Арчибалд Кронин
Трима в любовта (9)

IX

Когато се събуди, Люси отново почувства товара, който тежеше на сърцето й. За няколко секунди бе усетила щастливо изтръпване от съня, подсъзнателно удоволствие от новия ден, сетне изведнъж споменът се върна и за миг унищожи блясъка на утринта. Този остър гняв, който убиваше цялата пламенност на живота, беше непоносим. С пламнали очи и стиснати устни, застанала неподвижна, тя видя прекрасната гравюра, която й бе харесвала винаги: „Помирение“! Двама влюбени в романтични одежди стояха нежно прегърнати върху мраморна площадка край басейн, докато на преден план се виждаше великолепно куче, което тичаше, а в дъното — стар прислужник с поднос вино. Една прелестна картина, чието очарование Люси сега не усещаше. Тъжна, с набръчкано чело, тя мислеше: „Непоносимо е, тази мъка ме убива“. Но трябваше да я понася, да се справи с нея. Да отстъпи, да се предаде, да се признае за победена, й се струваше невъзможно. Твърде скоро щеше да дойде решителният отговор. „Ще отида докрай, каквото и да ми коства това.“

Стана, облече се безшумно и слезе, за да приготви закуска на Франк. Не преставаше да бъде внимателна към него, не, не, напротив, показваше се още по-грижовна, без да се преструва на резервирана и студена. Сервираше закуската, топлеше дрехите и ръкавиците му и идваше дори до вратата, за да му помогне да облече новото си пардесю.

Но под това привидно спокойствие се чувстваше как ферментира възбудата й.

Беше вече събота, но тя не бе станала по-мъдра. Мисълта й не бе по-свободна. Четири дни бяха изминали — как е могла да ги понесе — и всяка една от тези утрини я бе посрещала с блясък, към който оставаше равнодушна. Ясни и слънчеви, но разхладени от есенните ветрове, тези последни дни бяха преминали странно пред очите й. Тя не можеше да получи удовлетворение — това бе точният израз, — всичко я измъчваше до безумие. Ако Франк я притегли към себе си и отрече решително и сериозно единствения факт, който я плашеше, тя веднага ще се успокои, ще бъде щастлива. Но след онази сцена, когато за пръв път му постави въпроса, той не бе сторил нищо подобно. Той не се защитаваше. Беше ироничен, шеговит, кавалер, но сякаш отказваше решително да отнеме нейното безпокойство, проявявайки към Ана все по-голямо внимание. Защо Франк, който й бе изневерил някога с Ана, да не й изневерява наново? Тя трепереше. Познаваше го добре. В миналото имаха моменти на несъгласие — кой не ги е имал? — но той винаги се справяше. Този път обаче нещата бяха по-сложни. Смяташе ли той действително, че тя ще приеме положението, че ще бъде победена? При тази обидна мисъл вдигна глава подобно на кон, който се изправя.

Застанала в малката стая на Питър, за да го наблюдава, докато се приготвя да тръгне, Люси се чувстваше жертва на несправедливостта. Взирайки се в сина си, тя усещаше, че си бяха играли с нея, че я бяха хванали в примка.

Питър отиваше за няколко дни в Порт Доран, но макар че самата тя бе предложила това посещение, вече нямаше ни най-малко желание да го изпрати.

Детето беше нейната утеха през последните дни. Те разговаряха дълго, забавляваха се и това й носеше голямо облекчение. Своята привързаност към него тя проявяваше особено пред Ана, и то с някаква обидена гордост.

Само чувството за лично достойнство възпираше Люси да се нахвърли срещу нея. Но твърдо бе решила да си послужи с всички средства, за да нарани Ана и да я накара да съкрати дните на престоя си. Именно с това намерение тя каза в четвъртък, като прегръщаше детето си и гледаше изпитателно ненавижданата жена:

— Ще заминеш за Порт Доран в събота. Чичо ти Едуард иска да заминеш при него веднага щом си тръгне Ана.

Но Ана не обърна никакво внимание на това очевидно предупреждение. Питър, радостен при мисълта за ново развлечение, излезе, а моментът на заминаването наближаваше.

— Мисля, че всичко съм сложил, мамо — заяви детето сериозно, вдигайки очи над малкия куфар, разтворен на килима.

