Арчибалд Кронин
Трима в любовта (1)

I

Щом се облече, Люси отиде до прозореца, но не видя Франк. Права зад голямата дантелена завеса, без мисъл в главата, тя хвърли блуждаещ поглед към бялата лента на пътя, който водеше до града и следваше на разстояние една миля брега покрай устието на реката.

Пътят беше пуст, като се изключеха старият Бауи и кучето му. Бауи топлеше старите си, измъчвани от ревматизъм кокали, седнал на ниската стена, която заграждаше кейчето, а кучето спеше с глава между лапите си, проснато върху жаркия тротоар. Слънцето бе великолепно през този августовски следобед, поръсило канала с танцуващи люспи, позлатило Ардфилан с ослепителен блясък и превърнало покривите и високите комини на Порт Доран на отсрещния бряг в сияещ и мистериозен град. Самият път се разстилаше пред Люси посред блясъка на слънцето и кокетните вили, които се редяха от двете страни и губеха неизразимата си строгост в това море от златиста светлина.

Тя познаваше добре този изглед: лъщящата вода, затворена в ръкавите на широкото устие, гористия хълм Ардмор, на който синкавата мъгла придаваше свежест, на запад — планинските клисури, спускащи се величествено на фона на светлото небе… но днес всичко това притежаваше неуловим чар, който, без самата Люси да знае защо, оказваше странно въздействие върху нея. Сезонът също въздействаше, защото въпреки горещината той създаваше първото и неясно впечатление за приближаващата есен: шумоленето на паднало листо, солената миризма на водораслите, идваща откъм брега, далечното грачене на гарвани в полето. Как обожаваше есента! От гърдите й се изтръгна въздишка на блаженство.

Засенчвайки очи от ослепителната светлина, тя видя силуета на сина си, който на борда на „Орел“ помагаше — или пречеше — на Дейв, работещ на малкия катер, привързан към сивия кей на Бауи. „По-вероятно е да му пречи“ — каза си, потискайки майчината си нежност.

После се обърна и заставайки пред дъбовия гардероб, разгледа лицето си с инстинктивната сериозност на жена, застанала пред огледало.

Не беше едра, „една мъничка жена“, снизходително казваше за нея брат й Ричард, но в муселинената рокля нейният красив силует излъчваше младежка прелест. Тя изглеждаше смешно млада и девствена — по-скоро на шестнайсет, отколкото на двайсет и шест години, както казваше на шега Франк, когато изоставеше обичайната си сдържаност. Лицето й беше дребно, открито и живо, с естествена одухотвореност и гореща буйност, свежо на цвят и леко загоряло в края на това слънчево лято. Очите й — раздалечени и сини, дълбоко сини — бяха оградени с мрежица от по-тъмни линийки, поръсени със светли точици. Устата й имаше извити ъгли, а удължената линия на шията и на брадичката й придаваше гъвкавост и израз на откровеност, на нещо твърдо, енергично и горещо в искреността си.

Тя сложи ръка върху тъмнокестенявата си коса, погледна се за минутка, после сгъна скромната памучна рокля, която бе носила през целия ден, и я постави в долната преграда на гардероба. След като направи последен бърз преглед на стаята, за да се убеди, че всичко е в ред — лъснатият линолеум, възглавницата върху люлеещото се кресло и бялата покривка, която висеше в права линия — тя поклати доволно глава и излезе.

Приготви се по-късно от обикновено — петък бе денят, в който правеше сладкиши — но приятното ухание на нейната излъскана и идеално чиста къща, сместа на восък, сапун и терпентин, истинско благовоние за ноздрите й на домакиня, горда със своята вътрешна подредба, оправдаваше това забавяне на вечерния й тоалет.

Тя изпитваше гордост от изрядността на своя дом, малко уединено жилище — човек ще каже от вежливост вила — така приятно разположено на границата на Ардфилан. Люси обичаше къщата и държеше да я види, че блести. Сега в кухнята, обръщайки се към отворената врата на слугинската стая, тя попита:

— Готова ли сте, Нета?

