Арчибалд Кронин
Трима в любовта (51)

X

Градината я погълна като студено необятно море. От мига, когато изхвръкна през вратата, тя се чувстваше замаяна и откъсната от действителността, обвита от огромните непрозрачни тъми, които мълчаливо плуваха край нея. Увлечена от своя несъзнателен порив, потискана от някаква невидима сила, тя тичаше наведена — нямаше значение къде, мислеше само за бягство.

По мократа от росата морава, изпъстрена с неподвижните сенки на дърветата, стъпките й не вдигаха никакъв шум. Сянката й плуваше в призрачната светлина на луната. Тя самата представляваше невеществена сянка, която не бродеше по никаква пътека и не оставяше следа след себе си.

Но къде отиваше? Тя тичаше, тичаше запъхтяна, без посока. Затворена сред непреодолимите прегради на обителта, откъде можеше да се измъкне?

Беше развълнувана и смутена, самото движение й вдъхваше растящ ужас. Заобиколена от стената, гората и нощта, под безразличния небесен свод тя приличаше на малка рибка, която трепетливо си пробиваше път сред огромен непознат океан с тъмни ледени бездни.

Изведнъж тя спря задъхания си бяг, обладана от отчаяние. Къде отиваше? Какво правеше там? Тя, Люси Мур, сама в широкото и непознато имение, сама и загубена в този час в сърцето на една чужда страна. Тя притисна повехналата си гръд и отхвърли глава назад. Луната я гледаше като някакъв бледен, обкован със скъпи камъни поднос за свети дарове от тъмния потир на безкрая, без да й донесе успокоение. Звездите бяха потъмнял златен прах, пръснат наслуки. Извън това съществуваха само тъмнините на мрачното небе, тъмнини, сред които тя бе потънала и не представляваше нищо.

В своето вцепенение тя опита да размисли, като вдигна ръка към челото си, опиянена от мириса на зрели плодове, в неподвижния въздух като от дъха на замайващо вино. Сега градината се очертаваше около нея пред слисания й поглед. Дърветата бяха неподвижни статуи, а цветята се изправяха, без да трепнат като чудни коралови изваяния. Тишината и красотата взаимно се допълваха, разстилайки се пред нея в този тих кът. Да, спомни си тя, сбърчила вежди, беше дошла тук, за да търси покой. Лицето й се сгърчи и при тази мисъл цялата красота на градината изчезна за нея.

Непоносимият спомен я потискаше с растяща горчивина. Челото й се намръщи още повече, сякаш под тежестта на жестоко страдание. Тя бе дошла тук от обич към Бога, за да се посвети изцяло нему. Не толкова на Бога, колкото на Исуса, на Спасителя, разпънат поради обич към нея. Исус бе Бог, Син — заедно с Отца и Светия Дух, слети в една личност. Непонятна тайна, но така сигурна, че тя вече не мислеше за нея, а просто потъваше в стремежа си да открие любовта си към Христа. Ето това я бе привлякло в обителта и я бе накарало да приеме приятното страдание на саможертва и пълното себеотдаване. Но за какъв край? Тя скръсти ръце и очите й трескаво затърсиха смътните очертания на обителта, която се издигаше мрачна и злокобна в тъмнината. В този кошер, обитаван от бледи същества, които действаха като машини под звъна на камбана, тя се бе мъчила да се приспособи към един стар навик, за да пресуши добродетелта на душата си и да пожертва за нищо същината на своята любов. Скована от дребнавостта, смазана от дисциплината, тя се бе принизила, бе целувала обувки, докато в същото време цялата й душа се мъчеше да се издигне в устрем на обич. Бог я бе създал жена с душа, която бе неговата душа. Да се унизи тази душа — това значеше да се унизи Бог. Тя щеше да страда, дори да умре, но вече нямаше да наведе глава. Такава е била винаги, такава ще остане. Живо презрение се смеси с буйния й гняв.