Люси го гледаше тъжно и с някаква меланхолична гордост установяваше, че той е чудесно дете, с необикновен усет за ред и чистота. Питър знаеше точно мястото на всяко нещо. За неговите дрехи, разбира се, се грижеше тя, но за останалото — от играчките до връзките му, той проявяваше усърдието на собственик, което дължеше на нея и изглеждаше невероятно за едно така малко още дете.

— Не ти ли е мъчно, че ме оставяш? — попита тя, изпитвайки малка утеха, като го гледаше с леко овлажнели очи.

Питър затвори куфара и се изправи весело.

— Ще се върна скоро, мамо — отвърна детето. — Жал ми е за Ана. Тя сигурно ще си замине, докато аз се върна… — Ала лицето му се озари от надежда и то добави: — Може пък да не си тръгне.

То още говореше, когато на слугинската стая се почука.

— Това е Дейв — извика то радостно и тръгна към стълбището. — Време е… — но една мисъл го възпря. — Трябва да кажа довиждане на Ана.

— Иди — каза тя студено. — Сигурна съм, че няма да я видиш повече.

Докато той отиваше при Ана — беше рано, едва бе ударил девет часът и тя не бе станала още — Люси влезе в кухнята.

— Младият Бауи е дошъл да търси Питър — каза Нета, като почистваше една обувка. Бе дошъл Енгъс, а не Дейв и Нета, за да скрие разочарованието си, лъскаше силно кожата.

— Бдете над него, Енгъс — помоли Люси и се отправи към отворената врата. Изпитваше странно безпокойство от раздялата със сина си.

— Бъдете сигурна и спокойна — заяви той сериозно.

Енгъс приличаше на Дейв, без да има обаче неговия весел нрав — беше сдържан и затворен. Той й отвърна самоуверено:

— Ще бдя над него както вие самата.

— Благодаря — каза тя и се върна при Питър, който влизаше шумно в кухнята със сак в едната си ръка и съвсем нов шилинг в другата.

— Ето ме — извика той високо, — Ана ми даде цял шилинг! Хайде, Енгъс, готов съм.

— Да не похарчиш тези пари за бонбони? — заръча тя строго. Почувства се изпреварена, защото също имаше намерение да му даде един шилинг. — Не искам да си разваляш стомаха.

— Не бой се, мамо — отвърна детето, — няма да си купя шарени бонбони.

Тя наблюдаваше с неизразимо вълнение своя мил и пъргав син. Раздялата за няколко дни бе нищо, една дреболия — но след огромното нервно напрежение тя придобиваше почти съдбовен смисъл. Люси имаше странното предчувствие за заплаха, за нещо необратимо, произтичащо от тази раздяла. Бе обхваната от необяснимо напрежение.

— Довиждане, сладичък мой — каза тя, като го прегърна. За пръв път се обърна към него с толкова нежна дума, но обстоятелствата я изтръгнаха от сърцето й.

Докато детето вървеше по алеята с Енгъс, тя го следваше с очи, чувствайки все още с вълнение целувката на неговите меки устни върху нейните. Горещи сълзи изпълниха очите й. Прибра се бързо, не искаше да се покаже смешна пред Нета.

Влезе в салона и известно време постоя замислена до прозореца, съзерцавайки гледката, която се откриваше пред очите й. Чувстваше, че нещо й липсва, и си даваше сметка, че заминаването на сина й ще засили кризата й. Питър бе като буфер, който умъртвяваше острия удар от конфликта между Ана и нея.

Сега се питаше защо не помоли Ана да си замине веднъж завинаги. Може би я спираше законът на гостоприемството, но и не беше само това. Причината бе по-дълбока — да разреши въпроса по този начин означаваше да признае мълчаливо своята слабост, страх и подчинение. Подозрението й беше като язва, която иска внимание, тя горещо желаеше да улови истината, да я разнищи окончателно и завинаги. Колко пъти с упорито себевглеждане изучаваше фактите, раздробяваше доказателствата, претегляше за и против, дълбаейки до дъно живата рана на своите съмнения. Беше убедена, че Франк е бащата на Аниното дете, беше уверена, че той все още й изневерява с нея, но… не знаеше.

Не знаеше и именно това бе съдбоносната точка, дразнителният възел на цялото й страдание. Нейната интуиция предчувстваше неправдата, но доказателствата липсваха. Това беше положението и нейната неувереност предизвикваше още по-голяма безпомощност.