— За момент, госпожо Мур — отвърна със сподавен глас слугинята, като стискаше игла за коса в устните си. Тя довършваше закъснелия си тоалет пред малко кръгло огледало, окачено на стената над съдовете.

— Господарят ви ще дойде всеки момент — продължи назидателно Люси. — Чух пристигането на влака. На ваше място бих сложила яйца на огъня… четири.

— Да, госпожо Мур… — отвърна слугинята с известно снизхождение.

— Но внимавайте, когато ги пържите на очи, Нета. Капка оцет във водата, за да ги стегнете. Не забравяйте!

— Няма, госпожо Мур.

Освободила устата си, слугинята потвърди, че подобно забравяне е невъзможно, и подир минутка подкрепи тази своя декларация, явявайки се с най-сериозен вид на прага на слугинската стая.

Тя беше хубаво седемнайсетгодишно момиче, добродушно, чувствително, затворено и любезно; въпреки любезността си обаче изявяваше независимия характер на своята раса. Знаеща цената си и тази на своя упорит род, Нета не допускаше въпреки прилежността си в работата да бъде слугиня. Никаква принуда не можеше да изтръгне от устата й думите „господар“ или „господарка“. Тя поддържаше предполагаемо равенство със своите господари, като ги наричаше вежливо без сервилност „господин и госпожа Мур“. Дори при известни обстоятелства в нейното детинско отношение имаше леко превъзходство — като че ли съзнаваща теоретичния ранг на семейство Мур, тя подчертаваше своето лично достойнство и правоверност.

Нета се усмихна и се оправда:

— Откакто вдигам косата си, по-дълго време се обличам.

„По-дълго време се обличате — помисли Люси, — откакто Дейв Бауи започна да ви гледа.“ И изрече гласно:

— Отива ви. А харесва ли на Дейв?

Нета поклати увенчаната си с кок глава — каква женска кокетност и нежност в този груб жест! — и чукна едно яйце върху ръба на тигана, отвръщайки просто: „Той“, после силно поруменя и погледна към шишето с оцет.

Като наблюдаваше движенията на слугинята, Люси скри усмивката си и мигом си даде сметка за своето щастие. То съдържаше смешно задоволство, примесено с приятно чувство на сполука, усещане за бодрост и чистота, след като се бе облякла, както и впечатлението, че бе прекарала добре днешното си свободно време. Тя обичаше този момент преди завръщането на Франк — облечена, готова, свършила работата си, изчистила идеално къщата, тя го очакваше и това неизбежно предизвикваше у нея надежда. Люси прекоси тясното преддверие, отвори вратата и излезе на песъчливата алея. Малката четвъртита морава с масив от калцеолария, лобелия^[1] и здравец — подбор, който тази година беше последна дума на цветарското изкуство — блестеше с цялата си красота в очите й на познавач. Тя откъсна внимателно една нахална трева, която пречеше на най-красивия здравец, и я захвърли с не по-малко внимание, после отиде да отвори портата.

Сега пътят беше оживен, чуваше се шум от бързи стъпки; повдигайки очи, Люси видя насреща да идва синът й, а сянката му весело да се клати край него.

— Мамо — извика той, като бързаше да й съобщи голямата новина, — работих на „Орел“ заедно с Дейв.

— Невъзможно! — възкликна тя, преструвайки се, че не вярва.

— Да — потвърди той с ентусиазма на осемгодишно момче към едно сериозно събитие. — Дейв ме накара да навивам въжето.

— Господи, каква тежка работа! — рече майката, мислейки за луничките, които имаше то по носа си, един сплескан нос с прости пигменти, но за нея той и луничките притежаваха неотразимо очарование.

Добре сложено за възрастта си момче, мислеше си тя често — нейната дума беше може би „елегантно“, — с кестенява коса и със светлокафявите очи на баща си. А другите момчета? Сигурно и те имаха качества, но… не такива като у Питър.

— Мога ли да играя на топчета? — попита наивно той.

— На топчета? — повтори тя, невярваща. — Откъде ги взе?