Дали тези, които обитаваха тесните килии, бяха жени или пък безлични същества, бродещи като сенки, безплодни девици, за които не представляваше никакво усилие да запазят девството си? Тя гордо призова спомените на своя живот. Колкото и изхабено да беше сега тялото й, то поне бе изпълнило своя дълг. Утробата й бе дала плод, а издутите й гърди бяха усетили лакомите устни на едно кърмаче. Каквато и да беше сега, тя бе жена, която е обичала, работила и гордо се е борила през целия си живот.

Внезапно в чувствата й се извърши обрат. Тя се извърна и се огледа внимателно наоколо. Трябваше да стори нещо. Не можеше да остане спокойна и слаба, да позволи на случайното стечение на обстоятелствата да я повлече. Никога не беше действала така, а Исус беше с нея. Той я наблюдаваше в този миг, когато тя се мъчеше да стигне до него. Лека усмивка оживи помраченото й лице.

„Исусе — промълви тя неволно, — помогни ми.“ Наведе бързо глава и остана неподвижна, сякаш се вслушваше в нещо. После, като издигна внезапно глас, който разкъса нощната тишина подобно на метеор, излитащ в надвисналия мрак, извика: „Исусе, помогни! Дошла съм от обич към Тебе“.

Почака малко с напрегнат слух, погледът й блестеше, зареян в далечината. Но от безразличното небе до нея не стигна някакъв отзвук.

Тя се раздвижи, като размърда вкочанените си крайници. Отново я облада ужасът. Тръгна, за да излезе изпод дърветата. В този миг луната внезапно се скри зад облак и градината потъна в тъмнина. Тя несъзнателно ускори крачките си, уплашена от дълбоката нощ, която вече напълно я обгръщаше. Изнуреното й тяло се навеждаше напред, краката й пристъпваха колебливо, а ръцете й висяха отпуснати. Чувстваше прилив на кръв в главата си и се питаше замаяна защо Исус не идва да й помогне. Беше се молила за неговата помощ, па дори и чрез един знак, а ето я потънала в тъмнина. Това беше отговорът. Не се ли е намирал и сам той в такова състояние някога в Гетсиманската градина? Не беше ли зовал с висок глас за помощ по същия начин? Но неговите страдания не бяха престанали, както не преставаха и нейните. Изведнъж я облада страшна мъка, подобно на суров вятър, който я раздрусваше и я клатеше като кораб играчка в буря. Дали страданията на Христа бяха така напразни, както нейните?

Защо беше тук? Тъмнината не представляваше градина, а цял всемир, сред който тя блуждаеше слепешката. Обичта й към съпруга, към сина и към Исуса бе едно и също нещо, което безразсъдно се повтаряше. Трепна. Избликът й на нежност към Спасителя младенец беше същото чувство, което я вълнуваше, когато държеше своето бебе в ръце. Усмивката на Исуса в яслите беше усмивката на детето й, отправена към нея, обичта й към единия — обич и към тях двамата. А Франк! Тя си припомни неговите бледни восъчни ръце, кръстосани мъртвешки, и бледото му тайнствено лице. Но това не беше неговият образ, беше образът на Христос. Тялото му бе тялото Христово, такова, каквото беше отнесено от кръста и положено от свети жени в гробницата. Това беше същото безжизнено и безкръвно човешко подобие.

Глух и неразбираем вик се изтръгна от устните й. Всичките й мисли течаха несвързано и блуждаеха сред съмнения и неизвестност. Ала странно: в този неизразим хаос нейната тройна обич се сливаше в едно и тайнствено образуваше някаква единна троица. Тази обич се излъчваше от самата нея. Нейното женско тяло беше извор на всяка обич, бликаща от земята, от която никне всичко и в която трябва да се върне всичко, за да се превърне в прах.

