пушек. Ти приготвяш вечерята, мамо. Татко се мие. Той унищожава филмова песен на канадски с немелодичното си пеене, което стига и до нас. Кучето е полегнало на обичайното си място, отпуснало глава на прага на кухнята, дългите му уши висят и то ни наблюдава с тъжни очи с надеждата някой да му подхвърли къшей хляб.

— Любовта предизвиква хаос, Пуджа, разделя семействата. Помниш ли, когато Сампа избяга със сина на месаря?

Пуджа разкривява лице.

— Сигурно си била още много малка. Какъв скандал само стана! Майката на Сампа се самоуби. Не можа да понесе срама.

— Да, бе — мърмори Пуджа, без да крие отвращението си. — Очевидно не е ценила достатъчно живота си.

— Погледни всяка жена в селото. Съпрузите им са били избрани. Нито една не се е омъжила по любов. Просто не се прави — обяснявам аз и наблюдавам как сенките си играят по стените.

— Те затова си врат носовете в работата на другите хора, най-вече в моята. Вечно се опитват да избягат от потискащата действителност на живота, от съпрузите си побойници… — В гласа на Пуджа се прокрадва горчивина, която досега не бях долавяла.

Поглеждам я любопитно. Това пък откъде дойде?

— Погледни мама и татко — продължавам аз. — Запознали са се на сватбения си ден. Но са щастливи, нали?

Навън се стъмва и тих ветрец шумоли сред кросандрата. Усещам мирис на втасващо тесто и варени картофи и стомахът ми изръмжава.

— О, Шарда, няма смисъл да разговарям с теб. Ти се интересуваш единствено да изпълниш дълга си — сумти Пуджа и изрича думата дълг, сякаш е нещо кошмарно. — И да учиш.

Въпреки очевидното й негодувание, аз решавам, че възможността е прекрасна, за да подчертая важността на образованието, както ти винаги ме караш да правя, мамо.

— Моля те, поговори с Пуджа — молеше ме ти. — Може пък теб да послуша, Шарда.

— Доброто образование е важно, Пуджа. Защо мислиш, че татко и мама ни пращат на училище, въпреки че щеше да е по-лесно да ни карат да работим като половината от децата в селото? Те не могат да си позволят голяма зестра, а ако имаме добро образование, ще си намерим добри съпрузи. — Повтарям думите, които ти си изричала хиляди пъти, мамо, с надеждата този път сестра ми да ни послуша.

— Сама ще си намеря съпруг, но ти благодаря — сопва се тя и очите й с цвят на ръжда заблестяват.

Поемам ръката на Пуджа в своята. Дланта й е топла и леко влажна.

— Пуджа, ти си толкова умна, а не правиш нищо за себе си. Само ако…

— Ох, стига си ме поучавала… Първо сестра Сима, а сега ти.

— А, значи вече ти е чела тази лекция, така ли?

Пуджа извива очи, среща погледа ми и се смеем заедно, спречкването е забравено, след като си спомняме как изкараха всички момичета навън, клас след клас, далече от момчетата, в средата на полето, където са единствено мързеливите крави и пеещия поток, шепнещите кокосови дървета и ято врани за компания.

— Вие растете — бе припискала сестра Сима надуто, докато оглеждаше всяка от нас с острия си поглед. — Ще изникнат мисли за момчета и ще се изкушавате да съгрешите с тях. Виждала съм какви погледи отправят някои от вас, момичета, към момчетата, сякаш ги каните да правят каквото пожелаят с вас. Това е грешно. Забравете да докосвате момчетата, дори похотливите помисли за тях са грях. Прогонете долните мисли. Трябва да се пазите за съпрузите си. Ваш дълг е да сте чисти и непорочни. — Киселият й глас се надига с всяка надуто изречена дума. — Пазете се. На момчетата не може да се вярва. Те ще ви станат приятели, ще приспят бдителността ви и тогава ще се опитат да откраднат честта ви. Помнете, че репутацията ви е най-важната скъпоценност, по-скъпа дори от златото, което родителите ви съхраняват за зестра. Не се отнасяйте към нея небрежно. Мислете за господ, когато се изкушавате да съгрешите. Той наблюдава всяко ваше движение, следи безсмъртните ви мисли.

Пуджа се киска.

— Попитах сестра Сима за кого съхранява нейната репутация и чест. Да беше видяла лицето й. Все едно се беше задавила с жаба, която е глътнала случайно!

Избухвам в див кикот, когато си представям слисаното лице на сестра Сима. Двете с Пуджа се търкаляме по пода. Смехът ни като звън на камбани разлайва кучето и с черпак в ръката ти излизаш от кухнята, мамо, от теб се носи аромат на подправки, капки пот са избили по лицето ти, докато си готвила и питаш какво, за бога, е толкова смешно.

И в същия момент преобръщаме лампата — олиото плисва, разнася се миризма на керосин, воня на изгоряло, ние отскачаме уплашено, когато дрехите ни пламват — и ако не беше Пуджа да угаси пламъците с пръсти и междувременно да се изгори (виждам я как трепери, а пръстите й стават червени), къщата ни щеше да пламне.

Предчувствие, мамо, за онова, което предстои. Тъмен облак с мирис на дим задушава веселото ни настроение.