Питър й се усмихна, показвайки празнини между никнещите си зъби, и усмивката му очарова Люси, после сведе ресници, които според нея бяха изящно черни върху свежото му като хубав плод лице.

— Е, добре — започна той бавно, като търкаше върха на обувката си в стената, — те днес играеха и аз заех няколко от един приятел… После играх срещу него, разбираш ли, и спечелих… Тогава му върнах две… виждаш ли, мамо, ето така стана?

— О, да, виждам — каза тя, сдържайки смеха си.

Той сложи ръце отзад, изпъчи се и леко разкрачи крака, за да подчертае предимството си.

— Съвсем правилно, нали? — Погледна косо към нея. — Така правят всички… или поне аз направих. Имам петнайсет за моето гърне. — Той й бе поискал неотдавна гърне с метален похлупак, в което събираше с грижливостта на скъперник мъничките си съкровища. — Ако ми позволиш да играя, мога да спечеля още.

— Мисля обаче — каза тя с тон, който смекчаваше отказа, — че трябва първо да се съберем за чая. Татко ти ще бъде тук след минута.

— Аха! — кимна той с разбиране, като че ли му бе съобщила нещо поверително, и добави непринудено: — Чудя се дали ще ми донесе нещо. Ти как смяташ?

— Във всеки случай побързай да си измиеш ръцете. — За да докаже, че умее да се показва строга към него, тя добави: — Мръсни са! Срамота е.

— Така е, когато човек работи на „Орел“ — обясни той, гледайки почернелите си и изпотени длани… — Тези възли на въжетата, те… — Той млъкна, после изведнъж заподсвирква, обърна се и се затича към алеята.

Когато Питър влезе вкъщи, тя отново насочи поглед към пътя, откъдето очакваше да се зададе съпругът й. След няколко минути той наистина се появи, крачейки безгрижно към нея. Това наистина бе Франк с ленивата си походка и тя неволно цъкна с език — едновременно от вълнение и нетърпение. Изведнъж си помисли колко си подхождаха двамата като съпрузи.

„Да — разсъждаваше тя, — действително добре направих, че взех Франк.“

Като преценяваше щастието, рядката сполука, каквато беше тяхното сегашно положение, мисълта й я отнесе назад, към случайната им среща. Как се казваше онова място? А, да, „Кайл“, собственост на госпожици Роа. Тя нямаше да забрави никога нито него, нито госпожица Сара Роа, едната от сестрите, която само даваше напътствия при приготвянето на храната, и председателстваше сбирките по корсаж, гарниран с черен кехлибар. Тя наблюдаваше всичко, цялата „либерална маса“ — по израза й от съобщението в „Католически тръбач“, който препоръчваха и духовенството, и мирският елит.

Да, „Кайл“ бе с безупречна изрядност, каквато не липсваше никога и на Ричард, и на Ева. Ричард познаваше винаги добре условностите, беше педантично точен още от първите години на своя семеен живот, преди да направи кариера като магистрат. От друга страна, той искаше нещо подходящо за своята мила Ева. Не се обезпокои, разбира се, за Люси — заведе я там в знак на братско покровителство. А може би, за да се грижи тя за детето, за Чарли? Защото след раждането Ева беше слаба, линееше.

В действителност Ричард и Ева не разбраха — дали поради несъвместимостта или еднаквостта на характерите им, — но останали сираци, те се сближиха… И когато младият Мур започна да ухажва Люси, тогава…

Тя срещна мъжа си в един семеен пансион… още в Ардбег, колко смешно! Не беше изискано, а по-скоро… по-скоро вулгарно. Впрочем с Франк се сближиха от противоположността на темпераментите си до такава степен, че им беше невъзможно да се изтръгнат един от друг, опиянени от нежния приятен следобед — подобен на онзи, когато сухите игли на бориките топлеха влажните й ръце сред Крейгморовата гора и когато от иглолистните се отделяше тежка миризма на смола, която удряше в главата. Под тях бе заливът, наоколо в папратите бръмчаха насекоми, а у нея избликна прилив на топло и сладко блаженство. Младият Мур не бе толкова несръчен колкото на масата.