Тя сложи ръце на очите си и силно изхлипа, потрепери и се отдалечи по-бързо от звяр, подгонен от невидими кучета. Дали беше дошла в тази обител, за да загуби вярата си? Това беше невъзможно. Противопостави се упорито на тази мисъл. Исус беше погинал, за да я спаси. Той бе запалил в нея пламъка на своята обич, обичта на своето горещо сърце. Тези пламъци играеха около дарохранителницата. Дори това да беше видение на възбудения й дух, все пак едно беше сигурно: Исус, младенецът Исус, както беше казала старата сестра Адриана… Каква сладостна мисъл: затворен тялом и духом в същината на тайнството! Светите дарове не бяха хляб, а самият Бог.

Можеше ли тя да обожава хляба, да се прекланя като езичница пред късче хляб? Исус, нейният сладък Исус, беше там, в нафората, която тя поглъщаше в изпълнената си с обич гръд, когато коленичеше пред олтара и нафората се разтапяше на езика й. Щеше ли тя да отрече Господа, когото обожаваше така страстно? Той беше там по някакво чудо, чудото на божествената обич заради нея. Но какво беше чудото? Дума, събрани букви от азбуката. Нали съществуваха други писмена, други вярвания, други чудеса, други божества, а в обширния, безкраен всемир и други светове, които се движеха в пространството, и където други същества се прекланяха пред символите на своята вяра, без да знаят нищо за името на Христа?

За бога, какво ставаше с нея? Дали обезумяваше? Тя изстена и неистово падна на колене: „Исусе, Исусе! — извика. — Твоето благородно чело, пронизано от тръни, твоето оросено от пот и кръв лице! Аз те обичам, обичам те! Помогни ми в моето неверие“.

Удряше страстно гърдите си и повдигаше глава. Нищо в мълчаливото небе не показваше дали гласът й бе чут, или се губеше навеки в безкрая. Тогава дали и тя не беше загубена? Смазана от отчаяние, изоставена? Рухна. Блуждаеща светлина блесна в погледа й.

Вярата й беше безумие, брътвеж на безумец. Бог не можеше да съществува. Христос беше само човек. Той никога не беше извършвал и не би могъл да извърши чудеса. Свети Бенедикт със свещената си одежда представляваше само празна приказка.

Тази сграда, където всички врати се отваряха с един ключ, не беше нищо повече от приют за безумни. Ах, ключ! Сега тя си спомни ключът в Бландфорд… и онзи празен поглед и детинската усмивка на лицата… именно това, което излъчваше затъпялото лице на госпожица Хокинг.

Всичко това беше извършено за нищо… Един злополучен и напразен опит! Тя трепна. Струваше й се, че дочува от много далече ударите на камбана, някакъв странен и настойчив звън на камбана, не за покой, а за тревога. Дали беше камбана, или пък просто бучене в ушите й? Дали не идваше от този приют, където така безполезно бе протекъл животът й между една камбана и един ключ — животът й, управляван от ударите на камбаната и от завъртането на ключа в бравата? Звуците продължаваха, продължаваха да се носят в нощта. Тогава сред тъмнината се явиха малки светли точки, които колебливо се движеха, блуждаещи и бегли като далечни лъжливи огньове. Тя изпадна в уплаха: значи бе изоставена, отречена от Бога! А сега не беше ли обсадена от бесове, които се нахвърлят върху нея, за да я измъчват? Изсъхналото й гърло се сви и издаде слаб вик.

Тя се обърна и се опита да тича, но не можеше. Опита повторно с неизразима мъка да раздвижи вцепененото си тяло, което остана като приковано за земята. Беше се вкаменила. С някакво върховно усилие тя се напрегна, започна да се бори и прогони надалеч от себе си бесовските светлини… Най-сетне мускулите й се отпуснаха и тя падна безшумно на земята, примряла и потънала в най-дълбок мрак.

Така я намериха онези, които я търсеха с фенери, и я отнесоха в обителта.