Тя не можеше повече да поставя въпроси — бе попитала Франк, а отговор не бе получила. Занапред дори всички да научат тайната, тя няма да се унижи да пита. Гордостта не ще й позволи. Впрочем засега нямаше шушукане — тайната бе погребана, запечатана, никой, освен нея не искаше да я разкрие и само едно лице знаеше истината, която тя търсеше. Една-единствена — Ана. Ако можеше само за секунда да надникне в главата й.

Тя не спираше да се вълнува, обзета от страстното желание да научи, да разбере най-сетне, да улови този бягащ мехур и да го спука. По-глупаво положение от това, в което бе изпаднала, не можеше да се измисли.

Реалността на този факт я порази с безкрайна сила и тя потръпна пред картината, която рисуваше въображението й — Франк и Ана заедно в обятията на любовта. Люси прехапа устни.

Беше непоносимо и несправедливо да й се случи всичко това и очевидно не можеше да го приеме спокойно. Тя обичаше Франк с цялата искреност на своето същество и не искаше да се примири — мисълта за миналите щастливи години семеен живот извикваше сълзи в очите й.

Тя вече не издържаше. Доста дълго продължи това… много дълго. Тя разбираше, че не може повече да се съгласява, да чака и да наблюдава. Идеята, която бе осъществила със заминаването на сина си, за да даде по този начин на Ана безполезно предупреждение, й причиняваше мъка поради неуспеха й. Тя да не успее! Ако Ана не бе достатъчно чувствителна да го разбере, тогава самата тя трябваше да се намеси. Нуждата да действа я изпълни с трескавост. Не бе капитулиране да застане лице в лице с тази жена и Люси нямаше вид, че се страхува да го стори. При тази мисъл почувства у себе си внезапна енергия. Положението не беше обикновено и тя не можеше да излезе от него с обикновени средства. Люси стисна юмруци.

Гласът на Нета, която пееше, засили още повече решението й — без Ана тя също би могла да бъде щастлива и да пее както преди. „Няма да я търпя — казваше си яростно, — в никакъв случай! Ще се кача и ще й го кажа.“ Да, тя ще го стори, и то веднага. Изтича в преддверието и бързо заизкачва стъпалата.

Колкото и развълнувана да беше, колкото и малка, Люси имаше почти страшен вид. Със стегнато гърло и биещо сърце тя влезе в стаята на Ана. Ана беше още в леглото — тя никога не ставаше за закуска. Черната й коса беше разпиляна върху възглавницата, очите й — още подпухнали от съня, а нощницата й, гарнирана с дантела около яката, бе полуотворена; виждаше се заоблената й гръд. Долната й устна бе пълна и леко увиснала, но лицето не изрази никаква изненада от това необичайно и съвсем неочаквано посещение.

Без да каже дума, Люси седна на един стол толкова близо до нея, че виждаше жълтите точици върху кафявото на зениците й. Двете жени се взираха една в друга известно време безмълвни.

— Още не сте станали? — изрече най-сетне Люси, правейки всички усилия да сдържи треперенето на гласа си и да му придаде студена решителност.

— Както виждате — отвърна другата непринудено.

— Чувствате се добре. — Тези думи прозвучаха по-високо и по-рязко, отколкото тя искаше.

— Това лошо ли е?

Люси замълча и навлажни пресъхналите си устни.

— Не ви разбирам, Ана — каза тя със сдържана възбуда.

— Какво има за разбиране?

— Вие нямате ни работа, ни принципи, ни религия, нищо. Живеете само за удоволствия.

— Кога животът е хубав? — отвърна Ана безгрижно. — Когато изтръгваме от него всичко, което можем. Тичаме да достигнем онова, което желаем — а дяволът улавя последното.

— Ето в какво вярвате вие — каза Люси рязко. — Това обяснява вашето поведение.

Вместо отговор Ана се усмихна… усмивка, в която се смесваха равнодушие, забавление и пренебрежение. Пред тази физиономия, така дразнеща със своята безгрижност, Люси пребледня и продължи грубо:

— Така, това е вашето разбиране за живота. Вие нито сте искрена, нито сте вярваща.

— А вие?

— Аз имам съпруг — процеди Люси, внезапно поруменяла — и син… и религия…

— Баща, син и Свети дух, амин — каза Ана иронично.