Ричард се показа строг и враждебен, намирайки смешен брака с дребния търговски пътник. Да, макар Мур да изповядваше без особена ревност същата религия като тяхната, Ричард не го харесваше. Едно е, казваше той, да си потомък на ирландци, принудени да се изселят поради глада, на селяни, пропъдени от две лоши реколти картофи, по времето, когато даваха репи на умиращите от глад и трупаха в празни коли труповете на агонизиращите край пътищата. Тези ирландци бяха дошли в Шотландия, за да създадат богато поколение от мелези, предимно моряци и земеделци, или в по-горните слоеве — букмейкъри и кръчмари. Ала бяха една нежелана и груба раса.

Резултатът беше ясен, изходът бърз: Ричард и Люси не се разбираха вече по тази точка, както и по много други. И така, с Франк бяха заминали в онзи ден преди девет години.

Ето защо сега стоеше тук и го чакаше на оградата, щастлива и влюбена, без срам и колебание.

Той се приближаваше и тя размаха ръка, уморено, без съмнение, но все пак я размаха, жест, който се отличаваше ярко от резервираните маниери на епохата. През тази година, докато червеното знаме се развяваше още предпазливо по големите пътища, добронравните съпруги не посрещаха мъжете си по този дързък начин. Не беше прилично да се маха с ръце. На свой ред, вдигайки своята в отговор, той потвърди недвусмислено отношението си към общоприетите норми.

— Здравей — извика тя усмихната, преди още да се бе приближил съвсем.

— Здравей — отвърна той.

Беше трийсетгодишен, едър, зле облечен и небрежната му походка го караше да изглежда леко прегърбен. Имаше светлокестенява коса, силен тен на лицето, очи е цвят на лешник и забележително бели зъби. Фигурата му изразяваше волност, походката му бе мудна, а безразличието на погледа бе примесено със странна сдържаност. Всичко това го правеше интересна личност, той като че ли претегляше вселената с безгрижие и намираше, че тя заслужава само иронично недоверие.

— Закъсня — рече Люси живо, отбелязвайки със задоволство, повече заради него, отколкото за себе си ведрия му вид. — Мислех, че си изпуснал влака в четири и трийсет.

— Мур не изпуска нищо — отвърна той незабавно — освен молитвите си. Човек може да разчита на Ф. Дж. Мур.

— Нали не си забравил кърпите ми? — попита тя, крачейки по алеята редом с него.

Той я погледна някак неуверено и потърка бавно бузата си.

— Колко си труден, Франк — изохка тя.

Той, разбира се, беше забравил. А бе обещал, че през деня ще мине през „Гоу“ — „Гоу“ беше познат на семейство Мур като образцов магазин в Глазгоу; всичко, което се продаваше там, беше добро. Цялото обзавеждане във вилата — от пианото до най-дребната цедка — беше доставено навремето в брой от всемогъщия господин Гоу.

— А кутията сардели? — продължи обезсърчено Люси.

— Ще ти ги донеса следващия петък.

Тя направи гримаса — кърпите й бяха нужни, а той ги бе забравял цяла седмица. Такъв беше, забравяше всичко — рождения ден на жена си, този на Питър. Да, неведнъж бе признавал, че не знае тази важна дата.

Влязоха в малката трапезария, която се намираше между салона и кухнята — за удобство трите помещения на партера бяха едно до друго. По искане на майка си Питър натисна звънеца и тримата седнаха на масата.

— Е, какво правихте днес? — попита Мур, след като Нета, твърде заета, влетя като вятър и бързо излезе. — Нещо интересно от сутринта досега?

— Нищо особено — отвърна Люси, подавайки му бавно печеното, — ако не се смята печалбата на топчета на твоя син.

Мур погледна малкия, който се смееше.

— Истински Шерлок е това момче — промърмори той, вглеждайки се в сервираното яйце.

— Тази сутрин — продължи Люси — срещнах госпожица Хокинг в града.

Той я погледна — на масата обикновено беше приведен — и каза насмешливо:

— Тази малка Пинки! И какво ти каза?

Разбирайки иронията, Люси поклати глава, без да желае да се присъедини към мнението му, и не благоволи да отговори.

— Смешна личност — продължи той. — Не знам как да я възприемам. Твърде сложна е за мен тази Пинки. — С маниерен глас добави: — Да, смятам я за дразнеща. — Изпразвайки купата си, той завърши превзето: — Колкото по-малко посещаваме такива хора, толкова по-добре. Предпочитам да си стоя тук…

— Франк, колко си смешен — отвърна му тя, както винаги спокойно.

В същия момент се чуха силни удари по градинската врата и Питър извика:

— Раздавачът!

Майка му направи знак и той изтича към входа, откъдето след малко се върна с писмо и тържествен вик:

— За теб е, мамо!

Люси взе писмото, разгледа квадратния плик, почерка на адреса, пощенското клеймо върху червената марка, смръщи вежди и изправи леко глава. Накрая разряза грижливо плика с нож.

— Така си и мислех — изрече бавно.

Лицето на Мур доби дръзко изражение, той извади от джобчето на жилетката си клечка за зъби, извърна се и я загледа как чете писмото.

— От Едуард предполагам — подхвърли иронично, понеже той беше обичайният им кореспондент. — Какво пише този път негово преосвещенство? За душите ни или за стомаха?

Тя не отговори. Мърдайки беззвучно устни, с поглед, устремен в писмото, тя дори не го чуваше — винаги, когато четеше, Люси беше изцяло погълната от това.

— Е, добре — настоя той, — госпожица О’Ригън има заушки или какво друго?

Питър започна да се смее — той познаваше домашната прислужница на вуйчо Едуард и също от неприятен опит заушката. Но писмото не беше от Едуард.

— От Ана е — каза най-после Люси, като остави листа и вдигна очи. — Тя пристига следващия четвъртък. Джо ще я докара тук с кола от Левънфорд.

— Ана! — промърмори Мур и захвърли писмото, което прегледа набързо. — Идва Ана! За какво… Защо си я поканила?

Люси изглеждаше недоволна… още повече пред сина им.

— Ти забравяш, че е твоя братовчедка — отвърна тя. — Проява на най-обикновено гостоприемство е да я приемем за осем дни.

— Гостоприемство… Много приказки за нищо!

— Драги ми Франк — възпротиви се Люси с необорима логика, — много приказки ли бяха, когато Ана и баща й те приеха у тях, в Белфаст, и то за повече от три месеца.

— Бях там по работа, ето защо трябваше да живея у тях — възрази той енергично. — Казвам ти, че не мога да понасям досаждането на Ана.

— Добре, тя на мен ще досажда — отвърна Люси, запазвайки спокойствие пред неразумните му думи. — Не забравяй, че никога не съм виждала Ана. Искам да се запозная с нея.

— По дяволите запознанството — извика той разгневен, — не я искам у дома, нито когото и да било от тази банда…

Ето как той се отнасяше към семейството си!

Тя се намръщи. Да, това бе черта в характера на Франк, това така противоположно на нейното желание, на нейния инстинкт за общуване — да избягва хората, да се държи настрани дори от роднините си. Люси се подразни. Подчинявайки се въпреки волята си на напора на своя буен темперамент, тя подхвърли с възмущение:

— Какво лошо има, за бога, в това да приемем Ана? Ти прекарваш времето си в хулене на приятелите си, дори на братята си. Присмиваш се на Едуард, защото е свещеник, и не понасяш Джо, че има кръчма. Сега пък Ана!

— Свещеник и кръчмар, отлична двойка! — отвърна той гневно. — Какво са направили някога за мен или за някой друг? Повтарям ти: не искам Ана тук!

— Защо?

— Не я искам и това е!

— Чуден човек си — да държиш такъв тон!

— Трябва да ме познаваш. Твой мъж съм, струва ми се! — отвърна той сърдито.