Настъпи кратко мълчание, през което Люси изведнъж почувства, че у нея се пробуждат всички натрупани вълнения, потискани досега.

— Ужасно — извика тя, — просто ужасно! Как се осмелявате да държите подобен език? Това е нагло богохулство. Вие се надсмивате над всичко добро и благородно в живота.

Обзета от вълнение, тя произнесе последните думи, без да влага в тях гордост. Ана се изправи на лакътя си, зае дръзка поза, а гласът й прозвуча сурово и неочаквано възбудено:

— Отегчавате ме с вашите сантиментални глупости. Вие сте като всички други съвсем заблудена. Святост на брака, красота на материнството! Вие се омъжвате, за да познаете нещо, което иначе не се осмелявате да получите. Сетне заради това нещо вие имате дете. Ето как започва животът… гласът, който шепне от рая. — Тя замълча, но в погледа й имаше неизразима ирония. — Прелестно, нали? Колкото до останалото, вие можете да се съсипете от грижи върху вашия малък мил син, който ще се обърне един ден срещу вас и ще ви презре… Най-сетне, тази последна хитрина — безсмъртието на душата! Чакайте да умрете, и тогава ще видите, че сте тичали след един червен балон.

— Как се осмелявате да говорите така? — извика Люси с пресеклив глас, трепереща от гняв. — Как се осмелявате? Няма да търпя това.

— Няма да го търпите? Ето вашата грешка. Някой ден ще стиснете балона толкова силно, че ще го пукнете, и тогава ще видите фалшивите ви идеали да се пръскат като дим из въздуха.

— Ще ви повярвам, когато ги видя да угасват — отвърна Люси. — Бих предпочела по-скоро да умра, отколкото да мисля като вас. — Замълча, но обзета от внезапен порив, извика: — Докато сте тук, можете ли да ми обясните това? — И като протегна ръка, тя отвори зелената кутийка върху тоалетната масичка.

Ала този драматичен жест остана без ефект — кутията беше празна и Ана избухна в смях, груб и саркастичен. Всичко в поведението й бе променено, сладникавите й маниери бяха изчезнали, очите й святкаха, изглеждаше готова да напада и да посреща удари.

— Това е наистина смешно — каза тя. — Аз хвърлих снимката в огъня още на другия ден, след като я бяхте открили.

Върху страните на Люси пламнаха червени петна, а очите й гневно горяха.

— Очарована съм, че намирате това за забавно — каза тя. — Може би ще ми обясните кое е толкова смешно?

— Една отминала история не си заслужава труда.

— Вие никога не сте говорили много, доколкото знам.

— Не, разбира се.

— Няма нужда да го правите — извика Люси в гнева си. — Аз зная всичко… за детето, което сте имали.

— Е, добре, имала съм. Вие няма защо да се безпокоите.

В мълчанието, което последва, Люси обидено сдържа своето възмущение, стисна юмруци и впи в нея решителен поглед.

— Ще ми кажете — заяви тя отчаяно — нещо, което аз трябва да зная.

— Какво е то?

— Защо изобщо дойдохте тук?

— Вие ме поканихте. Или не е вярно?

— Тогава не ви познавах.

— Е… сега познавате ли ме?

Предизвикателството на тези думи, изречени с убийствена ирония, накара Люси за момент да отстъпи, ала нейната злопаметност я обхвана с нова сила и тя продължи гневно:

— Какви чувства имате към Франк?

— За бога, винаги съм имала добри чувства към него — отвърна тя спокойно и дръзко. — Когато пристигнах тук, почти го бях забравила, но вие в известен смисъл ме накарахте да си спомня за него. Ако не бяхте вие, наистина не бих му обърнала и най-малко внимание.

— Той е мой мъж, разбирате ли? — каза Люси с нисък и треперещ глас.

— Това значи, че той ви принадлежи тялом и духом и вие няма да му позволите да кълве навън.

— Това значи, че го обичам. Недоволствайте колкото си щете, все ми е едно! — В думите й имаше нещо предизвикателно. — Малко ме интересува какво мислите. Не се срамувам. Дори да е имал връзка с вас някога, това не променя нещата.

— Защо тогава се измъчвате?

Очите на Люси пламнаха, устните й затрепериха, сякаш се готвеше да се нахвърли върху Ана.