Тя прехапа устни, като трепереше от възмущение. Почувства как малката слънчева стая се засенчва от облак единствено поради факта че раздавачът бе донесъл писмо от братовчедката на съпруга й. Но какво изобщо бе сторила тя? Беше поканила братовчедката Ана Галтън да прекара няколко дни у тях. Беше ли това някакво непростимо престъпление? Родена и израснала в Левънфорд, Ана беше заминала преди десет години за Ирландия заедно със своя баща, който, съдружник на къщата „Ленокс и Галтън“ — тази на Франк, — се беше установил тогава в Белфаст, за да ръководи износа на фирмата. Сега старият Галтън беше починал и Ана, дошла да уреди с Ленокс наследството на баща си, естествено бе решила да навести роднините си. В това нямаше нищо странно, след толкова години и след едно така продължително отсъствие. Тя бе прекарала вече петнайсетина дни при Джо в Левънфорд и щеше да отиде без съмнение в Порт Доран у Едуард. Защо да не дойде и в Ардфилан? Беше просто въпрос на учтивост.

Нещо повече, когато преди няколко години Франк трябваше да отиде в Белфаст, за да ръководи агенцията, докато Галтън боледуваше, по време на първата атака на ангината пекторис, която го отнесе, неговата братовчедка го бе приела великолепно и го бе поканила да живее у тях в продължение на повече от три месеца. За Люси бе голямо облекчение да знае, че Франк е на сигурно място, защото, знаейки добре колко лесно той се оставяше да го мамят, тя се безпокоеше за него. Влажни завивки, лоша храна, неизрядни хотели — всички тези неудобства му бяха спестени. И ето че сега Франк протестираше срещу възможността да се отплати за оказаното му гостоприемство. Самата мисъл за това предизвикваше възмущението й, но тя стискаше зъби и сдържаше укорите, които бяха на върха на езика й.

Настъпи минутно мълчание, после Мур стана бавно, малко смутен и вадейки от джоба си неизбежния зелен пакет, запали цигара. Стъпил върху постланата боядисана овча кожа и облегнат върху мрамора на камината, той пусна няколко кълба дим, като следеше Люси с крайчеца на окото си.

— Малко се поскарахме днес — обади се той накрая свенливо.

Неговият начин да се извини! Тя се усмихна искрено, възвръщайки бързо нормалното състояние на чувствата помежду им. Като избягваше всяка дума, която би дала повод за разпра, тя каза:

— Трябва да съобщя нещо на господин Ленокс в тази връзка през някой от близките дни.

— Какво има да му казваш? — попита той изненадан.

— Ще видиш — и тя поклати по добре познатия му начин глава. — Ще го поканя на вечеря следващата седмица.

Той не отговори. Тя стана и започна да разтребва масата, а той неволно насочи поглед към прозореца. Водата на залива беше спаднала и върху сухия и твърд пясък деца играеха на топчета. Питър се присъедини към тях и в прохладната вечер взе участие в играта с бърза стъпка и креслив глас, който се чуваше отдалеч. Мур го наблюдаваше безгрижно, радостен, че има син! Като дете той също играеше на топчета, а сега… Чудно как нещата идват, отминават. Но посещението на Ана… що за глупава идея… той не я желаеше в дома си. Вечерта бе чудесна… можеше да излезе и да окоси тревата. Не, помисли той, по-добре утре! Утре — тази дума играеше важна роля в живота на Мур. Той седна на дивана близо до прозореца. Пак зеленият пакет, още една цигара, чийто дим изкара през носа. Наблюдавайки светещия й край, той каза:

— Ленокс ще дойде с цел.

Тя спря за момент вдигането на покривката, за да помисли върху това съобщение, над което бе разсъждавала сама. Факт бе, че фирмата на Франк, същата, която внасяше ирландски продукти от осем години — с Ленокс като единствен собственик, — бе решила да разшири своята дейност, като внесе новия синтетичен продукт маргарин — ужасно наименование на една още по-отвратителна стока.

Люси обаче не презираше резултата, нито изпитваше ужас от този нов заместител на маслото. Достатъчно бе, следвайки прогреса, Ленокс да си постави за цел да развие малкото ново предприятие. Тя одобряваше намерението му, защото в случая имаше амбиции заради Франк. Беше време вече той да напредне — и тя щеше да бъде причината.

Тя не определяше често сегашното положение на Франк, може би защото не държеше на него — достатъчно бе да се каже, че той работи при Ленокс и Галтън, което създаваше впечатлението за доверен и необходим човек, с прилична заплата. Въпреки това обаче той беше само един скромен търговски пътник. Това не бе нито представително, нито справедливо. Тя желаеше за него нещо по-добро и значително. Искаше й се горещо той да напредне и вече имаше план в амбициозен план.

Люси беше говорила на Франк за проекта си, но знаеше, че той ще се измъкне, ако поиска да размисли над него.

— Разбира се, че ще обсъдя този въпрос, дай ми малко време — отвърна той. — Ще говоря с Ленокс утре.

Но нито го бе обсъдил, нито бе говорил с Ленокс, тя беше сигурна, макар той да твърдеше често:

— Знам си работата!

Такъв беше Франк — колко пъти се бе присмивала Люси на колебанията му. Но сега, взирайки се в него, тя заяви:

— Може би новият продукт ще ни донесе щастие, Франк. Макар да го ценя много — тя умишлено скриваше желанието под маската на насмешливост, — той не прилича по нищо на маслото и аз не бих го допуснала вкъщи.

— Идеята обаче е знаменита, при това струва евтино. Няма по-убедителен аргумент в полза на успеха. Ленокс има добра клиентела, вярвам, че мога да продам доста… — Той се прозя. — Искам да умра богат, ако не ме обесят преди това. Човек може да примири и двете. Последни думи на милионер върху скамейката на обвиняемите: „Мои обични братя, невинен съм! Единственото ми престъпление е, че скъсах превръзката на очите си“.

Той отново млъкна, загледан през прозореца към плажа, където Нета бе отишла да извика Питър за лягане и играеше сцена от пантомимата, изпълнявана всяка вечер, като го тласкаше гневно към къщи.

При шума на стъпките по пясъка на алеята Люси излезе от стаята с пълен поднос в ръце. Мур остана неподвижен, поздрави сина си, когато той влезе запъхтян и целият потен, после зачака. Това чакане отразяваше в голяма степен характера му. Той винаги имаше вид, че чака нещо, малко нервен, тъжен, сякаш предчувстваше нещастие, което щеше да се стовари отгоре му. Именно това го караше понякога да поклаща глава въпросително към Люси, защото с безграничната си енергия тя не успяваше да разбере напълно държанието му. А често желаеше той да бъде по-жив, не така равнодушен към дребните неща на живота.

Човек не можеше да се съмнява повече в неговата безгрижност, в тъжното му настроение, в скептицизма, в размекнатостта му… изобщо той беше странен, но не му липсваха способности. Знаеше например как да обели картоф, за да направи от кората му дълга и тънка гирлянда като от хартия, да измайстори свирка от върбово клонче, да открие миди по брега на Ардмор и да ги опече, да изкуси някой отшелник. Нямаше равен в служенето с клечка за зъби — в устата му тя придаваше вид на замислен. На моменти изпадаше в особено настроение. Хвалеха ли го, а това се случваше често, за великолепните му зъби, той казваше важно: „Такива са, защото като млад ги чистих с ряпа“. Или кой друг ако не Мур заедно с жена си в неделен тоалет ще се спре на един хвърлей от къщата си, за да помоли сериозно стария Бауи да му покаже пътя?

— Извинете, господин Бауи — казваше той вежливо, — ще ми покажете ли къде живее господин Мур? — Когато смаяният старец, седемдесетгодишен, с предразположение към апоплексия, вдигаше парализирания си показалец, Франк приемаше съобщението със същата сериозност: — Благодаря, господин Бауи, ще вземете ли това? — Изваждаше кутия кибрит от джоба си и подаваше клечка на стария.