— Ето — каза тя, — ето как се отплащате за гостоприемството, което ви оказах. Дойдохте тук, възползвахте се от една стара и забравена авантюра, за да отклоните моя мъж от мен. Да, вие сторихте всичко, за да ми отнемете Франк.

Ана понасяше спокойно това избухване и с обичайния си ироничен тон каза:

— Лъжете се много, нищо не съм извършила. Вие сте причина за всичко, само вие. — Погледна през прозореца и продължи: — Признавам, че се опитах да поразтърся малко Франк. Той имаше вид на човек, оставил се да бъде воден от вас — помислих, че има нужда от това. Но нищо повече не съм сторила.

— Не ви вярвам, лъжете. Между вас е имало нещо. За последен път ви моля да ми признаете.

— Каква полза? — отвърна небрежно Ана. — Вие заявихте, че не ми вярвате.

— Ако не ми отговорите — промълви Люси със задавен глас, — вие… вие ще напуснете още днес дома ми.

— Добре. Знаех, че ще стигнем дотам. Лесна работа.

Неспособна да говори, Люси я гледаше, като се мъчеше да овладее неудържимия си гняв. Нужна бе само капка, за да прелее чашата. Тази жена не можеше да остане повече под един покрив с нея. Тя се изправи рязко.

— И така, вие ще заминете — каза с нисък глас, — и то веднага. Така е най-добре. Има влак на обяд.

— Нямах намерение да остана тук повече от седмица. Помислете върху това.

Без да прибави и дума, Люси излезе. Вратата хлопна след нея. Беше бледа, напрегната. Всичко бе свършено — Ана си отиваше, но, странно, тя нямаше чувството, че е победила. Вместо това започваше да я обзема мъчително и дълбоко отчаяние.

„Тя е жестока — мислеше горчиво, — съвършено жестока.“ Да я обвини, че е виновна — тя, която обожаваше Франк и искаше само да защити семейното си огнище! Спазъм без сълзи задави гърлото й.

Спря във вестибюла с ръка върху сърцето си, преди да влезе в кухнята.

— Нета — каза бързо, извръщайки глава, — идете веднага при Фрю, нека да изпрати кола.

Без да бърза, Нета взе да развързва със зачервените си ръце престилката си.

— Заминава ли? — попита учудено.

— Идете да потърсите кола — отвърна Люси напрегнато.

Прислужницата излезе, върна се и малко след това пристигна колата и остана дълго пред портата. Кочияшът дремеше, свит под шапката си, конят, опънал шия към някаква невидима торба със зоб, биеше нетърпеливо земята с копитото си.

Ана излезе — спокойна, безгрижна, враждебна и равнодушна едновременно — със загадъчна усмивка, смесица от доволство и презрение.

— Ето, вижте. Правя това, което искате. Сега всичко ще бъде наред.

В здрача на преддверието Люси изглеждаше малка и бяла, в очите й имаше мрачен блясък. Беше противно на всички вкоренени инстинкти на природата й да се държи така, но чувстваше, че не трябва да отстъпва.

— Довиждане — каза тя, докато се вслушваше в буйните удари на сърцето си. Протегна ръка, но Ана не подаде своята.

Кочияшът най-сетне се събуди и взе куфара.

— Е, хайде довиждане — отговори Ана. Сетне, спирайки за минутка върху стъпалото, каза през рамо: — Ще ви се види странно, но не мога да не ви съжалявам. Не забравяйте онова, което ви казах за балона.

Колата потегли.

Люси направи полукръг — гърлото й бе болезнено свито, — за да затвори вратата. Лек дъх на парфюм, напомнящ присъствието на Ана, я удари в ноздрите с отвратителна мекота и тя влезе с бързи стъпки вкъщи, без да знае защо. Усети някаква слабост, трепереше, ала освободена от мъчителното присъствие на Ана, се почувства по-спокойно, по-леко. Опря се на камината и се загледа в огъня. Пламъците се източваха живи и алчни, устремени нагоре. Родено от възбудата й, за момент я обхвана нейното старо и неуловимо желание, онзи странно силен стремеж, чиято жертва падаше често. Какво бе това желание? Нейната любов към Франк, копнежът й да го види щастлив, вън от опасността, която го заплашваше. Затова искаше да го запази. И бе действала правилно, уверена бе в това. Изведнъж се почувства успокоена.