След което вдигаше глава и се отдалечаваше, свирукайки, следван от пъргавата Люси.

Той рядко беше весел. Друг път изпадаше в страшна меланхолия, седеше пред огъня, неподвижно свит, с увиснала долна устна, с черни мисли в главата и с очи, втренчени в подвижните пламъци.

Не се сближаваше лесно. Правеше го само със странни люде: бракониера Джилстън, един кантонер, който трошеше камъни към Пайнт, стария Бауи, когото наричаше „бившия моряк“ и когото заплашваше да го научи да плете, въпреки че съвсем не владееше това изкуство. Изобщо ясно бе, че върху Мур, върху Ф. Дж. Мур, мечтател, майстор на върбови свирки, безкрайно тежеше меланхоличното предчувствие за някакво нещастие. Страхът често го караше да споделя тъжно: „Ще свърша зле — ако не ме направят лорд, то положително ще ме обесят“.

Докато той седеше бездейно, Люси се върна и грабвайки живо работата си — една черна сатенена възглавница, върху която бродираше цветя, — седна до него на дивана.

— Е — попита тя весело, — какво пише вестникът? Би могъл поне да съобщиш на своята нещастна жена тазвечерните новини.

Франк придърпа отново вечерния вестник и бавно прегледа новините — чуваше се непрекъснато шумолене от обръщането на страниците. После се върна отначало, търсейки нещо наистина интересно. От време на време прочиташе някое антрефиле и добавяше своите коментари към него със скептична мъдрост: „Вярвайте, ако щете“; или: „Чуйте какво разправят вестниците“. Изслушваше обаче на драго сърце мнението на жена си и дори я разпитваше по различни въпроси. По нейна молба той й прочете статия върху женската мода за сезона. Люси се интересуваше от тоалети — очевидно много, защото преставаше да бродира и на моменти поклащаше глава с израз на одобрение и задоволство.

Накрая, като свърши с вестника, той го смачка на топка и го пусна.

— Вземи някоя книга — посъветва го тя след малко, късайки със зъби края на един копринен конец и вдявайки иглата си.

Но той не обичаше много книгите, предпочиташе някой седмичник. Четеше обикновено „Малки случки“, не че го интересуваха много, но можеше да намери от време на време хубава история за някой клиент. Един ден Люси се скара енергично, когато Питър се затича към нея с един негов брой, питайки я за „дамите с изкуствени прасци“.

Франк кръстоса ръце зад главата си и се отпусна на мекия диван.

— По-лесно е нищо да не вършиш. Ще си почина малко.

Той я гледаше внимателно, докато лека-полека стаята потъваше в здрач и у него с нарастващия мрак се пробуждаше крепкото чувство за тяхната интимност. Неочаквано от Люси се изтръгна лека въздишка.

— Не виждам вече — каза тя, усмихвайки му се, и тази усмивка в здрача бе прелестна. — Ще трябва да запаля.

— За какво ни е лампа? — попита той двусмислено. — Стига си работила. Достатъчно за тази вечер.

Той протегна ръце и обхващайки раменете й, я притегли към себе си. Възглавничката, така разкошно украсена, падна от коленете й и без да се погрижи да я вдигне, тя се притисна към мъжа си, отпусната и доволна. Да, беше доволна и не отричаше щастието си. О, тя толкова обичаше своя Франк! Останаха така няколко минути, докато последните светлини на здрача се плъзнаха кротко в стаята. Малко по малко тя почувства ръката му да се провира нежно в корсажа й и да я милва… Това бе знак, малък уговорен знак между тях. Гърдите й се повдигнаха и горещо се прилепиха към него. Тя незабележимо се усмихна — почувствала неговото желание. Беше толкова естествено за Франк да я гали тук. Тя прошепна предизвикателно и дъхът й погали лицето му:

— Ще трябва да се държиш прилично, когато Ана пристигне.

Той като че ли искаше да каже нещо, но замълча, и нямаше как да го направи, тъй като тя залепи веднага топлите си устни на лицето му.

— Обичам те, Франк — шепнеше Люси, — знаеш това, нали?